прилага в същия дух метода на елиминирането, след още десетина-двайсет години вече уверено щеше да върви по пътя към славата.
Забарабани с пръсти по волана и се замисли за хижата. Беше малка и достатъчно уютна, за да я помисли човек за грозна. Отпред на верандата имаше стар люлеещ се стол.
Откакто се помнеше, беше все там — и зиме, и лете. В постоянството имаше нещо успокояващо.
А редом с него винаги вървеше жаждата за новото, недокоснатото, непознатото.
Въздъхна и се облегна назад, без да обръща внимание на студа. Какво искаше всъщност, което не можеше да намери тук? Или на всички останали места, където бе била? И все пак, когато имаше нужда да помисли, винаги се връщаше в хижата.
Тя бе родена тук, тук беше прекарала първите години от живота си, като по цели дни бе тичала из околните гори. Вероятно затова постоянно се връщаше на това място, където животът й бе така безгрижен. За да се възстанови, отново да се докосне до тази простота.
Съни наистина обичаше къщата. Е, не чак със същата страст, с която се отнасяше към нея сестра й Либи. Нито с онова дълбоко чувство, което изпитваха нейните родители. Не. Съни се отнасяше към нея с детинска обич, като към възрастна и ексцентрична леля.
Ала не би могла да се върне да живее тук, като Либи и вторият й съпруг. Ден след ден, нощ след нощ, без нито една жива душа наоколо. Ако корените на Съни бяха в гората, то сърцето й принадлежеше на града с неговите ярки светлини и неограничени възможности.
Просто имам нужда от почивка, каза си. Нетърпеливо смъкна вълнената шапка и разроши късата си коса. Заслужаваше да си почине. В края на краищата, нали беше постъпила в колеж едва на шестнайсетгодишна възраст, още дете. Както обичаше да казва баща й, нейното нещастие бе, че беше прекалено умна. Завърши малко преди да навърши двайсет години и започна да се хвърля от едно занимание към друго, но така и не намери удовлетворение.
Всичко, с което се захванеше, й идеше отръки. Сигурно затова обичаше да взима уроци — от уроци по степ до рисуване върху коприна. Ала да си добър в нещо съвсем не означава, че точно това искаш да работиш. Ето защо продължаваше да търси, вечно недоволна и вечно изпитваща чувство на вина, че се бе отказала от поредното начинание.
Време бе окончателно да се спре на нещо. Затова беше тук, да помисли, да прецени и да вземе решение. И това бе всичко. Не че искаше да се скрие, защото я бяха изхвърлили от последното работно място. По-точно от последните две, безмилостно си напомни тя.
Поне имаше достатъчно средства, за да изкара зимата, особено след като наоколо нямаше къде да ги харчи. Ако се поддадеше на инстинкта си и вземеше самолета за Портланд или Сиатъл, или за което и да било място, където човек можеше да се забавлява, за една седмица щеше да е напълно разорена. Дяволите да я вземат, ако после допълзи на колене като някоя блудна дъщеря при своите възмутени, но всеопрощаващи родители.
— Вече си обеща, че ще останеш тук цяла зима — промърмори тихо и отвори вратата на колата. — И никъде няма да мърдаш, докато не решиш къде ти е мястото, Съни Стоун.
Измъкна торбите с продукти, които бе купила от града, и започна да си проправя път през снега. Ако прекараше два месеца в къщата, в най-лошия случай щеше да си докаже, че бе достатъчно самостоятелна. Разбира се, ако преди това не умреше от скука.
Влезе и първо погледна към огъня. Остана доволна, че не бе угаснал. Не напразно бе прекарала толкова години в организацията на момичетата скаути. Стовари торбите с покупките направо на кухненския плот. На нейно място Либи първо щеше да прибере всичко в шкафчетата и хладилника. За Съни обаче беше чиста загуба на време да прибираш нещо, което рано или късно пак ще се наложи да извадиш.
Небрежно преметна палтото си на облегалката на един стол и захвърли ботушите си в ъгъла. Извади от чантата си близалка, свали опаковката и се премести в дневната. Искаше да прекара един спокоен следобед и да помисли. Напоследък все по-често се замисляше върху идеята да продължи образованието си и да завърши право. Никак нямаше да е зле да си изкарва прехраната като непрекъснато се заяжда и спори с някого. Освен дрехи, фотоапарат, скицник за рисуване, касетофон и балетни пантофки, беше си донесла още куп справочници от типа „Каква професия да си изберем“.
