Шелби неизбежно определяше съботите за грънчарство, макар че би се изненадала, ако някой я наречеше дисциплинирана — все още мислеше, че тогава работи, защото така иска, не защото е добила такъв навик. Не осъзнаваше напълно доколко тези спокойни съботи край грънчарското колело се бяха превърнали в център на живота й.
Работилницата й бе зад магазина. На двете стени имаше здрави лавици, затрупани с проекти — изпечени или очакващи реда си за пещта. Имаше редици от глазури — нейната палитра, която за нея бе не по-малко важна, отколкото боите за всеки художник. Имаше инструменти — дълги куки с дървени дръжки, четки с различни форми, конуси за печене. Над всичко властваше огромна пещ, сега затворена, по чиито лавици бяха подредени вече изпечени, гледжосани и нарисувани грънци.
Отдушниците бяха отворени, а и стаята не бе голяма, така че от високата температура на пещта бе горещо и задушно. Шелби работеше по тениска и бермуди и с бяла престилка, която трябваше да я пази от пръските.
И двата прозореца гледаха към алеята, затова тя почти не чуваше шума от улицата. Компания й правеше радиото и Шелби, опънала назад косата си с кожена панделка, бе приведена над грънчарското колело с последната топка от глина, която смяташе да довърши този ден.
Може би тази част от занаята й харесваше най-много — да вземе буца глина и да я оформи в онова, което умението и въображението й можеха да създадат. Можеше да е ваза или купа, тумбеста или тънка, ръбеста или гладка. Можеше да е ваза, която трябваше да чака да й се сложат дръжки, или саксия, в която един ден щеше да расте жасминов чай или ароматно кафе. Възможности. Шелби не преставаше да се очарова от тях.
Гледжосването, добавянето на цветове и шарки привличаха различни страни от нейната природа. Това бе довършителна работа — определено творческа и изискваща много. Можеше да работи с цветовете както и харесва, да е разточителна или пестелива с багрите, да изработва внимателно детайлите или смело да замахне с четката. Работата с глината бе по-първична и следователно по-предизвикателна.
С голи ръце тя можеше да извае, да подмами, да подчини безформената буца кал на своята воля. Шелби разбираше, че хората често правят това един с друг, и особено с децата си. То не й допадаше и тя съсредоточаваше тази си склонност върху глината — нея можеше да оформя, смачква и отново да оформя, докато й хареса. Предпочиташе хората да са по-малко отстъпчиви. Калъпите бяха за неодушевените предмети. Всеки, който се вместваше прекалено точно в някакъв калъп, бе вече наполовина мъртъв.
Бе изкарала въздушните мехурчета от глината. Тя бе влажна и прясна, внимателно омесена до нужната гъстота. Шелби добави едро смлените парчета от стари грънци, за да увеличи твърдостта и бе готова да започне. Навлажнената бухалка чакаше. С две ръце тя натисна буцата и колелото се завъртя. Шелби държеше здраво меката студена глина, докато оживя върху колелото, оставяйки се да почувства формата, която искаше да създаде.
Погълната от заниманието си, тя работеше, а радиото мърмореше тихо зад гърба й. Колелото бръмчеше. Глината се въртеше, поддаваше се на натиска на дланите й, подчиняваше се на неумолимите заповеди на нейното въображение. Шелби оформи един дебел пръстен, после бавно, много бавно го изтегли нагоре между пръстите си, за да оформи цилиндър. Сега можеше да го направи плосък като чиния, да го разтвори в купа, може би да го затвори в сфера — както й се харесва.
Бе едновременно господар и роб. Ръцете й властваха над глината също толкова уверено, както вдъхновението властваше над нея. Изпита нуждата от нещо симетрично, уравновесено. В подсъзнанието й бе силният образ на мъжествеността — нещо с чисти, изгладени линии и ненатрапчива елегантност. Започна да разтваря глината. Ръцете й бяха сръчни, уверени и лепкави от червеникавокафявия материал. Нейна цел стана купата, дълбока, с широк ръб, без дръжки. Въртенето и натискът на ръцете й издигнаха стената нагоре. Формата вече не бе само във въображението й.
С опитни длани и точно око тя извая формата в правилните пропорции, като изтъни основата и след това я изравни. Времето и търпението, които проявяваше тук, приемаше като нещо разбиращо се от само себе си, но отделяше за малко други страни на живота. Само енергията бе еднаква навсякъде.
