направи за кабинета му. — Въпреки лекия си южняшки акцент, Керъл можеше да говори бързо като пазарящ се нюйоркски продавач. — Все още твърди, че това е най-хубавият подарък за рожден ден който някога съм му купувала. А сега трябва да се поразмърдаш малко. — Хвана я за лакътя, преди Шелби да успее да грабне още една аспержа. — Никой не може по-добре от теб да поддържа разговора, докато се движи между гостите. Прекалено много професионални разговори могат да убият един прием. Тук има няколко души, които разбира се познаваш, но… А, ето я Дебора. Ще те оставя за момент с нея, за да се направя на домакиня.
Почувствала се на свобода, Шелби се запъти обратно към бюфета.
— Здравей, мамо.
— Бях започнала да мисля, че си се отказала. — Дебора огледа дъщеря си, изненадана как полата в цветовете на дъгата, селската риза и болерото и стоят толкова добре, след като върху всеки друг биха изглеждали като маскараден костюм.
— М-м-м, нали ти обещах. — Шелби огледа с очи на познавач бюфета, преди да направи следващия си избор. — Храната е по-добра, отколкото очаквах.
— Шелби, престани да мислиш само за стомаха си — въздъхна Дебора и хавана дъщеря си под ръка. — Ако не си забелязала, тук има няколко симпатични млади мъже.
— Още ли се мъчиш да ме омъжиш? — Шелби я целуна леко по бузата. — Почти ти бях простила за педиатъра, който се опита да ми пробуташ.
— Той беше един много представителен младеж.
— Хм. — Шелби реши да не споменава, че представителният младеж имаше шест чифта ръце, и всичките много пъргави.
— Освен това, не се опитвам да те омъжа. Искам само да бъдеш щастлива.
— Ти щастлива ли си? — прекъсна я Шелби и в очите й проблесна бързо пламъче.
— Ами да. — Дебора разсеяно намести диамантената обеца на лявото си ухо. — Разбира се, че съм щастлива.
— И кога ще се омъжваш?
— Вече съм била омъжена — напомни й тя малко намусено. — И имам две деца…
— Които те обожават. Имам два билета за балета в „Кенеди сентър“ другата седмица. Искаш ли да дойдеш с мен?
Лекото раздразнение изчезна от лицето на Дебора. Колко жени, помисли тя, имаха дъщери, които можеха едновременно толкова да ги ядосат и да им доставят удоволствие?
— Хитър начин да промениш темата, но ми харесва.
— Може ли първо да дойда на вечеря? — попита Шелби и се усмихна наляво: — Здрасти, Стив. — Хвана мускулестото му рамо. — Смяташе да се измъкнеш, а?
Дебора наблюдаваше как дъщеря й облива с чар помощник-секретаря по печата и веднага след това се насочва към новоназначения енергиен шеф. Колко е искрена и естествена, помисли тя. Никой не обичаше повече тълпата, никой не бе по-обичан. Защо тогава толкова внимателно се пазеше от лични отношения? Ако Шелби избягваше само брака, майка й би я разбрала. Ала тя отдавна подозираше, че я спираше нещо друго.
Дебора никога не би пожелала дъщеря й да е нещастна, но дори това би я успокоило. Тя от петнадесет години наблюдаваше как Шелби избягва емоционалните болки. А без болка, както знаеше Дебора, никога няма истинска пълнота в живота. И все пак… Въздъхна, когато Шелби се засмя със своя безгрижен смях. Тя бе толкова жизнена, толкова лъчезарна. Може би нямаше причини да се безпокои. Щастието бе нещо много лично.
Алън гледаше жената с пламтящата коса, облечена като богата циганка. Чуваше как смехът й се носи из стаята, едновременно чувствен и невинен. Интересно лице, помисли си, по-скоро неповторимо, отколкото красиво. На колко ли години беше? На осемнадесет? На тридесет? Изглежда не бе постоянна посетителка на вашингтонските приеми — той бе присъствал на достатъчно, за да познава всички. В нея нямаше нищо изискано и преднамерено. Дрехите й не бяха от някой от магазините, на които съпругите на политиците бяха постоянни клиентки, а косата й определено не бе оформена в моден салон. Ала й отиваха. Въпреки че в нея прозираха лосанджелски нюх и нюйоркски шик, тук изглеждаше съвсем на място. Но коя, по дяволите…
— Е, сенаторе! — Райт силно го тупна по гърба. — Радвам се да те видя извън арената. Рядко успяваме да те подмамим да излезеш.
