получаваше по един начин, ставаше по друг, но винаги имаше надеждна система. Бе въпрос само на време и търпение. Той вече нямаше търпение. Болеше го, както никога не си бе представял, че може да го боли — навсякъде, едновременно и неумолимо.
Когато я намереше, щеше да… Какво? Да я принуди, да й вдигне скандал, да й се моли? Заради нея можеше да се откаже от част от себе си и въпреки това да си остане цял, ала без нея никога нямаше да може да е нещо повече от половин човек. Тя бе откраднала нещо от него и после му бе захлопнала вратата, помисли яростно.
Не… Беше й го бе дал доброволно, въпреки че Шелби не искаше да приеме любовта, която й предлагаше. А сега не можеше да си я вземе обратно, дори ако тя изчезнеше от живота му.
Шелби бе способна на това, осъзна Алън с внезапна паника. Тя можеше да си стегне куфарите и да си отиде, без да остави никаква следа зад себе си. Ами, можеше! Той отново се намръщи към телефона. Щеше да я намери. Първо щеше да я намери. След това щеше да се разбере с нея, по един или друг начин.
Най-напред щеше да се обади на майка й, после да мине през всички, които я познаваха. С нервен смях вдигна слушалката. При Шелби това щеше да му отнеме почти цяла седмица.
Преди да успее да набере номера, на вратата се позвъни. Алън изчака да чуе звъна три пъти, преди да се сети, че Макгий бе в Шотландия. Изруга, хлопна слушалката и отиде да отвори.
Куриерът му се усмихваше.
— Пратка за вас, сенаторе — каза той весело и му връчи прозрачен найлонов плик. — Странни хора сте вие — добави и си тръгна, без да бърза.
Алън затвори вратата и погледна към плика в ръката си. Вътре уплашено плуваше яркооранжева рибка. Той бавно влезе в приемната и заразглежда подозрително подаръка. Какво, по дяволите, се предполагаше да прави с това? Нервиран, че го бяха прекъснали, извади голяма стъклена купа и изсипа вътре рибата и водата. После остави настрани плика и отвори прикрепената към него картичка.
Сенаторе,
Ако ти можеш да живееш като златна рибка в аквариум, аз също мога.
Алън прочете изречението три пъти и затвори очи. Тя щеше да се върне. Картичката падна на масата. Той се обърна и се запъти към вратата. Още докато я отваряше, чу звънеца.
— Здрасти. — Шелби се усмихваше, макар поздравът й да бе достатъчно бодър, за да издаде нервите й. — Може ли да вляза?
Искаше му се бързо да я грабне, за да е сигурен, че няма да си отиде. Но не това бе начинът да я задържи.
— Разбира се. — Вместо да пристъпи напред, Направи крачка назад, за да я остави да влезе сама. — Нямаше те.
— Само едно бързо пътешествие. — Тя пъхна ръце в джобовете на широката си джинсова престилка. Забеляза, че Алън изглеждаше уморен, сякаш не бе спал. Ръцете я сърбяха да докосне лицето му, ала ги държеше дълбоко скрити.
— Влез и седни. — Той посочи към гостната и тръгнаха натам, и двамата предпазливи и смутени. — Макгий го няма. Мога да направя кафе.
— Не, за мен няма нужда. — Шелби тръгна из стаята. Как щеше да започне? Какво щеше да каже? Всички внимателни речи, красноречиви речи, страстни речи тихо се изплъзнаха от главата й. Алън бе поставил купата, която му бе направила, до прозореца, където можеше да улавя светлината. Тя се загледа в нея. — Предполагам, че като начало трябва да ти се извиня, задето оня ден си изпуснах нервите.
— Защо?
— Защо ли? — Шелби се обърна към него. — Как защо?
— Защо трябва да се извиняваш?
Тя вдигна рамене, после отново ги отпусна.
— Мразя да плача. Предпочитам да ругая или да ритна нещо. — Трепереше от нерви — нещо, което не бе очаквала. А спокойният му сериозен поглед с нищо не ги успокояваше. — Ти си ми сърдит.
— Не.
