типа жени, които винаги бе разбирал. — Откога живееш тук?
— М-м-м, от около три години. — Шелби се тръшна на дивана, вдигна крака и седна като индианец. На ниската масичка пред нея имаше ножица с оранжеви дръжки, един брой на „Вашинтгон пост“, отворен на хумористичната страница, една-единствена обеца с примигващи сапфири, неотворени може би от една седмица писма и поомачкан екземпляр на „Макбет“.
— Снощи не разбрах съвсем — обади се той и седна до нея. — Робърт Кембъл баща ли ти е?
— Да, познаваш ли го?
— Чувал съм за него. Бях в колежа, когато го убиха. Срещал съм се с майка ти, разбира се. Тя е много красива жена.
— Вярно е. — Шелби отпи. Уискито бе тъмно и меко. — Често съм се чудила защо никога не се е опитвала да се заеме с политика. Тя винаги е обичала този живот.
Алън го долови — много, много лекия намек за възмущение. Това бе нещо, което трябваше да проучи по-късно, реши той. Правилно подбраният момент често бе основната причина за успеха или неуспеха на което и да е начинание. — Имаш и брат, нали?
— Грант? — Погледът й за момент се плъзна към вестника. — Да, през повечето време той гледа да е извън Вашингтон. — Под прозореца зави сирена и ехото й бавно отмря. — Предпочита относителното спокойствие на Мейн. — По лицето й пробягна сянка на смях — една тайна, която заинтригува Алън. Инстинктът му подсказваше, че няма скоро да я разкрие. Разумът му напомни, че нейните тайни всъщност не го интересуват. — Във всеки случай, никой от нас не е наследил синдрома на държавния служител.
— Така ли го наричаш? — Алън се размърда. Възглавницата зад гърба му бе студена и гладка. Представи си, че по същия начин би усещал кожата й срещу своята.
— Не подхожда ли? — възрази тя. — Отдаденост на масите, преклонение пред документите. Вкус към властта.
Отново го имаше онова леко пренебрежение, примесено с презрение.
— Ти нямаш ли вкус към властта?
— Само върху собствения си живот. Не искам да се бъркам в живота на другите.
Алън започна да си играе с кожената панделка в косите й, докато я разхлаби. Може би в края на краищата бе дошъл да спори с нея. Шелби сякаш го предизвикваше да защитава онова, в което винаги бе вярвал.
— Мислиш ли, че някой от нас може да изживее живота си, без да се докосне до вълните на живота на другите?
Шелби не каза нищо, когато косата й падна свободно. Тя погъделичка врата й, напомняйки й за усещането на пръстите му на почти същото място. Откри, че бе точно толкова просто, колкото си бе представяла да седи до него, когато стройните му мускули бяха голи и на една ръка разстояние.
— Всеки сам решава дали да се отдръпне или да навлезе в тези вълни — заяви Шелби накрая. — Е, за днес толкова философстване ми стига. Ще отида да видя дали ризата ти е изсъхнала.
Надигна се да стане и Алън стисна по-здраво косата й. Тя обърна глава и видя замислените му внимателни очи, приковани към лицето й.
— Вълните между нас още не са се надигнали — промълви той тихо. — Може би е добре да започнеш да навлизаш в тях.
— Алън… — Гласът й оставаше тих и спокоен, въпреки че усети вълнение. — Вече ти казах, че между нас няма да започне нищо. Не го приемай лично — добави с лека усмивка. — Ти си много симпатичен. Просто не ме интересува.
— Така ли? — Той обви свободната си ръка около кръста й. — Пулсът ти се е ускорил.
Раздразнението й бе бързо, отразено във внезапния пламък в очите й, внезапното дръпване на брадичката й.
— Винаги съм доволна, когато мога да повдигна самочувствието на някого — забеляза Шелби спокойно. — А сега ще ти донеса ризата.
— Повдигни го още малко — предложи Алън и я привлече към себе си. Една целувка, помисли си, и щеше да му стига. Не му харесваха крещящи и прекалено агресивни жени, а тя определено бе такава. Една целувка, помисли отново, и нямаше да иска нищо друго.