Шелби вече можеше да си представи завършената купа — тъмен нефритовозелен цвят с намек, но само намек за нещо по-меко под повърхността на глазурата. Никаква украса, никакви накъдрени или извити ръбове — купата щеше да се оценява само по своята форма и сила.
Когато творението бе завършено, Шелби устоя на порива да продължи. Прекалено голямото внимание бе също толкова опасно, както и прекалено малкото. Тя за последен път огледа критично купата и я занесе на лавицата за сушене. На следващия ден, когато бе твърда като кожа, щеше отново да я постави на колелото и да я дооправи с инструментите си, като отнеме излишната глина. Да, нефритовозелено, реши Шелби. А с внимателно полагане на глазурата щеше да постигне леки намеци за мекота под богатия смел тон.
Разсеяно изви гръб и оправи малките досадни извивки, които не бе забелязала, докато колелото се въртеше. Една гореща баня, реши тя, преди да излезе и да отиде при приятелите си в онзи нов малък клуб на улица „М“. Въздъхна от задоволство и умора и се обърна. После ахна.
— Много беше интересно. — Алън извади ръцете си от джобовете и се приближи към нея. — Знаеш ли каква форма правиш, когато започваш, или изниква, докато работиш?
Преди да отговори, Шелби издуха бретона от очите си. Нямаше да направи очакваното и да го попита какво прави тук или как е влязъл.
— Зависи.
Вдигна вежди, малко изненадана, че го вижда с джинси и пуловер. Мъжът, с когото се бе запознала снощи, изглеждаше прекалено изискан за такива ежедневни дрехи, особено за избелели от носене джинси.
Обувките му бяха скъпи, ала не нови, както и златният часовник на мускулестата му ръка. Богатството му отиваше, но не приличаше на човек, който се отнася безгрижно към него. Сигурно знаеше точно баланса на банковата си сметка — нещо, което Шелби не би могла да твърди за себе си, — какви акции притежава и каква е пазарната им стойност.
По време на този оглед Алън не трепна. Бе прекалено свикнал да е пред очите на обществото, за да се смущава от каквато и да е дисекция. Пък и тя имаше право на това, помисли той, след като през последните тридесет минути не бе правил нищо друго, освен да я гледа.
— Предполагам, би трябвало да кажа, че съм изненадана да те видя тук, сенаторе, тъй като наистина съм изненадана. — Весела усмивка докосна леко устните й. — И тъй като си мисля, че целта ти е била да ме изненадаш.
Алън наклони глава в знак на съгласие.
— Много работиш — забеляза той, свеждайки поглед към омазаните й с глина ръце. — Винаги съм си мислил, че когато нахлуе адреналинът, художниците трябва да изразходват не по-малко енергия от спортистите. Твоят магазин ми харесва.
— Благодаря — усмихна се широко Шелби, защото комплиментът бе прост и искрен. — Да огледаш ли дойде?
— Може и така да се каже. — Алън устоя на изкушението отново да плъзне поглед по бедрата й. Те бяха много, много по-дълги, отколкото си бе представял. — Изглежда улучих края на работното време. Твоят помощник каза да ти предам, че затваря.
— А, така ли? — Тя погледна към прозореца, сякаш за да провери кое време е. Когато работеше, никога не носеше часовник. Почеса се с рамо по брадичката. Тениската се раздвижи върху малките й твърди гърди.
— Е, едно от предимствата да си собственик на магазин е, че можеш да отваряш и затваряш, когато си поискаш. Ако ти е интересно, можеш да излезеш и да поразгледаш, докато аз измия тук.
— Всъщност… — Той хвана късата опашка в ръка, като че ли преценяваше теглото й. — Повече си мислех да вечеряме заедно. Ти не си яла.
— Да, не съм — отвърна Шелби, макар че това не бе въпрос. — Ала нямам намерение да вечерям с теб, сенаторе. Мога ли да те заинтригувам с керамика в източен стил или с ваза за цветя?
Алън пристъпи една крачка по-близо, наслаждавайки се на непоклатимата й самоувереност и на мисълта, че ще може да я разклати. В края на краищата, затова бе дошъл, нали? За да й върне онези няколко ловки изстрела срещу неговата професия и следователно и срещу него.