— Въпросът е в доброто уиски, Чарли. — Алън отново вдигна чашата си.
— Обикновено то не е достатъчно — възрази Райт. — Много работиш.
Алън спокойно се усмихна. Във Вашингтон ничии ходове не оставаха в тайна.
— Изглежда в момента всички много работят.
Райт кимна в знак на съгласие и отпи.
— Интересува ме мнението ти за законопроекта на Брайдърман, който ще се гледа следващата седмица.
Алън спокойно посрещна погледа на сенатора. Знаеше, че той бе един от основните поддръжници на Брайдърман.
— Аз съм против него — отвърна той. — Не можем да си позволим повече да орязваме образованието.
— Е, Алън, ние с теб знаем, че нещата не са само бяло и черно.
— Понякога сивото става прекалено голямо. Тогава е най-добре да се върнем към основата. — Не искаше да спори. Откри, че изобщо не му се водят професионални разговори. Не беше хубаво да се скара с един сенатор на политически прием. Ала Алън Макгрегър бе достатъчно дипломатичен, за да избегне въпросите, когато това му беше удобно. — Знаеш ли, мислех, че познавам всички тук. — Той огледа стаята. — Онази жена, която прилича на съчетание между Есмералда и Хайди… Коя е?
— Коя? — повтори Райт, достатъчно заинтригуван от описанието, за да забрави подготвения си отговор и да проследи погледа на Алън. — О, не ми казвай, че не познаваш Шелби. — Той се усмихна. Описанието му хареса още повече, когато разбра за кого се отнася.
— Искаш ли да те представя?
— Мисля, че ще се справя и сам — измърмори Алън. — Благодаря.
Започна да се разхожда непринудено между групите хора, като спираше, когато се налагаше. И той като Шелби бе създаден за тълпи — ръкостискания, усмивки, нужната дума в нужния момент, добра памет за лица. Това бе основен капитал за човек, чиято кариера зависеше от прищявката на обществото толкова, колкото и от собствените му умения. А умения той имаше.
Алън познаваше правото с всичките му гледни точки и полусенки, макар че за разлика от брат си Кейн, също юрист, повече го привличаше теорията на правото, отколкото практиката. Очароваше го общото — как законите, или тяхната основа, Конституцията, работят за хората. Политиката бе пленила въображението му още в колежа и дори сега, на тридесет и пет години, с един мандат в Конгреса зад гърба си и по време на първия си мандат в Сената, му бе приятно да изследва безкрайните й възможности.
— Сам ли си, Алън? — Майра Дитмайър, съпруга на съдия от Върховния съд, го дръпна за ръката, докато той се отделяше от една групичка.
Алън се усмихна и с привилегията на стар приятел я целуна по бузата.
— Това предложение ли е?
Тя се разсмя със своя гръмогласен смях и така се разтресе, че висящите от ушите й рубини затанцуваха.
— О, дявол такъв, де да можеше. Да бях двайсетина години по-млада, шотландски сърцеразбивачо. Само двайсет годинки — капка в морето. — Усмивката й бе искрена, а проницателните й очи го гледаха внимателно. — Защо тази вечер не си с някоя от твоите лъскави космополитки?
— Надявах се да те подмамя за два дни в Пуерто Валярта.
Този път Майра със смях заби дългия си пурпурен нокът в гърдите му:
— Заслужаваш да го приема на сериозно. Мислиш си, че съм безопасна, нали? — Тя въздъхна и кръглото й лице с фини бръчици стана тъжно. — Трябва да ти намерим нещо по-опасно. Мъж на твоята възраст, и още сам… — Изцъка с език. — Американците обичат президентите им да са женени.
Алън само се усмихна още по-широко:
