ще си тръгна? — Тя само завъртя глава и нищо не каза. — Седни за малко — прошепна той.
— Кейлъб, не зная какво да кажа. — Либи пак седна на леглото и нервно преплете пръсти. — Представям си какво си почувствал, когато видя тук брат си, за когото мислеше, че никога няма да видиш. Сигурно ти е напомнил за всичко и всички, с които неволно си се разделил.
— Свърши ли? — Единственият отговор бе отчаяно свиване на раменете. — Джей Ти ми показа копие на писмото, което е намерил в нашата времева кутия. — Разтвори пръстите й, обви ги със своите и седна до нея. — Не го е чел — продължи Кал. — Писмото още беше в плика.
— Как е направил копие, след като… — Замълча и притеснено се засмя. — Извинявай, зададох глупав въпрос.
— Нали ти го беше сложила в капсулата, за да го прочета, когато се върна у дома. — Извади писмото от джоба си и тя се намръщи. Изглеждаше абсолютно по същия начин, както когато го бе пъхнала в кутията. Но все пак… Хартията беше различна, осъзна Либи, когато го пипна. По-плътна и по-здрава. А може би не беше и хартия. Поне според нейните представи. — На връщане от кораба спрях да го прочета. — Разтвори писмото на коленете си. — Дори дотолкова да си бях загубил ума, че да си тръгна, това писмо веднага щеше да ме върне при теб.
— Не го написах с тази цел.
— Зная. — Взе ръката й и я целуна. — Ала то е много важно за мен. Помниш ли какво пишеше?
— В общи линии, да.
— Ето това, например. — Кал прочете на глас: —
— Да.
— Тогава трябва да си щастлива, защото съм точно там, където се чувствам най-добре. — С продължителни, бавни целувки я положи на леглото. — Там, където си ти.
Съни веднага видя следите. Бяха само две, едните водеха към гората, другите — обратно към хижата. С мрачен поглед и без да разсъждава, здраво се вкопчи във волана.
Още не искаше нищо да мисли. Поне засега. Иначе рискуваше да се разпищи и да се разбие в някоя скала. Вярно, че винаги бе харесвала необикновените истории, но тази беше малко прекалено смахната дори за нейния вкус.
Когато видя космическия кораб, уютно разположен върху плътната снежна покривка, рязко удари спирачки и колата поднесе встрани. Изглеждаше огромен като къща.
Ала сигурно беше два пъти по-малък от товарния кораб на Кал. И също така по-модерен. Ярката бяла повърхност на кораба блестеше под лъчите на зимното слънце. Отпред по цялата широчина се извиваше нещо като прозорец. Докато го разглеждаше невярващо, зад прозрачното стъкло се показа Джейкъб.
Само като го видя да наднича от нещо толкова невероятно, смайването й прерасна в неописуем гняв. Изскочи от лендроувъра и се втурна към кораба.
Той отвори люка. Вратата безшумно се плъзна встрани и отвътре изплува широка, удобна стълба. Съни се изкачи по нея, вече значително по-бавно. Като си преговаряше наум речта, която си беше приготвил, Джейкъб й подаде ръка, за да й помогна да се качи.
— Съни, аз… — Каквито и да бяха плановете му, те се изпариха в момента, в който юмрукът й здраво го улучи в челюстта. Загуби равновесие, пред очите му избухна цяло съзвездие и той тежко се стовари на земята.
Тя го изгледа унищожително, а очите й горяха от справедлив гняв.
— Ставай, малодушно нищожество, защото искам пак да те ударя!
За миг Джейкъб остана неподвижен, като си разтъркваше брадичката. Не възразяваше, че го бе ударила. Дори го бе очаквал. Но нямаше да допусне да го наричат нищожество. Въпреки че при тези обстоятелства по-добре бе да я изчака да си излее гнева.
— Изглеждаш разстроена.
— Разстроена ли? — изсъска Съни през зъби. — Сега ще ти покажа какво значи разстроена.
И тъй като той очевидно нямаше намерение да се изправи, наведе се към него. Вторият удар му изкара въздуха, преди да бе успял да я хване за ръцете.