През първата седмица в хижата беше отхвърлила писането на сценарии, тъй като й стори несериозно, медицината — като прекалено кошмарна, а откриването на магазин за старинни дрехи — превзето.
Ала правото предлагаше известни възможности. Спокойно се виждаше в ролята на хладнокръвен и безкомпромисен прокурор или на предан на невинните си клиенти и преуморен обществен защитник.
Заслужава си да проуча въпроса по-задълбочено, реши тя, докато се изкачваше по стълбите. Колкото по-бързо откриеше своето призвание, толкова по-скоро щеше да се върне в града, където имаше и по- вълнуващи неща от топенето на снега в улуците.
Тъкмо поднасяше близалката към устата си, когато влезе в стаята си и го видя. Стоеше прав до леглото — до нейното легло! — и с любопитство разлистваше модното списание, което беше захвърлила на пода предишната вечер. Сега той го държеше в ръце и учудено опипваше гланцираната хартия, като че ли беше някакъв неизвестен материал.
Въпреки че бе с гръб към нея забеляза, че бе висок. Най-малко десетина сантиметра над нейните метър и седемдесет и пет. Тъмната му коса беше дълга и свободно падаше върху яката на пуловера. Имаше вид на човек, пътувал дълго в открита кола. Внимателно го огледа, страхувайки се да си поеме дъх.
Беше прекалено чист, за да го вземе за заблуден скитник. Джинсите му изглаждаха чисто нови. Ботушите — без марков знак, скъпи и, доколкото можеше да прецени, изработени по поръчка. Не, изглежда не беше нито скитник, нито просто глупак, решил да се разходи в планината през зимата.
Беше слаб, но не се знаеше какви мускули се крият под свободния му пуловер. Ако беше крадец, защо тогава най-спокойно стоеше и разглеждаше прехласнат списанието, вместо да побърза да прибере малкото ценни неща в къщата.
Съни бързо отмести поглед към тоалетката, където лежете кутията с бижутата й. Не бяха скъпи, ала внимателно подбрани, независимо от цената. Освен това си бяха нейни. Също както и хижата.
Възмутена, тя захвърли близалката и сграбчи първото оръжие, което попадна пред погледа й, празна бутилка. Размаха я яростно и се втурна напред.
Джейкъб усети движението. С ъгълчето на окото си забеляза размазано червено петно. Инстинктивно се обърна и отскочи встрани, а бутилката прелетя покрай главата му и се разби в нощното шкафче. Стъклото избухна като изстрел.
— Какво, по…
Преди да си бе довършил изречението, беше сритан в краката и се просна по гръб на пода. Смаяно погледна високата слаба жена с късо подстригана руса коса и ясни сиви очи. Беше приклекнала в старинна бойна поза, със свити в лактите ръце и насочени за удар длани.
— Не мърдай — глухо го предупреди тя. — Не искам да те удрям повече, затова се изправи, но бавно. След това слез долу и се махай от къщата ми. Имаш трийсет секунди на разположение.
Без да откъсва очи от нейните, Джейкъб се изправи на лакът. Знаеше, че когато имаш работа с представител на примитивна цивилизация, най-разумно е да се действа бавно.
— Моля?
— Добре ме чу, приятел. Имам четвърти разред, черен пояс. Едно излишно движение, и без да му мисля, ще ти строша черепа като орех.
Всичко това бе изречено с ехидна усмивка. Ако беше по-любезна, той щеше да се извини и дори да потърси някакво обяснение за присъствието си. Ала жената се усмихваше гадно, а предизвикателството си беше предизвикателство.
Затова скочи, без нищо да каже и леко се приземи на пети в същата бойна поза. В очите й проблесна изненада, не страх, а именно изненада. Беше блокирал първия й удар, но още усещаше вибрации от лакътя до рамото. Отмести се ловко, за да избегне следващия удар — този път беше ритник, предназначен за брадичката му.
Оказа се бърза. Бърза и ловка. Парира следващите й атаки, застанал в защитна поза, като я наблюдаваше внимателно. И смела, помисли си с искрено възхищение. Истинска амазонка в един свят, който още имаше нужда от бойни изкуства. А единствената слабост на Джейкъб, която той дори не криеше, беше хубавият бой.
