Четвърти юли, помисли тя. Фойерверки, сандвичи, бира. Оставаше по-малко от месец… Как летеше времето! Искаше да си представи как стоят на плажа с Алън и гледат избухващите в небето цветове. И въпреки това… Нейното бъдеще, тяхното бъдеще бе нещо, което още не можеше да си представи.
— Благодаря ти, Дениъл. Много би ми било приятно да дойда. — Дотук поне бе вярно, помисли си Шелби. Дали щеше да отиде, или не, бе друг въпрос.
— Ти си тъкмо за сина ми — натърти Дениъл, почувствал моментното й колебание. — Никога не съм предполагал, че ще кажа такова нещо за една Кембъл, но ето, казвам го. Ти си силна и умна. И умееш да се смееш. Във вените ти тече добра шотландска кръв, Шелби Кембъл. Ще я видя във внуците си.
Тя се засмя, защото очите й се напълниха толкова бързо, че не успя да спре сълзите.
— Ти си пират, Дениъл Макгрегър. И интригант.
— Такъв съм си. До скоро виждане в „Команч“.
— Дочуване, Дениъл.
След като затвори, Шелби притисна длани към очите си. Нямаше да се разкисне заради няколко ласкателни думи. Още от първата сутрин, когато се събуди в прегръдките на Алън, знаеше, че само отлага неизбежното. Тъкмо като за него? Дениъл й каза, че е тъкмо за него, ала може би той виждаше само повърхността, не знаеше какво крие тя в себе си. Дори Алън не знаеше колко дълбоко бе вкоренен страхът, колко реален и жив бе останал през всичките тези години.
Ако си позволеше, и досега можеше да чуе онези три бързи експлозии, които се оказаха куршуми. И можеше да види, ако си позволеше, изненаданото трепване на тялото на баща й, да го види как се свлича на земята почти в краката й. Хората, които крещяха, тичаха, викаха. Кръвта на баща й върху рокличката й. Някой я избута настрани, за да стигне до него. Шелби седна на земята, сама. Всичко продължи вероятно не повече от тридесет секунди… Продължи цял живот.
Нямаше нужда да й казват, че баща й е мъртъв — бе видяла как животът се изцежда от него. Бе почувствала как се изцежда от нея.
Никога вече, помисли тя и треперливо пое дъх. Шелби никога нямаше… Никога не можеше отново да умре толкова болезнено.
Почукването на вратата трябваше да бъде Алън. Тя се забави още една минута, за да е сигурна, че бе овладяла сълзите си. Пое за последен път дълбоко въздух и отиде да отвори.
— Е, Макгрегър, няма нищо за ядене — вдигна вежди Шелби. — Много лошо.
— Мислех си, че това може да го компенсира. — Той й подаде една роза в цвета на косите й. Традиционен подарък, помисли тя и се опита да го приеме като нещо обичайно. Но нищо, което Алън й даваше, не можеше да бъде прието като нещо обичайно. Пръстите й се обвиха около стеблото и Шелби разбра, че розата бе символ. Един традиционен, сериозен мъж й предлагаше една много сериозна част от себе си.
— Казват, че една роза е по-романтична от десет — подхвърли тя достатъчно безгрижно, ала сълзите отново започнаха да напират в очите й. Наистина бе романтично. — Благодаря ти. — Обви ръце около него и притисна устните си към неговите силно и с едва доловимо отчаяние. Той почувства това отчаяние и я прегърна нежно, като с една ръка започна да гали буйните й коси, докато устните му я успокояваха.
— Обичам те — прошепна Шелби и скри лице във врата му, докато бе сигурна, че очите й са съвсем сухи.
Алън повдигна брадичката й и се вгледа в лицето й.
— Какво има, Шелби?
— Нищо — отвърна тя прекалено бързо. — Когато получа подарък, ставам сантиментална. — Тихата настойчивост в погледа му не се промени. Вихрушката от чувства в гърдите й не се успокои. — Прави любов с мен, Алън. — Шелби притисна буза към неговата. — Ела да си легнем.
Той я искаше. Тя можеше с един поглед да накара желанието му да избухне. Но знаеше, че не това бе отговорът, от който и двамата имаха нужда.
— Да седнем. Време е да поговорим.