— Беше ми сърдит. — Закрачи неспокойно из стаята. — Имаш право да се сърдиш, аз… — Погледът й попадна върху златната рибка, която плуваше в кръг. — Ето, тя е дошла на този свят — каза с нервен смях. — Не вярвам да й харесва. Алън… — Когато този път го погледна, очите й бяха огромни, питащи и безпомощни. — Искаш ли ме още? Развалих ли всичко?
Той можеше да отиде при нея в този момент, да я вземе при всякакви условия — негови или нейни. Но искаше повече от момента, много повече.
— Защо си промени мнението?
Шелби се приближи и го хвана за ръцете.
— Има ли значение?
— Има — Алън пусна ръцете й, ала само за да обхване с длани лицето й. В очите му бе това замислено сериозно изражение, от което коленете й все още омекваха. — Трябва да знам, че ще бъдеш щастлива, че ще имаш това, което искаш и ще можеш да живееш с него. Аз искам от теб целия живот.
— Добре. — Тя вдигна ръце към китките му и ги задържа за момент, преди да се отдръпне. — Премислих всички възможности — започна тихо. — Прехвърлих всички „ако“ и „може би“. Не всички ми харесаха, но тази, която най-много не ми хареса, беше живот без теб. Ти няма да играеш вист без мен, Макгрегър.
Той вдигна вежди:
— Няма ли?
— Няма. — Шелби отметна бретона си с несигурен смях. — Ожени се за мен, Алън. Аз няма винаги да съм съгласна с политиката ти, ала ще се опитвам да бъда тактична пред журналистите… Поне от време на време… Няма да оглавявам никакви комитети и ще ходя на официални обеди само когато няма как да се измъкна, но собствената ми професия е достатъчно извинение. Няма да давам традиционни приеми, а интересни. Ако ти си готов да поемеш риска да ме пуснеш в световната политика, коя съм аз да споря?
Той мислеше, че не може да я обича повече, отколкото вече я обичаше. Оказа се, че се е лъгал.
— Шелби, мога да се върна към правото, да стана адвокат тук, в Джорджтаун.
— Не! — Тя се отскубна от него. — Не, по дяволите, ти няма да се върнеш към правото, нито заради мен, нито заради когото и да било друг! Аз не бях права. Обичах баща си, обожавах го, ала не мога да позволя това, което се случи с него, да определя остатъка от моя живот… Или от твоя. — Шелби замълча. Имаше нужда да овладее гласа си. — Аз няма да се променя заради теб, Алън. Не мога. Но мога да направя това, което ме помоли. Да ти имам доверие. — Поклати глава, преди да бе казал нещо. — Няма да се преструвам, че никога не ме е страх, или че не мразя някои неща в живота, който трябва да водим. Ала ще се гордея с това, което правиш. — Поуспокоена се обърна отново към него: — Аз се гордея с теб. И ако все още има неща, с които трябва да се преборя, ще го направя.
Той се приближи към нея, погледна я в очите и я прегърна.
— С мен?
Тя въздъхна облекчено.
— Винаги. — Когато обърна глава, откри, че устните му бяха също толкова гладни и търсещи, колкото и нейните. Имаше чувството, че бяха минали не дни, а години и го повлече със себе си на килима.
В никой от тях нямаше търпение, само желание. Алън изруга, докато се мъчеше да се пребори със закопчалките на гащеризона й, а Шелби се засмя, изтърколи се върху него и го подлуди с устните си върху голите му гърди. На него обаче не му стигаше само да бъде докосван. Ръцете му я намериха през джинсовия плат и я накараха да отмалее, а съзнанието й се замъгли.
Когато най-после нямаше повече препятствия, към ръцете му се присъединиха и ненаситните му устни. В къщата бе тихо, чуваха се само задъхано прошепнати думи и тихи въздишки. Той отново зарови лице в косите й, за да погълне аромата им, и тя го привлече в себе си.
После нямаше нищо, освен удоволствие, отчаяното, вихрено удоволствие да бъдат заедно.
Когато Шелби се размърда върху него, бе късен следобед и светлината бе станала по-мека. Лежаха заедно на дивана, прегърнати, голи и изтощени. На масата до тях се стопляше бутилка вино.
Когато отвори очи, тя видя, че Алън още спи. Лицето му бе спокойно, а дишането равномерно. Отново
