Нора Робъртс
Въпрос на избор
Пролог
Джеймс Слейдърман навъсено се взираше в обувките си. Беше се намръщил от момента, в който призовката на комисар Додсън го застигна в стаята на отдела тази сутрин. След като издуха дълга струя дим, Слейд смачка цигарата в каменния пепелник от лявата си страна. Тялото му почти не помръдна. Той умееше да чака.
Нали и снощи беше прекарал в чакане повече от пет часа, в тъмната и леденостудена кола, в квартал, в който си длъжен да пазиш едновременно гърба и портфейла си. Бяха скучни и безполезни пет часа, тъй като наблюдението не доведе до нищо. Но пък Слейд от опит знаеше, че работата на полицая се състои от безкрайни часове подготвителна работа, непоносима досада и бумащина, раздвижвани от време на време от мигове на решителни действия. И все пак предпочиташе петчасовото висене в засада пред двайсетте минути, прекарани в застланата с килим и боядисана в бежово приемна на комисаря. Миришеше на лимонов препарат за полиране, а сега вече и на неговите цигари. Клавишите на пишещата машина потропваха монотонно, докато секретарката на комисаря преписваше нещо.
Какво ли иска, по дяволите? — за пореден път се запита Слейд. През цялата си кариера старателно беше избягвал полицейските канцеларии, поради вродена неприязън към бюрокрацията. В изкачването си от редови стажант до сержант-детектив не беше имало много поводи пътищата им с Додсън да се кръстосват.
Беше се видял с него лично за малко на погребението на баща си. Капитан Томас С. Слейдърман беше погребан с цялата слава и почести, дължими след двайсет и осем годишна служба в полицейските сили. И загинал при изпълнение на служебния си дълг. Като се замисли за този момент, Слейд си припомни, че комисарят бе проявил съчувствие към вдовицата и малката дъщеря. Беше казал нужните думи на сина. Може би, до известна степен, той изпитваше и лична скръб. В началото на кариерата си Додсън и Слейдърман са били партньори. Но още като млади пътищата им се разделили — единият намерил пролука в чиновническата администрация, а другият жадувал за действие на улицата.
Само при още един друг случай Слейд се беше видял насаме с Додсън. Тогава лежеше в болницата, за да се възстановява от огнестрелна рана. Посещението на полицейския комисар при редови детектив доведе до приказки и шушукания, които едновременно притесняваха и дразнеха Слейд.
И сега, помисли си той, цялата служба ще разбере, че старецът го е привикал при себе си. Навъсеното му изражение стана още по-мрачно. За момент се замисли дали не е допуснал някакво нарушение на реда, после се ядоса сам на себе си, задето се държи като някое дете, привикано при директора на училището.
По дяволите всичко, каза си накрая и се опита да се отпусне. Креслото беше меко — прекалено меко и малко. За да компенсира, Слейд се облегна назад и изпъна дългите си крака. После притвори очи. Като свърши с разговора, отново трябва да помисли за наблюдението. Ако тази вечер приключи с него, ще разполага с няколко вечери, които да прекара пред машината. С малко късмет — и поне месец непрекъсната работа — би могъл да довърши романа. Като се абстрахира от обстановката край себе си, той мислено си припомни главата, над която работеше в момента.
— Сержант Слейдърман?
Подразнен, че го прекъсват, Слейд вдигна очи. Изражението му бавно се проясни. Изведнъж осъзна, че си е губил времето да се взира в пода, докато секретарката на комисаря предлага далеч по-приятна гледка. На устните му моментално се отразиха оценката и закачливия намек.
— Комисарят иска да ви види — отвърна на усмивката му секретарката. Прииска й се да я беше погледнал така и преди, вместо да седи нацупено, без да продума. Имаше лице, към което никоя жена не би останала равнодушна — малко тясно и ъгловато, с тъмен цвят на кожата, който идваше от италианските му предци по майчина линия. Докато мълчеше, устните му изглеждаха строги, но сега, когато се усмихна, издаваха едновременно обещание и страст. Черна коса и сиви очи са неустоима комбинация, помисли си тя, особено ако косата е гъста и малко непокорна, а очите са тъмносиви и загадъчни. Интересна възможност, каза си момичето, докато наблюдаваше как Слейд надига дългото си, стройно тяло от креслото.