— Не, аз…
— Шелби. — Хвана я за раменете. — Време е.
Тя издиша треперливо. Бе й дал всичкото време, което можеше да й даде. Знаеше си, че рано или късно щеше да дойде моментът за равносметка. Шелби кимна и се приближи към дивана, все още стискайки розата.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не. — Алън отново сложи ръка на рамото й и я накара да седне. — Аз те обичам — каза простичко. — Знаеш това и знаеш, че искам да се омъжиш за мен. Не се познаваме много отдавна — продължи, когато тя не отговори. — Ако беше друга жена, можеше да ме убедиш, че ти трябва време, за да си сигурна в чувствата си към мен. Ала ти не си друга жена.
— Знаеш, че те обичам — прекъсна го тя. — Ти ще бъдеш логичен, а аз…
— Шелби… — Можеше да спре възбудените й думи и само с шепот. — Знам, че ти е трудно да приемеш професията ми. Разбирам го, може би само донякъде, но наистина го разбирам. Това е нещо, което ние с теб трябва да разрешим оттук нататък. — Хвана ръцете й и почувства напрежението в тях. — Ще се справим с това, Шелби, по какъвто и да е начин.
Тя все още не проговаряше, ала го гледаше, сякаш вече знаеше какво ще й каже.
— Струва ми се, сега трябва да ти съобщя, че с мен говориха няколко от ключовите фигури в партията и че аз сериозно се замислям да се кандидатирам за президент. Дотогава има още почти десет години, но подготовката вече започва.
Знаеше го, разбира се, че го знаеше, ала като го чу изречено на глас, стомахът й се сви на топка. Усети, че дробовете й ще се пръснат от напрежение и бавно издиша.
— Ако ме питаш за моето мнение — успя да произнесе спокойно, — не трябва да се замисляш, трябва да го направиш. Това е нещо, което ти си създаден да направиш, Алън, нещо, което си създаден да бъдеш. — Думите, макар да ги казваше, макар да разбираше, че са истина, я разкъсваха. — Знам, че при теб това не е просто въпрос на власт и амбиции. Ти виждаш и трудностите, и напрежението, и невъзможната отговорност. — Шелби се изправи, защото разбра, че ако седи още един миг, ще се взриви. Бързо остави розата. Прекалено бързо. Стъблото едва не се пречупи между пръстите й. — Има такива неща като съдба — прошепна тя.
— Може би. — Той я гледаше как кръстосва стаята, как приглажда с ръка възглавницата, която бе грабнала от дивана. — На теб ти е ясно, че това означава не само да се впише името ми в бюлетините. Когато дойде времето, това ще означава дълга и тежка предизборна кампания. Имам нужда да си с мен, Шелби.
Тя за момент се спря с гръб към него и силно стисна очи, за да се овладее. Обърна се.
— Не мога да се омъжа за теб, Алън.
Нещо проблесна в очите му — гняв или болка, не можеше да бъде сигурна, но когато заговори, гласът му бе спокоен:
— Защо?
Гърлото й бе толкова пресъхнало, че не бе сигурна дали Ще може да отговори. С мъка преглътна.
— Ти обичаш логиката. Бъди логичен. Аз не ставам за политическа съпруга. Не съм нито дипломатична, нито организирана. Това е, което ти трябва на теб.
— Искам съпруга — възрази той безизразно. — Не персонал.
— По дяволите, Алън, аз бих била безполезна. Още по-лошо. — Объркано изохка и отново закрачи. — Ако се опитам да се впиша в калъпа, ще се побъркам. Нямам търпение за козметички и секретарки, нямам търпение да бъда тактична двадесет и четири часа на ден. Как бих могла да бъда Първа дама, когато през половината време изобщо не съм дама? А ти, по дяволите, ще спечелиш! Ще се озова в Белия дом, задушена от елегантност и протокол. — Накъсаното й дишане изпълни стаята.
— Искаш да кажеш, че би се омъжила за мен, ако реша да не се кандидатирам?
Шелби рязко се извъртя към него. Измъчените й очи блестяха.
— Не постъпвай така с мен. Ти би ме намразил… Аз бих се намразила. Не може да има избор между мен и това, което си ти.
— Обаче е избор между мен и това, което си ти — възрази той. Сдържаният му досега гняв избухна. —