Шелби не бе очаквала той да е упорит, както не бе очаквала и яростния копнеж, когато дъхът му заигра върху устните й. Бързо въздъхна от досада, с което се надяваше, че ще го вбеси. Значи сенаторът от Масачузетс искаше да си опита късмета с една свободомислеща художничка, ей така, за разнообразие. Успокои се и вдигна глава. Добре тогава, реши тя. Щеше да му даде една целувка, която да го удари в земята… После щеше да събере каквото е останало от него и да го изхвърли през вратата.
Но Алън още не докосваше устни до нейните, само я гледаше. Защо не се справяше с него, чудеше се Шелби, докато устните му бавно се приближаваха. Защо не… В този момент езикът му лениво очерта една линия над устните й и тя не бе способна повече да мисли. Не можеше да направи нищо друго, освен да затвори очи и да се отдаде на усещането.
Никога не бе познавала някой, който да е толкова внимателен при една целувка, а устните му още не бяха докоснали нейните. Върхът на езика му обрисуваше и вкусваше устата й толкова нежно, толкова бавно. Цялата чувственост, цялата възбуда бе съсредоточена там. Как можеше да знае, че едни устни могат да бъдат толкова чувствителни? Как можеше да знае, че една целувка, която дори не бе и целувка, можеше да я направи неспособна да се помръдне?
След това той улови долната й устна между зъбите си и дъхът й се разтрепери. Алън леко я захапа, докато Шелби усети как дълбоко в нея се надига неумолимо желание. Имаше ритъм, той я водеше към него, а тя бе забравила да се съпротивлява. Палецът му се плъзгаше нагоре и надолу по вената на китката й, върховете на пръстите му едва докосваха врата й. Точките на удоволствие се разширяваха, докато цялото й тяло затрептя. А устните му все още не бяха докоснали нейните.
Шелби простена — нисък, гърлен звук, който изразяваше едновременно и отстъпление, и настояване. Бяха устни до устни и в момента на допира възбудата избухна в страст.
Алън знаеше, че устните й ще са такива — горещи и нетърпеливи. Знаеше, че тялото й ще е такова срещу неговото — меко и силно. Затова ли се събуди, мислейки за нея? Затова ли се озова пред магазина й, когато следобедът избледняваше? За пръв път през живота си откри, че причината нямаше значение. Бяха притиснати един към друг и това му бе достатъчно.
Косите й имаха неописуемия аромат, който помнеше. Зарови пръсти в тях, сякаш можеше да поеме уханието през порите си. Езикът й посрещна неговия, търсещ и опитващ, докато във вкуса й се събраха всички вкусове, които някога бе пожелавал. Възглавниците прошумоляха меко, когато той я притисна между тях и себе си.
Шелби не бе очаквала от него такава неподправена, всепоглъщаща страст. Стил — би очаквала стил и прелъстяване с всички подробности. Това можеше да избегне или да му устои. Ала не можеше да устои на желание, което толкова бързо бе надминало нейното. Не можеше да избегне страст, която вече я бе уловила. Тя плъзна длани по голия му гръб и простена от удоволствие, когато усещането запали нов огън в нея.
Това бе нещо прекалено здраво, за да бъде изваяно, прекалено твърдо, за да бъде променено. Този мъж бе оформил себе си така, както бе решил сам. Шелби го разбра инстинктивно и усети как дори само от това страстта й се разгаря. Но със страстта дойде и осъзнаването, че тя самата ставаше прекалено мека, прекалено податлива, дойде страхът, че той можеше вече да е променил формата й с тази целувка.
— Алън… — Шелби събра съпротивителните си сили, когато всяка пора, всяка клетка крещеше да се предаде. — Достатъчно — успя да произнесе в устните му.
— Не съвсем — възрази той и я привлече по-близо, когато искаше да се измъкне.
Отново я увличаше в дълбока вода, откъдето нямаше изход и където нямаше контрол върху момента.
— Алън! — Тя се отдръпна дотолкова, че да може да види лицето му. — Искам да спреш. — Дишането й бе неравномерно, очите й бяха тъмни като дим, ала съпротивлението в тялото й бе съвсем реално. Той почувства горещ прилив на гняв, който майсторски овладя, и остро желание, с което имаше повече проблеми.
— Добре, — Алън разхлаби прегръдката. — Защо?
