Нора Робъртс
Всичко е любов
ПЪРВА ГЛАВА
Шелби знаеше, че Вашингтон е луд град. Затова го обичаше. В него можеше да намери всичко, което поска и елегантност, и история, и опушени мрачни клубове, и долнопробни заведения със стриптийз. Ако пресечеше града от край до край, можеше да премине от изискаността и стила до бедняшките улички, винаги имаше избор — блестящо бели паметници, внушителни държавни сгради, улички от стари тухлени къщи, масиви от стъкло и стомана, статуи, ръждясали толкова отдавна, че не помнят какви са били, преди да ръждясат, калдъръмени улички или Уотъргейт.
Но градът не напразно бе построен около един общ център. Капитолия бе неговата сърцевина и тук се ковеше голямата политика. Вашингтон бе в трескава суматоха — не с безгрижното бързане на Ню Йорк, а с една предпазлива, озъртаща се полуда. За повечето мъже и жени, които работеха тук, работата бе от избори до избори. Затова Шелби обичаше този град. Сигурността означаваше самодоволство, а самодоволството означаваше скука. Тя си бе поставила като цел номер едно никога да не скучае.
Джорджтаун й подхождаше, защото беше и в същото време не беше същият град. Той имаше енергията на младостта — университета, бутиците, кафенетата, бирата на половин цена в сряда вечер. Имаше достойнството на възрастта — елегантни улици, обрасли с бръшлян червени тухлени стени, боядисани капаци на прозорците, изискани жени, разхождащи изискани кучета. Тъй като не можеше точно да се определи като част от нещо друго, тук Шелби се чувстваше удобно. Магазинът й бе на една от тесните калдъръмени улички, а жилището й бе на втория етаж. Имаше балкон, така че можеше да седи на открито през топлите летни нощи и да слуша движението на града. На прозорците си имаше бамбукови щори, за да се усамоти, когато поиска. Рядко искаше.
Шелби Кембъл бе създадена за хора, за разговори и тълпи. Бе й точно толкова приятно да говори с непознати, колкото й със стари приятели, а шумът й доставяше по-голямо удоволствие от тишината. И въпреки това тя обичаше да живее със своята собствена скорост, така че съквартирантите й не бяха представители на човешкия род. Моше Даян бе едноок котарак, а Леля Ем бе папагал, който не искаше да разговаря с никого. Двамата живееха заедно в относително примирие в безпорядъка, който Шелби наричаше свой дом.
Шелби бе керамичка по професия и търговка по приумица. Малкият магазин, който бе нарекла „Калиопа“, преуспяваше през трите години, откак го бе отворила. Бе открила, че да се занимава с клиентите й бе почти толкова приятно, колкото да седи пред грънчарското си колело с буца глина и със своето въображение. Досадно й беше да се занимава с документи, но пък си струваше. За изненада на роднините й и на много от приятелите й, тя се бе заела с търговия и безусловно бе успяла.
В шест затваряше магазина. От самото начало Шелби твърдо бе решила да не отдава вечерите си на бизнеса. Можеше да работи с глината и глазурата до ранните утринни часове или да излезе и да се смеси с минувачите, ала като продавачка не оставаше да работи извънредно. Тази вечер обаче й предстоеше нещо, което избягваше винаги, когато бе възможно, и приемаше напълно сериозно, когато не можеше да го избегне — едно задължение. Тя изгаси лампите, излезе и се изкачи по стълбите на втория етаж.
Котаракът скочи пъргаво от перваза на прозореца, протегна се и се запъти към нея. Когато Шелби влезе у дома си, бе почти време за вечеря. Птицата накокошини крилата си и започна да кълве пръчката на кафеза.
— Как е? — Тя разсеяно погали Моше зад ушите, където той най-много обичаше. Моше измърка одобрително, погледна я с единственото си око и наклони глава така, че превръзката пред другото изглеждаше пиратска и съвсем на място. — Да, ще те нахраня. — Шелби също притисна длан към корема си. Умираше от глад, а най-доброто, на което можеше да се надява тази вечер, бяха солени бисквити и черен дроб, увит в бекон.
— Ох, добре — въздъхна тя и тръгна към кухнята да нахрани котарака. Бе обещала на майка си да се мерне на коктейла на конгресмена Райт, тъй че бе вързана. Дебора Кембъл бе вероятно единственият човек, който можеше да накара Шелби да се чувства вързана.
