— Не просто в Орегон — рязко възрази Либи. — А в Орегон през двайсети век.
— А сега карай по-бавно, скъпа. Разбирам, че си разстроена, но…
— Разстроена! — отново я прекъсна Либи. — Не можеш да си представиш колко си права — наистина съм разстроена. Този човек е изминал двеста години назад във времето и няма да иска да се върне без Кал.
Окончателно объркана, Съни се тръшна на леглото.
— Либи, трябва да се стегнеш. Нали ти беше разумната сестра? Разбери най-после, че това са пълни глупости.
— Добре. — Сестра й реши да смени тактиката. — Можеш ли да се закълнеш, обаче честно, че не си забелязала нищо странно у Джей Ти? — Вдигна ръка, преди Съни да отговори. — Не ти ли се струваше, че не е само ексцентричен чудак, а направо странен?
— Ами, аз…
— Аха, видя ли? — Като прие колебанието на сестра си за положителен отговор, Либи упорито продължи. — И как е пристигнал тук, според теб?
— Какво искаш да кажеш?
— Питам, с кола ли е дошъл? Наоколо не видях никаква кола.
— Не, не е дошъл с кола. Или поне… — Ръцете й внезапно се овлажниха и Съни ги изтри в джинсите си. — Появи се пеш от гората.
— Пеш от гората? — мрачно повтори Либи. — Посред зима?
— Либ, съгласна съм, че Джей Ти е малко особен.
— И непрекъснато се учудва при вида на най-обикновени предмети?
Съни си спомни за кухненската мивка.
— Да, всъщност има нещо подобно.
— А и не винаги разбира някои жаргонни изрази и думички.
— Да, случвало се е, но… Либи, не можем да го обявим за извънземен само защото понякога се държи малко странно и не винаги е в час с жаргона.
— Не за извънземен — търпеливо я поправи сестра й. — Той е човек като нас. Само че от двайсет и трети век.
— О, и това обяснява всичко, така ли?
— Има и по-прост начин да те убедя. — Либи стана и я хвана за ръката. — Каквото и да се случи между нас двамата с Кал, ние ще го преживеем заедно. Ада ти трябва да узнаеш цялата истина. Имаш право да знаеш с кого си се захванала.
Съни само кимна. Не посмя да възрази, защото това, което й казваше сестра й, все повече започваше да прилича на ужасяваща истина. А тя се страхуваше от нея, и то много.
С уверени движения Либи извади от чекмеджето на бюрото нещо като ръчен часовник. Пред смаяния поглед на Съни тя го прикрепи към компютъра. Включи го и кимна:
— Ела да видиш нещо.
Съни предпазливо се приближи.
— Какво е това?
— Ръчното устройство на Кал. Компютър. „Започвам работа.“
При звука на механичния глас Съни отскочи назад и събори стола на земята.
— Как го направи?
— Съчетание на технологии от двадесети и двадесет и трети век.
— Но… Но… Но…
— Още нищо не си видяла — предупреди я Либи и отново погледна към екрана на монитора. — Компютър, искам информация за Джейкъб Хорнблоуър.
„Хорнблоуър, Джейкъб. Роден на 12 юни, 2224 година. Астрофизик, в настоящия момент ръководител на секция по астрофизика в научната лаборатория «Дърнам», Филаделфия. Завършил с пълно отличие Принстънския университет през 2242, след две години защитава научна степен по право. Образователна степен — най-висока. Защитава докторат по астрофизика в «О’Баниън» през 2248. Член на Междугалактичната лига по софтбол с № 2247–49. Питчър. ЕРА 1.28.“
Съни истерично се изсмя.
— Стоп!
Компютърът веднага замлъкна. Тя отстъпи назад на омекналите си крака и се блъсна в леглото.
— Значи е вярно?
— Да. Поеми си дълбоко дъх — посъветва я Либи. — Имаш нужда от известно време, докато го асимилираш.
— Той наистина ми каза, че експериментира върху преместване във времето. — Отново се заля в смях, нервен и неконтролируем. — Страхотно! — После стисна очи. Всичко е само сън, каза си. Някакъв ужасен, странен сън. Кошмар. Но когато отвори очи, нищо не се бе променило. — Имам чувството, че някой си прави с мен жестока шега. — На долния етаж се затвори входната врата и Съни скочи на крака. — Отивам да си изясня нещата с него. И то веднага.
— Защо първо не… — Либи замълча, когато Съни се извърна рязко и изфуча от стаята. — Няма значение. — Отпусна се на леглото, докато сестра й тичаше надолу по стълбите.
Ала попадна на Кал, а не на Джейкъб.
— Къде е? — попита само.
— А, той е на… Навън. Либи горе ли е?
— Да. Разстроена е.
— Нямаше защо да се тревожи.
Това, което видя в очите му, й даде отговор на някои въпроси и тя се успокои.
— Радвам се, че си схванал какъв незаслужено щастлив кретен си, Кейлъб.
— И аз много те обичам.
Почувства се достатъчно благородна, за да го целуне по бузата. После, реши. По-късно внимателно ще обмисля. И вероятно ще се побъркам. Но сега имаше да свърши нещо много важно.
— А къде е онзи идиот, брат ти? И не се опитвай да увърташ. Либи всичко ми разказа.
Ала той продължаваше да е нащрек.
— Какво ти е казала?
Съни наклони глава встрани.
— Смяташ ли, че съм позакъсняла да те поздравя с „добре дошъл в двайсети век“?
Устните му се разтегнаха в усмивка.
— Не, не е късно. Джей Ти остана на кораба. На пет километра в североизточна посока. Просто върви по следите на роувъра. — Хвана я за ръката, преди да бе успяла да хукне. — Никак не му е леко, Съни. Нанесох му голям удар.
— О, нищо му няма. Чакай само да видиш аз как ще го халосам!
Кал понечи да каже още нещо, но навреме се усети. Джейкъб знаеше как да се грижи за себе си. Обърна се и тръгна нагоре по стълбите при жена си.
Тя продължаваше да седи на леглото, вперила невиждащ поглед в прозореца. Лицето й беше спокойно, ръцете — свити в скута и леко притиснати към новия живот в утробата й. Прониза го чувство на безкрайна обич.
— Здравей.
Либи цялата подскочи, ала си наложи да се усмихне.
— Здрасти. Ден, пълен с изненади, нали? — Скочи от леглото, преди да бе успял да каже нещо. — Имам да върша десетки неща. Още не съм оправила багажа, а за довечера искам да приготвя за хапване нещо по-специално.
— Чакай малко. — Кал я хвана за ръцете, докато се опитваше да мине покрай него, и я прегърна. — Обичам те, Либи.
— Да, зная. — Прислони чело на рамото му и остана така за миг.
— Не, струва ми се, че не го знаеш. — Нежно я отмести и изпитателно се вгледа в лицето й. — След всичкото време, откакто сме заедно, ти още не си го разбрала. Как можа да си помислиш, че ще те оставя и
