трети трябва да ми изпрати нови формуляри, когато му дойде времето. Няма ли да е по-лесно просто да ме оставят да си продавам вазите и да си изкарвам хляба?
— Трудно е, ако работиш с милиони. — Алън лениво играеше с пръстена, който тя носеше на кутрето си, забравил, че не искаше да говори за работа. — Не всеки ще спазва търговската надценка, никой няма да плаща данъци и дребният бизнесмен ще има не по-голяма защита, отколкото потребителят.
— Трудно ми е да повярвам, че всичко това ще се постигне, ако попълня в три екземпляра номера си за социално осигуряване. — Докосването му, наполовина приятелско, наполовина изкусително, бе твърде разсейващо, ала когато той се усмихна, когато наистина се усмихна, Шелби реши, че това бе най- неустоимият мъж, когото бе срещала. Може би причината бе в прозиращата под веселостта му сериозност.
— Винаги има доста голямо припокриване между бюрокрацията и необходимостта. — Алън се учуди за момент защо, по дяволите, води такъв разговор с жена, която прилича на бездомница от деветнадесети век и ухае като мечтата на всеки мъж.
— Най-хубавото им на правилата е безкрайният брой начини да бъдат нарушавани. — Тя се засмя със своя смях, който за пръв път го бе привлякъл. — Предполагам, че това крепи човек в бизнеса.
През отворения прозорец долетя глас — енергичен, студен и властен:
— Нейдънли може и да следи отблизо американско-израелските отношения, но днешната му политика няма да му създаде много приятели.
— А и със старомодните си евтини дрехи изглежда малко несолиден.
— Типично — отбеляза Шелби и през очите й премина сянка. — Дрехите са също толкова политика, колкото и убежденията… А може би и повече. Тъмен костюм, бяла риза — ти си консерватор. Мокасини и кашмирен пуловер — либерал.
И преди се бе срещал с това убедително пренебрежение към професията си — тихо или шумно, в зависимост от случая. Обикновено не му обръщаше внимание. Този път го жегна.
— Май обичаш да опростяваш нещата, а?
— Само когато не ги търпя — призна тя безгрижно. — Политиката е досаден отпадъчен продукт на обществото още от времето, когато Мойсей е спорел с Рамзес.
По устните му отново заигра усмивка. Шелби още не го познаваше достатъчно, за да разбере, че това бе една предизвикателна усмивка. Само като си помислеше, че едва не се бе поддал на изкушението да си остане у дома и да прекара една спокойна вечер с книга в ръка!
— Не харесваш политиците.
— Това е едно от малкото обобщения, към които съм склонна. Те са няколко породи — тесногръди, фанатични, алчни, страхливи. Винаги ми се е струвало страшно, че шепа хора управляват този странен свят. Затова… — сви рамене и избута чинията — ми е станало навик да се преструвам, че наистина владея собствената си съдба. — Наклони се отново напред, наслаждавайки се как сенките на върбата играят върху лицето му. Бе изкусително да се почувства с пръсти формата на това лице. — Искаш ли да се върнем вътре?
— Не. — Палецът му леко се плъзна по китката й. Той усети мигновеното, почти изненадано забързване на пулса й. — Преди да изляза тук, нямах представа колко ми е скучно там вътре.
Тя го възнагради с една лъчезарна усмивка:
— Най-изискан комплимент, а и толкова убедително изказан. Да не си ирландец?
Алън поклати глава, като се чудеше какъв ли вкус имат тези подвижни елфически устни.
— Шотландец.
— Боже мили, аз също! — По кожата й пролазиха тръпки на предчувствие и през очите й отново премина сянка. — Започвам да си мисля, че е съдба. Съдбата винаги ме е тревожила.
— Обичаш да владееш живота си? — Поддавайки се на порива си, както рядко му се случваше, той вдигна пръстите й към устните си.
— Предпочитам шофьорското място — призна Шелби, ала не отдръпна ръката си, с което достави удоволствие и на двамата. — Практичността на Кембълови.
Този път бе ред на Алън да се разсмее — дълго и с нескрито веселие.
— За старата вражда — произнесе той и вдигна чашата си в наздравица. — Без съмнение нашите предшественици са се избивали под стоновете на гайдите. Аз съм от клана на Макгрегърови.
Шелби се усмихна:
— Дядо ми би ме оставил на хляб и вода, задето съм ти обърнала внимание. Проклетият луд Макгрегър. — Усмивката на Алън се разшири, а нейната бавно угасна. — Алън Макгрегър — каза тя тихо. — Сенатор от Масачузетс.
— Същият.
Шелби въздъхна и се изправи:
— Жалко.
Алън не пусна ръката й, но също стана, така че телата им бяха достатъчно близо, за да се докоснат, достатъчно близо, за да си предадат моментното привличане.
— Това пък защо?
— Можеше да рискувам да си навлека гнева на дядо… — Шелби отново бързо огледа лицето му, заинтригувана от неравномерните удари на собственото си сърце. — Да, сигурно щях… Обаче аз не излизам с политици.
— Наистина ли? — Погледът му се спусна към устните й, после се върна към очите й. Не бе искал от нея среща. Разбираше и не одобряваше напълно, че тя бе жена, която сама ще си поиска, когато това й е удобно. — Това едно от правилата на Шелби ли е?
— Да, едно от малкото.
Устните й бяха изкусителни — малки, неначервени и леко присвити, сякаш разглеждаше цялата история като шега и за двама им. Да, устните й бяха изкусителни, ала развеселените й очи бяха предизвикателни. Вместо да направи очевидното, Алън вдигна ръката й и притисна устни към китката й, без да престава да я наблюдава. Почувства как пулсът й прескочи, видя как в очите й проблесна предпазливост, примесена с плам. — Най-хубавото на правилата е — напомни й той, — че има безброй начини да бъдат нарушени.
— С моите камъни по моята градина — измърмори тя и издърпа ръката си. Смешно е, каза си Шелби, да се развълнува от един старомоден романтичен жест. Но нещо в тези тъмнокафяви очи й подсказваше, че го бе направил не само за да си достави удоволствие, а и точно с тази цел. — Е, сенаторе — подзе тя с по- твърд глас, — много ми беше приятно. Време е отново да се появя вътре.
Алън я остави да стигне почти до вратата и едва тогава се обади:
— Пак ще се срещнем, Шелби.
Тя спря и го погледна през рамо.
— Възможно е.
— Сигурно е — поправи я той.
Шелби за момент присви очи. Алън стоеше до стъклената масичка, осветен от луната зад гърба му — висок, тъмен и създаден за действия. Лицето му бе много спокойно, стойката му отпусната, ала тя имаше чувството, че ако го предизвика, ще се хвърли върху нея, преди да си е поела дъх. Това бе почти достатъчно да я изкуши. Шелби тръсна глава, за да отметне бретона от челото си. Леката му усмивка бе вбесяваща, особено след като я караше да й се иска да отговори на нея. Без да каже дума, тя отвори вратата и влезе вътре.
Това, каза си Шелби, щеше да е краят.
ВТОРА ГЛАВА
Преди почти две години Шелби бе назначила един продавач на половин работен ден и сега можеше да излезе за час или за ден, когато имаше настроение, или пък да прекара няколко дни непрекъснато над грънчарското си колело, ако й дойдеше вдъхновение. Бе намерила разрешението в лицето на Кайл, един борещ се поет, чието работно време бе гъвкаво и чийто характер й подхождаше. Той работеше за Шелби редовно в сряда и събота, и от време на време, когато тя го повикаше. В замяна тя му плащаше добре и слушаше стиховете му. Първото подхранваше тялото му, второто душата му.
