— Прав си, не може. — Съни вдигна глава и го погледна. — Сигурно ти е било много трудно при нас, Кал.
— Това беше най-хубавата година в живота ми.
— И все пак, приспособяването, раздялата…
— Нямаше да се разтревожа, ако се бях върнал още пет века назад във времето. Важното е, че намерих Либи.
— Тя също е щастлива, че те е намерила.
— Дано — усмихна се радостно Кал, ала отново стана сериозен. — Съни, той те обича.
В очите й проблесна нещо, преди да ги сведе.
— Той ли ти каза?
— Да, въпреки че не беше необходимо. Разбрах го още първия път, когато произнесе името ти. Основното, което исках да ти кажа, е, че Джейкъб никога не е изпитвал същите чувства към друга жена.
— Кал, искаш ли да ми помогнеш? Тръгнах си от кораба, докато той още спеше. — Стисна здраво устни, за да престанат да треперят. — Не мога да се сбогувам с него.
Застанала до потока, Либи наблюдаваше как водата си пробива път през леда. Представи си как щеше да изглежда това място през пролетта, когато водата лениво заобикаля камъните и отвсякъде се чува чуруликане на птици. А тревата е мека и зелена.
Точно тук двамата с Кал бяха заровили времевата капсула. И точно тук бяха правили любов, докато сърцето й се обливаше в кръв при мисълта как той отново щеше да напусне Земята, за да отиде в онази пролет на стотици години напред във времето.
Но Кал бе останал при нея, а неговият брат беше намерил капсулата. И беше разбил сърцето на сестра й.
С нищо не можеше да помогне на Съни.
Не беше справедливо тя да има всичко, а Съни — нищо. Тя имаше Кал, любим дом, бъдеще. Имаше дете. Усмихна се и докосна корема си. Дете, което щеше да се роди в края на лятото и да направи любовта им още по-силна.
А сестра й щеше да има само спомени. И Либи нищо не можеше да направи за нея.
Обърна се и забеляза Джейкъб.
Стоеше на няколко крачки от нея. Снегът беше заглушил стъпките му и не го бе усетила кога се бе приближил. Под сенките на дърветата Либи изведнъж забеляза колко прилича на Кал. Същото телосложение, същите очи, същите изрязани черти. Забеляза преценяващия му поглед и се замисли откога ли стои там и мълчаливо я наблюдава.
Не направи никакъв опит да тръгне към него. Въпреки че не представляваше заплаха за нея — сега вече съзнаваше колко бе било глупаво да се страхува от него, — този човек беше наранил сестра й. И беше съсипал живота й.
— Кал е в хижата. — Гласът й прозвуча хладно. Нямаше намерение да проявява излишна любезност.
Джейкъб си помисли, че нейният гняв се проявяваше по различен начин. Съни избухваше и нападаше фронтално. А Либи криеше гнева си и го оставяше да тлее и да я изгаря отвътре. Интересно, дали разбираше, че това бе също толкова опасно?
— Исках да поговорим.
Либи не обичаше конфликтите, ала този път не издържа.
— Каквото и да кажеш, не мога да накарам Кал да тръгне с теб. Независимо дали ми вярваш, или не, но той сам решава какво да прави. Винаги е било така.
— Да, зная. — Джейкъб бавно прекоси преспите и се изправи пред нея. — По-рано мислех, че никога няма да го разбера и да приема решението му, ала сега е различно. Родителите ни… За тях ще е голямо облекчение, когато им разкажа за теб. И за детето.
— Много му е мъчно за тях — дрезгаво се обади Либи, опитвайки се да се справи с наплива на чувства. — Непременно им го кажи.
— Добре.
— Защо не си я предупредил? — внезапно попита тя. — Защо допусна да се влюби в теб, когато винаги си знаел, че ще заминеш?
Ръцете му конвулсивно се свиха в юмруци и той ги скри в джобовете си.
— Две години изчислявах сантиметър по сантиметър това пътуване. Поради една-единствена причина. За да намеря брат си и да го върна у дома.
В очите й се появи опасен пламък.
— Не можеш да го направиш.
— Така е. — Вече почти се усмихваше. Изглежда Либи приличаше на сестра си повече, отколкото бе предполагал. — Както не мога да имам Съни. Ще трябва да се примиря. Тя не е единствената, която се е влюбила. Както и не е единствената, която губи.
— Само че за разлика от нея ти си знаел какво правиш.
Трепна от болка и се извърна към нея. Либи за пръв път забеляза колко измъчени и нещастни бяха очите му.
— Ти също си вярвала, че Кал ще замине. Това попречи ли ти да го обичаш?
— Не. — Въздъхна тихо и сложи ръка на рамото му. — Не, изобщо не ми попречи.
— Съни е много силна. — Джейкъб омекна, когато усети разбирането в тона й. — Няма да се остави да страда дълго време. А ако не успея да се върна…. — Замълча от пронизващата болка в гърдите си. — Ако не успея да се върна, тя ще намери сили да продължи напред.
— Наистина ли вярваш в това?
— Нямам избор. — Прокара треперещи пръсти през косата си. Измъчван от съмнения, той й бе казал онова, което не смееше да каже на Съни. И в което сам не искаше да повярва. — Още не съм усъвършенствал метода. Този път закъснях с няколко месеца. До следващото пътуване може да минат години. Тя може е уредила живота си. Трябва да съм готов да го приема.
Либи му се усмихна.
— Аз изучавам народите и техните култури. Когато това се превърне в твоя професия, започваш да виждаш повече неща, не само обичаите и правилата на поведение. Научаваш, че истинската любов се среща много рядко. Тя не бива да се приема като даденост, Джей Ти. Тя е дар на съдбата и трябва много да се пази.
Той отмести поглед. Постепенно започваше да разбира този свят.
— Ще мисля за нея всеки ден, докато съм жив.
— Не си ли чувал думата „компромис“?
— Не си падам много по компромисите. Но нищо не пречи да опитам да се усъвършенствам. Искам да ти кажа само, че веднага щом пристигна у дома, ще започна да търся начин да се върна тук в същия ден и час, в който съм заминал.
Трогната, Либи се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. Изненада се, когато Джейкъб протегна ръце и я прегърна, ала не се поколеба да отвърне на жеста му.
— Грижи се за тях. И за двамата.
— Добре. — Прегърна го още по-силно и се усмихна, когато забеляза приближаващия се Кал. Отново целуна Джейкъб, пусна го и подаде ръка на мъжа си. — Искаш ли да приготвя ли нещо за закуска?
— Благодаря. — Той нежно стисна пръстите й. — Обичам те.
Либи отново се усмихна и тръгна към хижата.
— Съни там ли е?
Кал отново се обърна към брат си.
— Прибра се рано сутринта. — Постави ръка на рамото на Джейкъб, за да го спре. — Джей Ти, тя ме помоли да ти предам, че ти пожелава лек път, но не може отново да се сбогува с теб.
— По дяволите, пусни ме.