Ти можеш да направиш избор. — Скочи от дивана и я хвана за раменете. Яростта му я смути. Бе знаела, че може да е смъртоносна, бе виждала отблясъци от нея, ала нямаше защита срещу тази ярост. — Ти можеш да решиш да ме изхвърлиш от живота си с едно просто „не“ и да очакваш да го приема, като знам, че ме обичаш. От какво, по дяволите, мислиш, че съм направен?
— Това не е избор — извика тя разгорещено. — Аз не мога да направя нищо друго. Не съм за теб, Алън, трябва да го разбереш.
Той я разтърси толкова силно, че главата й се отметна назад.
— Не ме лъжи и не си измисляй оправдания. Ако ще ми обърнеш гръб, направи го с истината.
Шелби рухна толкова бързо, че щеше да се свлече на пода, ако той не я държеше.
— Не мога да го понеса. — Сълзите избликнаха и се затъркаляха по лицето й, големи, бързи, болезнени. — Не мога да мина отново през всичко това, Алън, да чакам, просто да чакам някой да… — Изхлипа и скри лицето си с ръце. — О, Господи, моля те, не мога да го понеса. Не исках да те обичам толкова, не исках да значиш толкова много за мен, че отново всичко да може да ми бъде отнето. Всички тези хора, които се блъскат, всички тези лица и шум… Веднъж вече съм виждала как пред очите ми умира човек, когото обичам. Не мога отново, не мога!
Алън я прегърна. Искаше му се да я успокои, да я утеши. Но какви думи можеха да преминат през този страх, през такава скръб? Тук нямаше място за логика, нямаше място за спокойни разсъждения. Ако любовта я караше да се страхува до смърт, как можеше да иска от нея да промени това?
— Шелби, недей. Аз няма…
— Не! — прекъсна го тя и се изтръгна от ръцете му. — Не го казвай. Недей! Моля те, Алън, не мога да го понеса. Ти трябва да бъдеш това, което си, аз също. Ако се опитаме да се променим, никой от нас вече няма да бъде същият човек, в който другият се е влюбил.
— Не искам от теб да се променяш — каза той спокойно. Търпението му отново започваше да изтънява. — Искам само да имаш доверие в мен.
— Искаш прекалено много! Моля те, моля те, остави ме… — Преди да бе успял да й каже нещо, Шелби се втурна в спалнята и затръшна вратата.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мейн бе красив през юни — зелен и див. Шелби караше покрай брега, без да мисли за нищо. През отворените прозорци на колата чуваше как водата се блъска в скалите. Страст, гняв, скръб — тя можеше да изрази всичко. Шелби разбираше това.
От време на време край пътя се виждаха диви растения, силни малки цветчета, които можеха да издържат на солта и вятъра. Но най-много имаше скали, изгладени от вечното блъскане на вълните, блестящи до водата, сухи и мрачни над нея, докато дойде приливът и погълне и тях.
Ако поемеше дълбоко въздух, тя можеше отново да диша. Може би затова и дойде, и при това дойде бързо, преди Вашингтон да я бе задушил. Въздухът тук бе свеж и чист. Лятото, което толкова бързо бе победило пролетта, още не бе стигнало толкова далеч на север. Шелби имаше нужда още поне малко да остане в пролетта.
Видя кулата на фара върху тясната ивица земя, издадена дръзко в морето и напрегнатите й пръсти върху кормилото се отпуснаха. Душевно спокойствие — може би щеше да го намери тук, където брат й винаги го бе търсил.
Едва зазоряваше. Когато самолетът й се приземи, бе още тъмно. Тя видя как слънцето изгрява, изливайки цветове в морето, видя как чайките се спускат и реят над скали, пясък и вода. Още бе прекалено рано, за да хвърлят сенки. Птиците надвикваха шума на прибоя — тъжни, самотни крясъци. Шелби се отърси от тази мисъл. Сега нямаше да мисли за тъга и самота.
Нямаше да мисли за нищо.
Когато слезе от колата, плажът бе пуст, а въздухът студен и ветровит. Кулата на фара бе голямо бяло кълбо, което се издигаше срещу стихиите. Може би тук-там бе малко олющена и разрушена от вятъра, ала въплъщаваше някаква първична сила, която оставаше вечна и реална. Приличаше на място, където човек можеше да се скрие от всякакви бури.
Тя извади сака си от багажника и се приближи към вратата в основата на кулата. Знаеше, че ще бъде заключено. Грант никога не държеше вратата си отворена за всички. Почука с юмрук по дървото, като се чудеше колко ли време няма да й обръща внимание. Щеше да я чуе, защото той чуваше всичко, както и виждаше всичко. Това не се бе променило, въпреки че се бе откъснал от останалата част от човечеството.
Отново потропа и се загледа в изгряващото слънце. Минаха малко повече от пет минути, преди вратата да се открехне.
Грант приличаше на баща им, помисли Шелби -тъмно, интелигентно и красиво лице, може би малко грубовато. Изненадващо зелените му очи още бяха замъглени от съня, гъстата му и малко дълга коса разрошена.
Той я погледна намръщено и потърка наболата си брада.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Типично посрещане в стил Грант Кембъл. — Тя се надигна на пръсти да го целуне по бузата.
— Колко е часа?
— Рано е.
Той изруга, прокара ръка през косата си и отстъпи назад да й направи път. За момент се облегна на вратата да се опомни, пъхнал пръст в колана на бермудите си — единственият компромис, на който бе готов в името на благоприличието. После тръгна след нея по стръмните скърцащи стълби към жилищната част.
Горе хвана сестра си за раменете и бързо се вгледа в нея с настойчивост, с която така и не бе успяла да свикне. Шелби стоеше мълчаливо, с полуусмивка на устните и сенки под очите.
— Какво не е наред? — попита направо.
— Да не е наред ли? — Тя сви рамене и хвърли чантата си на един стол, който отдавна имаше нужда от претапициране. — Трябва ли нещо да не е наред, за да ти дойда на гости? — Погледна отново към него и забеляза, че още не бе напълнял. Бе по-скоро слаб, отколкото строен, но въпреки това в него, както и в дома му, имаше някаква първична сила. Това също й трябваше. — Ще направиш ли кафе?
— Да. — Грант мина през помещението, което му служеше за хол въпреки праха, и влезе в спретната и добре подредена кухня. — Искаш ли да закусиш?
— Разбира се.
Той се подсмихна и извади парче бекон.
— Само кожа и кости си, детенце.
— И ти не си дебел.
В отговор Грант изръмжа, после попита:
— Как е мама?
— Много е добре. Струва ми се, че ще се омъжи за французина.
— Диленьо, с големите уши и хитрия ум?
— Същия. — Шелби седна на един стол до кръглата дъбова маса да чака бекона, който започна да цвърчи в тигана. — Ще го обезсмъртиш ли?
— Зависи. — Хвърли й един дяволит поглед. — Предполагам, мама няма да се изненада, ако види годеника си в „Макинтош“.
— Няма да се изненада, ще й стане приятно… — Замълча и сви рамене. — Наистина й се иска да наминеш.
— Може би. — Той стовари чинията на масата.
— Ще има ли и яйца? — Тя стана да вземе чинии и чаши, докато Грант счупи шест яйца в една купа. — Разбира се, добре опържени — подхвърли зад гърба му. — Имаш ли много туристи напоследък?
— Не.
Думата бе толкова безизразна и окончателна, че Шелби едва не се разсмя.
— Винаги можеш да опиташ да минираш и да се оградиш с бодлива тел. Чудно ми е как човек, който
