Нора Робъртс
Времената се менят
ПЪРВА ГЛАВА
Знаеше, че съществува риск. А той беше готов да рискува. Една погрешна стъпка или гласова команда и всичко щеше да свърши, преди да бе започнало. Но нали винаги бе смятал, че животът е игра. И често, може би дори прекалено често, се бе поддавал на изкушението да се втурне презглава в потенциално опасни ситуации. Ала сега много стриктно бе пресметнал степента на риска.
Последните две години от живота си бе прекарал в изчисления, експерименти и планиране. И най- дребните подробности бяха подложени на компютърна обработка и анализирани. Той бе изключително търпелив, когато ставаше дума за работата му. Предварително знаеше какво може да се случи. А сега беше дошло време да го провери на практика.
Колегите му бяха убедени, че отдавна бе минал границата между гениалността и лудостта. Дори онези, които на пръв поглед въодушевено приемаха неговите теории, тайно се притесняваха, че бе стигнал прекалено далече. Но той не се интересуваше какво мислят хората. А само от резултатите. Последствията от това най-дръзко начинание в живота му бяха преди всичко лични. Много лични.
Седнал пред широката дъга на контролното табло, той приличаше повече на пират на носа на своя космически кораб, отколкото на учен на ръба на велико откритие. Ала науката беше неговият живот, а с това пътуване той се превръщаше в истински изследовател, каквито са били Колумб и Магелан в миналото.
Вярваше в късмета в най-буквалния смисъл на думата — като непредсказуема възможност за съществуване.
Беше тук, за да го докаже. Освен от точни изчисления, от кораба, който беше последна дума на модерните технологии, от знания и изчислителна техника, той имаше нужда от още един елемент, необходим на всеки изследовател, за да постигне успех.
Късмет.
Сега беше сам в необятния и безмълвен космически океан, отвъд редовните космически маршрути и последния квадрант, отбелязан на картите. Тук се усещаше особена близост между човека и неговите мечти, която никога не би могла да бъде постигната в лабораторни условия. Усмихна се за пръв път, откакто бе започнало пътешествието. Отдавна не бе излизал в открития космос.
Самотата беше успокояваща, дори примамлива. Почти беше забравил какво бе да си наистина сам, сам с мислите си. Ако можеше да избира, с удоволствие би се разходил из космическото пространство, спокойно отпуснал лоста на скоростите, и да се наслаждава на самотата, докато не му омръзне.
Тук, горе, на границата на човешкия свят, където неговата родна планета проблясваше в далечината и все повече се смаляваше до размерите на светеща точка, той разполагаше с време. А времето беше ключът към всички проблеми.
Устоя на изкушението и провери координатите — скорост, траектория, разстояние — всички много педантично изчислени. Дългите му опитни пръсти бързо се движеха по циферблати и бутони. Контролното табло излъчваше зелена светлина, която хвърляше мистични сенки върху острите му черти.
Съсредоточено присви очи и стисна здраво устни, когато корабът се насочи право към слънцето, но не изпита страх. Много добре знаеше какво можеше да се случи, ако бе допуснал и най-малката грешка в изчисленията си. Гравитационното поле на ярката звезда щеше да го всмуче. Само за миг и той, и корабът му, щяха да се превърнат в пара.
Това щеше да е най-големият неуспех в живота ми, помисли си, докато наблюдаваше Слънцето през защитния екран. Гледката беше величествена — трептящи и извиващи се като змии пламъци, които сякаш изпълниха кабината и го заслепиха. И извън Земята тази звезда запазваше властта си над живота и смъртта. Беше омагьосваща като страстна и ненаситна жена.
Съзнателно спусна щита на екрана. Увеличи още скоростта, без да сваля поглед от скалата, за да хване момента, в който наближи максимума, допустим за възможностите на кораба. Външната температура драматично се повишаваше. Знаеше, че силната светлина отвъд защитния екран можеше да изгори роговицата на очите му. Всеки, който се насочеше с толкова висока скорост към Слънцето, рискуваше да ослепее или дори да загине — и никога да не достигне своето предопределение.