Докато я следваше към дъбовата врата, той забеляза, че безименният пръст на лявата й ръка е свободен. Разсеяно си помисли, че може да й поиска телефонния номер на излизане. Тази мисъл потъна в дъното на съзнанието му, докато го въвеждаше в кабинета на комисаря.
На дясната стена висеше литография на Перильо — самотен каубой, яхнал рисувано пони. Лявата стена беше отрупана с поставени в рамки снимки, грамоти и дипломи. Дори да намираше съчетанието за странно, Слейд с нищо не го показа. Бюрото, разположено с гръб към прозореца, беше изработено от тъмен дъб. Върху него имаше спретнати купчинки документи, златна писалка и комплект моливи, както и тройна рамка за снимки. Зад всичко това седеше Додсън — тъмнокос, спретнат, дребен мъж, който винаги му беше приличал повече на енорийски свещеник, отколкото на комисар от Нюйоркската полиция. Очите му имаха ведър син цвят, а страните му блестяха от здравословна руменина. В косите му се прокрадваха леки сребристи нишки. Като цяло, Додсън представляваше олицетворение на доброжелателна любезност. Но бръчките по •лицето му не бяха издълбани от добродушен смях.
— Сержант Слейдърман! — Додсън посочи с ръка един от столовете и се усмихна. Същата конструкция като баща си, помисли си за момент, докато го наблюдаваше как сяда. — Много ли те накарах да чакаш?
— Малко.
Също като баща си, отново си каза Додсън и сдържа усмивката си. С тази разлика, че според слуховете, действителните интереси на сина са в писането, а не в полицейската работа. Том винаги бе отхвърлял тази възможност, спомни си Додсън. „Момчето ми е ченге, също като стареца си. Адски добро ченге.“ В този момент Додсън залагаше именно на това.
— Как е семейството? — запита небрежно, без да отделя от него проницателните си сини очи.
— Добре е, благодаря, сър.
— На Джанис харесва ли й в колежа? — Предложи му пура. Слейд отказа и Додсън запали една за себе си. Слейд изчака, докато димът се разнесе във въздуха, и едва тогава отговори. Как пък е разбрал Додсън, че сестра му е в колеж?
— Да, харесва й.
— Как върви писането?
Трябваше да събере целия си професионален тренинг, за да не издаде изненадата си от въпроса. Очите му останаха ясни и спокойни, също както и гласът му.
— Мъча се.
Няма време за излишни приказки, помисли си Додсън и тръсна пепелта от пурата. Момчето вече напира да си върви. Но в качеството си на комисар той имаше предимство. Дръпна още веднъж бавно от пурата и се загледа как димът се вие нагоре към тавана.
— Прочетох онзи кратък разказ в „Мирър“ — продължи Додсън. — Много хубав беше.
— Благодаря. — Каква, по дяволите, е целта на всичко това? — нетърпеливо си помисли Слейд.
— С романа не ти ли провървя?
Очите на Слейд за момент едва забележимо се присвиха.
— Още не.
Додсън се облегна назад, дъвчейки пурата между зъбите, докато внимателно изучаваше мъжа насреща си. И физиономията му е като на баща му. Слейд имаше същото тясно лице, което изглеждаше едновременно интелигентно и сурово. Зачуди се дали и синът може да се усмихва със същия обезоръжаващ чар като баща си. Обаче очите бяха като на майка му — тъмносиви и сериозни, способни да скриват чувствата си. А и беше видял досието му, продължи разсъжденията си Додсън. Може и да не е бляскав полицай като баща си, но е професионалист. И, слава Богу, не толкова импулсивен. След годините, прекарани в силите на реда, последните три от които в отдела за убийства, Слейд можеше да се счита за закален боец. Ако един детектив не е съвършен на трийсет и две, той е мъртъв. Слейд имаше репутацията на хладнокръвен, може би дори съвсем мъничко повече от обичайното, но арестите му минаваха чисто. Додсън нямаше нужда от човек, който си търси белята, а от такъв, който знае какво да прави, когато се наложи.