— Съни, престани, мътните те взели. Ще бъда принуден да отвърна на удара.
— Искаш да ме удариш ли? — Заслепена от ярост, тя отново замахна, ала Джейкъб се хвърли напред и я събори на пода. Този път му нанесе смъртоносен удар с коляно в корема. Окончателно останал без дъх, той се стовари върху нея. — Ставай от мен, влечуго такова!
Но Джейкъб не бе в състояние да помръдне, дори от това да зависеше животът му. Болката, заслужена или не, го пронизваше като кинжал от слабините до мозъка. Единственото защитно средство оставаше тежестта на тялото му, затова той остана върху нея, без да смее да си поеме дъх.
— Съни. — В главата му избухна още едно съзвездие. — Признавам се за победен — отстъпи накрая.
Бойният дух веднага я напусна. Не искаше да се издаде колко слаба и безпомощна се чувстваше. Здраво стисна зъби и мълчаливо се помоли поне гласът й да не трепери.
— Казах да станеш от мен.
— Добре, веднага щом се убедя, че съм в състояние да помръдна. Ако ми дадеш кратка почивка, можем да преминем към следващия рунд. — С усилие вдигна глава и я погледна.
Тя плачеше. Огромни, мълчаливи сълзи се събираха в очите й и след това се плъзваха надолу по страните й. Потресен от тази гледка много повече, отколкото от физическата болка, Джейкъб поклати глава.
— Не плачи. — Изтри сълзите й с пръст, ала на тяхно място веднага се появиха следващите. — Да му се не види, Съни, престани.
— Пусни ме. — Претърколи се встрани и реши да я остави сама да се успокои. Ала докато се усети, вече я държеше в скута си и я галеше по косата. — Не ме докосвай. — Тялото й беше напрегнато. Заливаха я вълни на гняв и унижение. — Не искам да ме докосваш.
— Зная, но не мога да спра.
— През цялото време си ме лъгал.
— Да. — Притисна устни към косата й. — Извинявай.
— И ме използва.
— Не е вярно. — Прегърна я още по-силно. — Знаеш, че не е така.
— Аз изобщо не те познавам. — Опита се да се отскубне, ала той я притисна още по-силно до себе си. Тя се изви и зарови лице на гърдите му. — Мразя те. И ще те мразя, докато съм жива.
Вече не плачеше безмълвно. Сълзите бяха съпроводени с накъсани, разтърсващи ридания. Джейкъб мълчеше. Нямаше какво да каже. Разбираше и добре познаваше жената с толкова силно дясно кроше. Знаеше как да се справи с нея, когато драскаше, хапеше и го обиждаше. Но тази Съни, нежна и нещастна малка топка в ръцете му, беше пълна мистерия и не знаеше какво да прави с нея. Беззащитна, крехка, с разбито сърце. Той се влюби и в тази жена.
А тя искрено се ненавиждаше. Искаше да го удари, да го заболи за това, което си беше позволил да й причини. Ала бе в състояние само да се притисне към него и да приеме утехата, която й предлагаше.
Джейкъб се изправи внимателно, без да я пуска. Искаше да я успокои, да я защити, да й обясни колко я обича. Да я утешава, докато сълзите пресъхнат и тялото й отново се отпусне. А най-много от всичко копнееше да й покаже, че тя бе най-хубавото нещо в живота му.
Съни не можеше да спре сълзите си, въпреки че искрено се презираше. Дори нямаше сили да го удари. Можеше само да се сгуши в него и да се остави на нежността, с която я прегръщаше.
Той я отнесе в своята кабина и намали осветлението. Постави я на мекия воден матрак, застлан с бледосини чаршафи. Стените също бяха сини. Спокоен, ненатрапчив цвят. Без да я пуска, легна до нея. Сълзите й продължаваха да мокрят бузата му.
Когато риданията й започнаха да отслабват, нежно прокара пръст от слепоочието до шията й. Устните й бяха мокри и трепереха. Когато се опита да я целуне, тя се извърна настрани.
— Съни… — Чувстваше се неудобно. Докосна я по рамото. — Моля те, кажи нещо.
