— Джейкъб… — Кал мина напред и блокира пътя на брат си. — Остави я. Съни сама го пожела. Повярвай, няма да й стане по-леко, ако те види още веднъж.
— И да си замина просто така? — Джейкъб се отскубна от хватката му. — Толкова е лесно, нали?
— Не съм казал, че е лесно. Никой по-добре от мен не знае как се чувстваш. Ако наистина я обичаш — продължи, — остави я сама да реши какво да прави.
Джейкъб вдигна ръце, обърна се и отстъпи. Заля го болка, граничеща с отчаяние и обида. Тя дори не искаше да го види за последен път. За нея той бе само спомен.
След като не можеше да й предложи нищо по-добро, поне трябваше да уважи молбата й.
— Добре. Кажи й само, че… — Обърна се и тръгна, като мърмореше под нос някакви проклятия. Нямаше думи, с които да изрази чувствата си. Дори да притежаваше поетичния талант на Кал, пак щеше да е напълно безпомощен.
— Съни всичко разбира — успокои го Кал. — Хайде, ела да закусим.
Следобед Либи и Кал го закараха до кораба. Джейкъб през цялото време се чудеше дали Съни не гледа след тях през прозореца на стаята си. Погледна назад и я потърси с поглед, но точно тогава слънцето светеше право в стъклото и той нищо не видя.
Кал говореше, без да спира, опитвайки се да запълни с думи настъпилата празнота. Джейкъб забеляза, че подава ръка на Либи и успокояващо стисна нейната ръка.
А той бе лишен дори от това. От едно последно докосване.
Проклинайки Съни, слезе от колата.
— Всичко ще разкажа на мама и татко.
Кал кимна.
— И — умната! Искам да съм сигурен, че ще се прибереш жив и здрав и скоро ще ни ги доведеш на гости.
— Непременно ще се върна. — Джейкъб прегърна брат си.
— Обичам те, Джей Ти.
Въздъхна дълбоко и се обърна към Либи.
— Предай на сестра си, че рано или късно ще намеря обратния път.
— Разчитам на обещанието ти. — Либи преглътна напиращите сълзи и му подаде плик. — Съни ме помоли да ти го предам, ала само ако обещаеш да не го отваряш, докато не се върнеш в своето време.
Той протегна ръка, но тя не му го даде.
— Първо обещанието. Кал твърди, че държиш на думата си.
— Добре. Няма да го отварям, докато не се прибера у дома. — Сгъна внимателно писмото и го прибра в джоба си. След това я целуна първо по едната буза, после по другата и накрая — по устните. — Пази се, сестричке!
Очите й се наляха със сълзи.
— И ти също! — Зарови лице на рамото на Кал, когато Джейкъб стъпи на подвижния трап.
— Либи, той ще се върне. — Кал вдигна ръка за сбогом и я пусна, когато брат му се прибра в кораба. Усмихна се и притисна устни към косата на жена си, която горчиво ридаеше на рамото му. — Всичко е само въпрос на време.
В кораба Джейкъб се отърси от мисълта за Съни и се съсредоточи в полета. Процедурата по излитането беше съвсем рутинна, ала той методично провери всички показатели като пилот първа година. Не биваше да мисли за нея. Не можеше да си го позволи.
Предварително знаеше, че ще боли, но не си бе представял, че болката ще бъде толкова тъпа и мъчителна. Пръстите му застинаха на уредите.
Лампите премигнаха, когато включи горенето. През стъклото видя как Кал отмести Либи на безопасно разстояние. За последен път огледа гората, търсейки с поглед Съни. Нищо. Натисна последното копче на пулта.
Корабът се издигна меко, почти безшумно. Знаеше, че не бе хубаво да се бави, ала се задържа възможно най-дълго на ниска скорост, докато брат му не се превърна в малка точица на бяло-зеления фон на гората. Изруга, натисна докрай лоста и изстреля кораба в атмосферата.
Космосът му подейства успокояващо със своето тъмно безмълвие. Но той не търсеше спокойствие. Предпочиташе да изпитва гняв. Стисна здраво челюсти и задейства компютъра.
— Въведи координатите с направление към Слънцето.
„Координатите въведени.“
През предното стъкло Земята приличаше на красива пъстра топка.
Автоматично пое навигацията на кораба, докато премине през слаб метеоритен поток. Всъщност всичко бе толкова просто. Сега нямаше движение, нито търговско, нито пътническо. Нямаше патрулиращи кораби, с които да трябва да общува. Нямаше проверки.
Натисна копчето и излетя като куршум в хиперпространството. Също като преди, очите му се присвиха, мускулите се стегнаха, когато се изви към Слънцето. Безстрастно наблюдаваше как уредите измерват увеличаването на външната температура. Закри екрана и продължи като опитен пилот, но без онази страст, която го водеше на идване.
С помощта на компютъра увеличи скоростта и нагласи ъгъла. Педантични и опитни, пръстите му се местеха по командното табло. Макар да бе подготвен, притеглянето отново го отхвърли назад в креслото. Продължи по курса, ала изруга яростно, изпълвайки командната кабина със своя гняв и отчаяние.
Вече нямаше връщане назад, въпреки че сърцето му бе останало на хиляди километри разстояние.
А той се отдалечаваше от него през пространството и времето като куршум, изстрелян от пушка.
Когато преходът завърши, беше останал без дъх. По гърба му се стичаше струйка пот. Един поглед към монитора бе достатъчен, за да разбере, че процедурата бе преминала успешно.
Успешно, нещастно си повтори наум и разтърка очи. Вдигна защитния екран и се загледа в своето време.
Нищо не се бе променило — звездите, планетите, мастилената тъмнина. Само дето в орбита бяха изведени много повече спътници, а примигващата светлинка в далечината трябва да беше новата изследователска лаборатория. След по-малко от трийсет секунди щеше да навлезе в галактическото трасе. Където нямаше да е сам. Облегна се назад и затвори очи в безмълвно отчаяние.
А нея я нямаше.
Съдбата ги беше събрала, а след това ги бе разделила. Съдбата и собствената му воля, напомни си Джейкъб. Дори да се наложи да работи цял живот, непременно щеше да намери начин да върне при нея.
Знаеше колко мъчителни щяха да бъдат всички онези дни или може би години, докато завърши необходимите изчисления, които щяха да го върнат много по-безопасно и по-близо до времето на неговото заминаване. Така Съни почти нямаше да усети колко дълго го бе нямало.
Бавно извади писмото от джоба си. Само това му беше останало от нея. Кратко послание. Няколко думи на обич. Изобщо не ми е достатъчно, помисли си гневно и разкъса плика.
Видя само една дума.
Озадачен се вторачи в нея.
Изненада ли, помисли си. Просто изненада и нищо друго. Ама че начин да се сбогуваш с любимия. Типично за нея, ядоса се Джейкъб и смачка хартията. След това размисли и реши да се задоволи с малкото, което има. Отново разгъна писмото и го приглади с ръка.
В този момент някакъв тих звук го накара да се завърти с креслото си.
Тя стоеше на прага на командното помещение. Смъртнобледа, със стъклен поглед. Но докато я наблюдаваше, загубил ум и дума от изненада, устните й се разтеглиха в доволна усмивка.
— Значи вече си прочел бележката ми?
— Съни? — Отначало прошепна името й, като се чудеше дали не халюцинира. Очакван страничен ефект при преминаване през кривата на времето. Само да не забрави да го отбележи в рапорта си.
Ала не ставаше въпрос само за зрително-слухови халюцинации, защото той много ясно усещаше