Изчака първия предупредителен звънец, когато корабът се гмурна надолу и затанцува, подчинявайки се на скоростта и гравитацията. Спокойният глас на компютъра тихо и монотонно продиктува скоростта, мястото и, което беше най-важното в случая, времето.
Кръвта бушуваше в ушите му, ала ръката му не трепна, когато отново натисна лоста на скоростта, за да я увеличи още повече.
Устреми се към Слънцето като мълния — знаеше, че преди него никой не го бе правил. Стисна здраво зъби и върна лоста в изходна позиция. Корабът се разтресе, подскочи и замря. Рязкото движение се повтори още веднъж, после втори и трети път. И накрая положението на корпуса се изравни. Той впи пръсти в контролното табло, а силата на инерцията го отхвърли назад в креслото. В кабината избухнаха цветове и звуци, докато успее да запази курса.
За миг пред очите му се спусна сива пелена и той си помисли:
Това, което най-много впечатли Джейкъб в Североизтока, беше необятният простор. Във всички посоки, докъдето се простираше погледът му, се виждаха само планини, гори и небе. И тишина — не космическо безмълвие, а просто тишина. Под храстите се стрелкаха малки пухкави животинки, над главата му с остри крясъци прелитаха птици. По снежната пелена около кораба се виждаха още следи, от което стана ясно, че наоколо бродеха и по-едри животни. И най-важното, снегът беше доказателство, че в изчисленията му имаше отклонение с няколко месеца.
Засега реши да се задоволи с обстоятелството, че се намираше приблизително там, закъдето се бе запътил. Както и че беше жив.
Методичен, както винаги, той се върна в кораба, за да отбележи в дневника своите първи впечатления. Беше виждал снимки и видеофилми от това място и време. През последната година внимателно бе проучил цялата достъпна информация за двадесетия век. Облекло, езици, обществено-политическа атмосфера, психологически нагласи. Като учен беше искрено заинтригуван. А като човек беше ужасен, отвратен и озадачен от събитията на века. Не можеше да разбере как брат му доброволно беше избрал да живее там — в онова примитивно време и място. И то заради жена.
Джейкъб отвори едно отделение в кабината си и извади снимка. Типичен образец на технологичните постижения на двайсети век, помисли си, докато въртеше в ръце полароидното произведение. Първо погледна изображението на брат си. Същата весела усмивка, типична за Кейлъб. Изглеждаше съвсем на мястото си, приседнал на стъпалата на малка дървена хижа и облечен с размъкнати джинси и пуловер. Беше прегърнал една жена. Джейкъб си спомни, че се казваше Либи. Безспорно привлекателна, като повечето жени. Е, не чак ярка красавица, каквито харесваше Кал, но определено по-безобидна.
Интересно, с какво толкова бе привлякла брат му, че да се откаже заради нея от дома си, от семейството и от свободата.
Усещайки, че бе готов да я намрази, той хвърли снимката обратно в отделението. Искаше да види с очите си тази дама, Либи. И сам да прецени. След което щеше да тегли едно конско на Кал, да го срита по задника и да го прибере у дома.
Ала първо трябваше да вземе някои специални мерки.
Премести се от апаратната в личната си каюта и свали скафандъра. На пластмасова закачалка висяха джинси и памучен пуловер, за които беше платил такава астрономическа сума, че още му прилошаваше от яд. Отлична имитация, помисли си, докато навличаше панталона на дългите си крака. И ако не мислеше за цената, трябваше да признае — адски удобни.
Преоблече се и внимателно се огледа в огледалото. Ако по време на престоя си в това време — а Джейкъб се надяваше той да е максимално кратък, — се натъкнеше на местни жители, предпочиташе да не
