— Говориш също като баща ми.
— Този стар пират — изсумтя Майра, но очите и светнаха весело. — Все пак ще постъпиш умно, ако понякога го слушаш. Добрият политик е семеен.
— Трябва ли да се оженя, за да се издигна в кариерата?
— Не се опитвай да ме надхитриш — сгълча го Майра и забеляза как очите му се насочиха по посока на един познат смях. Добре, добре, помисли тя, няма ли това да е интересна двойка? Лисица и пеперуда.
— Следващата седмица давам вечеря — реши тя в момента. — Само няколко приятели. Секретарката ми ще се обади в кабинета ти за подробностите.- Потупа го по бузата с натежала от пръстени ръка и се оттегли да намери стратегическо място за наблюдение.
Алън видя, че Шелби се отдели от тримата души, с който разговаряше, и се насочи към нея. Когато се приближи, първото, което забеляза, бе нейният аромат — нито цветен, нито пикантен, нито мускусен, а възбуждаща смесица и от трите. Това бе по-скоро аура, отколкото парфюм и бе незабравимо. Тя бе приклекнала пред един старинен шкаф и бе пъхнала носа си в него.
— Порцелан от осемнадесети век — промърмори Шелби, почувствала, че някой е зад гърба й. — Пясъчна глазура. Впечатляващо, нали?
Алън погледна купата, която изглежда я бе очаровала, после короната от яркочервени коси.
— Определено привлича вниманието.
Тя погледна през рамо и се усмихна. Усмивката й бе също толкова зашеметяваща, примамлива и неповторима, както и ароматът й.
— Здравейте.
— Здравейте. — Той пое протегнатата й ръка, неочаквано силна и твърда като за жена, която изглеждаше така, и й помогна да се изправи. Не я пусна, както би направил нормално, а продължи да я държи, докато Шелби му се усмихваше.
— Разсеях се по пътя към целта си. Ще ми направите ли една услуга?
Алън вдигна вежди. В говора й се долавяха и завършеното образование, и улицата.
— Каква?
— Просто стойте тук. — С едно бързо движение тя се огледа около него, измъкна една чиния от бюфета и започна да я пълни.- Всеки път, когато се опитам, някой ме вижда и ме отмъква. Изпуснах си вечерята. Готово. — Хвана го доволно под ръка. — Хайде да излезем на терасата. — Шелби заобиколи масата и се измъкна през големите остъклени врати.
Топъл въздух и дъх на ранни люляци. Лунната светлина падаше върху прясно окосената и внимателно подравнена трева. Над плочите се надвесваше стара върба с нежни зелени вейки. С откровено лакома въздишка Шелби се нахвърли върху ордьовъра.
— Не знам какво е това — измърмори тя и се вгледа по-внимателно в малкото парче. — Опитайте и ми кажете.
Заинтригуван, той отхапа от малкото парченце, което Шелби поднасяше към устата му.
— Пастет в тесто с… С привкус на кестени.
— Хм. Добре. — Тя лапна остатъка. — Аз съм Шелби — съобщи просто, постави чинията на една стъклена маса и седна до нея.
— Аз съм Алън. — Той седна срещу нея и по устните му заигра усмивка. Откъде се бе взела тази бездомница? Реши, че може да си прекара добре времето, докато го установи, а пролетният въздух бе приятно облекчение от миризмата на тютюнев дим и оранжерийни цветя вътре. — Ще ми дадеш ли нещо от това?
Шелби се загледа в него, обмисляйки въпроса. Бе го забелязала в другия край на стаята, може би защото бе висок и с естествено атлетично тяло, каквото рядко се виждаше на вашингтонските приеми. Там се срещаха старателно поддържани фигури, издаващи редовни тренировки три пъти седмично, ала неговата бе повече като на плувец — плувец в открито море — дълга и стройна. Той без много труд би се справил с всяко течение.
Лицето му не бе гладко. Няколкото замислени бразди допълваха аристократичния вид на това лице с големи тънки устни. Носът му бе леко крив и това й харесваше. Тъмната коса и тъмните очи й напомняха за някой от героите на Бронте — Хийтклиф или Рочестър, не бе сигурна на кого точно. Но в него имаше нещо замислено и мрачно, което бе едновременно успокояващо и тревожещо. Тя отново се усмихна:
— Разбира се. Мисля, че си го заслужи. Какво пиеш?
Алън посегна към чинията:
— Уиски, чисто.
— Знаех си, че може да ти се вярва. — Шелби взе чашата от него и отпи. Над ръба очите й се смееха, лекият бриз играеше с косите й. Лунната светлина, звездната светлина й отиваха. За момент му заприлича на елф, който можеше да изчезне в облаче дим.
— Какво правиш тук? — попита я той.
— Майчински натиск — отвърна тя безгрижно. — Изпитвал ли си го някога?
Алън се усмихна накриво:
— Моят специалитет е бащинският натиск.
— Не вярвам да има кой знае каква разлика — реши Шелби с пълна уста, преглътна и опря глава на дланта си. — В Александрия ли живееш?
— Не, в Джорджтаун.
— Наистина ли? Къде?
Лунната светлина блестеше в очите й и му показваше, че това бяха най-ясносивите очи, които бе виждал.
— Улица „Р“.
— Странно как не сме се срещали на пазара. Моят магазин е само на няколко преки оттам.
— Ти имаш магазин? —
— Аз съм грънчарка. — Тя му избута обратно чашата през масата.
— Грънчарка ли? — Без да се замисля, Алън хвана ръката й и я обърна да я разгледа. Малка и тясна, с дълги пръсти, ниско изрязани нотки без маникюр. Харесваше му усещането, харесваше му и как изглежда китката й под тежката златна гривна. — Бива ли те?
— Страхотна съм. — За пръв път, откак си спомняше, трябваше да потисне желанието си да прекъсне контакта. Мина й през ума, че иначе той щеше да я държи, докато вече бе забравила, че има да ходи и на други места. — Ти не си от Вашингтон — продължи Шелби, като за опит остави ръката си да лежи в неговата. — Например… Ню Инглънд?
— Масачузетс. Точно попадение. — Почувствал лекото съпротивление в дланта й, Алън я задържа в своята, взе още един ордьовър и й го предложи.
— А, долавя се влиянието на Харвард. — Долови се и лекото пренебрежение в гласа й. Алън за миг присви очи. — Не си учил медицина — размишляваше на глас тя, докато позволяваше на пръстите си да се вплетат в неговите. Чувството започваше да става много приятно. — Дланите ти не са достатъчно гладки като за медицина.
Може би някакво изкуство, помисли, отново забелязала романтично замисленото изражение в очите му. Мечтател, подозираше Шелби — човек, който обича да разглежда нещата от всички страни, преди да действа.
— Право. — Алън прие внимателния й поглед, както и леката изненада, изписана на лицето й. — Разочарована ли си?
— Изненадана. — Макар че гласът му подхождаше като за адвокат — гладък, чист, с нюанси, които можеха да означават драма или хумор. — Обаче в такъв случай трябва да призная, че представата ми за адвокатите е погрешна. Моят има увиснала шия и носи рогови очила. Не мислиш ли, че законът се бърка в много обикновени неща?
Той вдигна вежди и ъгълчетата на устните му трепнаха.
— Като например убийства и телесни повреди?
— Това не са обикновени неща… Е, може би телесната повреда — поправи се тя и отново си пийна от чашата му. — Аз имам предвид безкрайната бюрокрация. Знаеш ли колко формуляра трябва да попълвам, само за да си продам стоката? После някой трябва да прочете тези формуляри, друг трябва да ги обобщи, а
