и се опитваше да намери изход от безнадеждната ситуация.
Той бе пуснал музика, някаква мечтателна и красива мелодия от композитор, когото не бе чувала. Тъй като още не беше роден. После бе нагласил светлините така, че кабината изглеждаше окъпана от лунни лъчи.
За да й осигури романтична обстановка. Вече разбираше какво бе имал предвид и го обичаше още повече. Искаше да й даде всичко възможно през тази последна нощ. И наистина го бе направил. Не бе й дал само онова, за което тя копнееше с цялото си сърце. Бъдеще с него.
Докато мислеше за обрата, настъпил в живота й, Съни изведнъж осъзна, че разглеждаше всичко в бяло-черни тонове. Правилно или неправилно, добро или зло. Но точно сега, в този най-важен момент от живота й, между доброто и злото имаше хиляди оттенъци.
Качи се в колата и, като караше бавно, за да помисли още, се върна в хижата. Как да се сбогува с него още един път? Беше прекалено болезнено. Дано само да я разбере правилно. И дано самата тя успееше да се разбере.
Спря зад хижата и остана известно време на волана, загледана в искрящия лед върху голите клони на дърветата на бледата светлина на утрото. И се заслуша в абсолютната тишина. Въздухът миришеше на сняг, изглежда всеки момент отново щеше да завали.
Потисна скръбта и тихо влезе в кухнята. Либи беше оставила на прозореца старата газена лампа. Когато я видя, Съни не успя да спре омразните сълзи. Преглътна мъчително и седна до дървената маса. Погали я по същия начин, както бе направил Джейкъб само преди няколко седмици.
— Много си подранила.
Вдигна поглед и видя сестра си.
— Здрасти — усмихна се и допълни, — мамче.
Либи инстинктивно постави ръка на корема си.
— Значи Джейкъб ти е казал. Исках сама да го направя.
— Голямата новина винаги е голяма, независимо от източника на информация. — Стана и я прегърна. Либи носеше нещо толкова хубаво в себе си, че поиска да се вкопчи в нея. — Прилошава ли ти сутрин?
— Не. Никога не съм се чувствала толкова добре.
— Не е зле Кал малко да те поглези.
— Няма нужда. — Либи се отдръпна и погали сестра си по косата. Забеляза, че очите й са замъглени и тъжни. — А ти как си?
— Добре. — И тъй като краката й отново омекнаха, Съни се извърна и седна до масата. — Извинявай, че вчера избягах така.
— Няма значение. — Либи беше с огромен пуловер и клин, любимата й екипировка в планината. Докато я разглеждаше, Съни реши, че сестра й още повече се бе разхубавила. Дали и тя някога щеше да носи в утробата си дете?
— Направо го размазах.
— Правилно — кимна одобрително Либи. Машинално напълни чайника с вода и го сложи на газовия котлон. — Искаш ли да закусиш?
— После.
— Съни, толкова съжалявам.
— Недей. — Съни протегна ръка и докосна ръката на сестра си. — Нищо лошо не се е случило.
— Ала ти наистина го обичаш.
— Така е.
Либи най-много от всичко искаше сестра й да е също толкова щастлива, колкото нея. Допря бузата си до косата й.
— Кал каза, че Джей Ти смятал да поработи още върху уравненията. Искал да направи пътуването във времето по-безопасно и по-достъпно, ако може така да се каже.
— Да, той ми каза.
— Джейкъб е блестящ учен, Съни. Почти гениален. Не го зная само от хвалбите на Кал. Прочетох цялата му биография. А и след като е успял да осъществи това пътуване само след двегодишен труд. Веднага, щом приключи с експериментите, той пак ще се върне.
— Надявам се да успее. — Съни затвори очи. — Искрено се надявам. — Тихо се засмя и зарови лице в ръцете си.
— Помисли си само, говорим си за пътуване във времето, като че ли няма нищо по-естествено от това. Сигурно още съм в шок.
— Измина повече от година, а аз все още понякога се будя сутрин и си задавам въпроса дали е истина, или сън.
— Но ти имаш Кал — промълви Съни и отпусна ръце, — живото доказателство, че не сънуваш.
— Съни, ако само — Прекъсна, защото влезе Кал. Вдигна рамене и отново ги отпусна. — Какво мога да направя за теб?
— Нищо. Сама ще се справя. Обещавам ти.
— Отивам да глътна малко чист въздух — обяви Либи. — Кал, нали ще се погрижиш за чая?
Двамата бързо се спогледаха.
— Разбира се.
Съни ги познаваше достатъчно, за да се досети, че се бяха разбрали Кал да поговори с нея насаме.
— Какво предпочиташ? — попита я той, когато вратата зад Либи се затвори. — Овесени ядки или прегоряла филийка?
— Джей Ти оправи тостера.
— Така ли? — Изгледа я спокойно. — Нищо чудно. Той обича да се занимава с разни уреди. — Водата в чайника завря и Кал спечели още малко време, за да обмисли добре думите си. — Съни… Изглежда ще завали още преди да е паднала нощта.
— Кал, отпусни се. Колкото и да ми се искаше, все пак не съм убила брат ти. Нека си живее.
— Не това ме притеснява. — Наля гореща вода в две чаши. — Или по-точно това не е най-важното. Не зная как да ти обясня.
— Че брат ти е кретен ли? Нищо ново.
— И е много чувствителен.
Съни с радост установи, че не бе загубила окончателно чувството си за хумор. Истинско облекчение.
— За един и същи човек ли говорим? Джейкъб Хорнблоуър? Астрофизикът? Онзи, с дебелата глава и отвратителния характер?
— Да. Нямам предвид, че се залива в сълзи, докато гледа любовни филми — обясни й той. — Нито, че се връзва особено, когато го обиждаш. Брат ми е чувствителен главно когато става въпрос за други хора. Особено от семейството. — Без да е сигурен, че добре се справя със ситуацията, пренесе чашите до масата. — Като малък винаги се биеше с момчетата, които ме закачаха. Това ужасно ме дразнеше, защото исках сам да се оправям, а той не ми даваше възможност. А родителите ми… Никога не забравя рождените им дни и Деня на майката.
— Още ли празнувате Деня на майката?
— Естествено.
— Кал… — Тя разсеяно си сложи захар. — Как реши да останеш?
— Нищо не съм решавал — възрази той. — Или поточно не става дума за решение. Защото то предполага избор. А аз никога не съм го имал. Не мога да живея без Либи. Както и никога не съм преставал да мисля за семейството си.
— Никак не ти е било лесно.
— Напротив, за мен всичко беше просто и ясно. Не бях сигурен дали ще мога да се върна у дома. Изпратих им кораба и рапортите, тъй като прецених, че ако съществува и минимален шанс да стигнат до тях, нека поне разберат, че съм жив и здрав. — Сложи ръката си върху нейната ръка. — При Джей Ти е съвсем различно. Той знае, че може да се върне. А ако остане, майка ми и баща ми окончателно ще загубят надежда. Джей Ти не може да им причини подобна мъка.