Шелби обичаше майка си и това бе нещо много повече от вродената любов на всяко дете към родителите си. Понякога ги вземаха за сестри въпреки двадесет и петте години разлика във възрастта им. Косите им бяха с един и същ цвят — яркочервени, прекалено ярки, за да се нарекат кестеняви, прекалено тъмни, за да са рижи. Докато майка й носеше своята къса и пригладена, Шелби оставяше гривата си да се накъдри естествено, а бретонът й винаги изглеждаше мъничко по-дълъг, отколкото трябваше. Тя бе наследила гладката бяла кожа на майка си и тъмносивите й очи, но докато тази комбинация правеше Дебора нежно-елегантна, Шелби повече приличаше на бездомно дете, продаващо цветя на ъгъла на улицата. Лицето й бе тясно, с леко хлътнали бузи. Тя често разнообразяваше външния си вид с умело поставен грим и със слабостта си към старинни дрехи.
Може би бе наследила външността си от майка си, ала характерът й си бе лично неин. Шелби никога не се опитваше да бъде ексцентрична — тя просто беше. Бе израснала и възпитана във Вашингтон и детството й бе минало под знака на политиката. Напрежението в година на избори, предизборните кампании, които отнемаха баща й от дома понякога за цели седмици, лобирането, да се прокара или не даден законопроект — всичко това бе част от нейното минало.
Имаше внимателно подготвени детски тържества, които бяха част от играта не по-малко, отколкото една пресконференция. Децата на сенатора Робърт Кембъл бяха много важни за неговия имидж, старателно подготвян като подходящ за Овалния кабинет. А този имидж, спомняше си Шелби, до голяма степен бе просто факт. Той бе добър човек, честен, любвеобилен, отдаден на работата и семейството си, с тънко чувство за необичайното. Това не го бе спасило от куршума на онзи луд преди петнадесет години.
Тя бе убедена, че политиката бе убила баща й. Смъртта застигаше всеки — разбираше го още тогава, макар че бе едва единадесетгодишна. Но при Робърт Кембъл бе дошла твърде рано. И ако можеше да победи него, когото бе смятала за неуязвим, значи можеше да победи всекиго. Шелби бе решила с целия плам на едно малко дете, че ще се наслаждава на всеки миг от живота си и ще получи от него всичко, което може. Нищо не бе променило мнението й оттогава досега. Значи щеше да отиде на коктейла на Райт в просторния му дом отвъд реката и щеше да намери нещо, което да я развесели или заинтригува. Тя никога не се съмняваше, че ще успее.
Шелби закъсня — но пък тя винаги закъсняваше. Причината не бе някаква съзнателна небрежност или желанието да направи впечатление. Винаги закъсняваше, защото никога не довършваше нищо толкова бързо, колкото мислеше. Освен това бялата тухлена сграда в колониален стил бе пълна с достатъчно хора, така че да не се забележи идването на закъснял гост.
Стаята бе широка колкото целия апартамент на Шелби и два пъти по-дълга. Бе издържана в бяло, слонова кост и кремаво и цветовете задълбочаваха чувството за простор. По стените висяха няколко отлични френски пейзажа в красиво украсени рамки. Шелби одобри обстановката, макар че тя самата не би могла да живее в нея. Хареса й и ароматът — тютюн, смесени парфюми и одеколони и лек намек за пот. Това бе ароматът на празненство и хора.
Разговорите бяха типичните за повечето коктейли — за дрехи, за други приеми, за резултатите от голфа — ала между тях се дочуваше шепот за индекса на цените, за последните преговори за НАТО, за най-новото интервю на министъра на финансите в предаването „Лице в лице“.
Шелби познаваше повечето хора тук, облечени в тънки коприни и добре скроени тъмни костюми. С бързи усмивки и поздрави тя се измъкваше от опасността да бъде заловена, докато с добре тренирано умение си проправяше път към бюфета. Храната бе едно от нещата, които приемаше много сериозно. Когато забеляза нежните апетитни аспержи реши, че вечерта в края на краищата нямаше да е напълно загубена.
— О, Шелби, аз дори не знаех, че си тук. Колко се радвам да те видя! — Керъл Райт, елегантна в бледоморавата си ленена рокля, се бе провряла през тълпата, без да разсипе и капка от своето шери.
— Закъснях — обясни Шелби с пълна уста и отвърна на прегръдката й. — Имате прекрасна къща, госпожо Райт.
— О, благодаря. С удоволствие ще те разведа малко по-късно, ако успея да се измъкна. — Тя бързо и доволно огледа тълпата — гордост за всяка вашингтонска домакиня. — Как върви твоят магазин?
— Прекрасно. Надявам се, че конгресменът е добре.
— О, да. Той ще иска да се срещне с теб. Нямам думи да ти опиша колко му харесва онази ваза, която
