— Същият си е — блестящ и заядлив. — Между думите й се прокрадна смях. — Пази кулата на своя маяк и своята анонимност. Мисля това лято да се промъкна там и да му досаждам две седмици.
— Такъв страхотен младеж — въздъхна Майра. — Колко губи, че така се е изолирал на онова малко парче земя.
— Той това иска — обясни Шелби. — Засега.
— Извинявайте…
Двете жени вдигнаха очи към вратата, където бе застанал млад мъж в красива униформа на куриер. Шелби погледна към кошницата на рамото му.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Госпожица Шелби Кембъл?
— Да, аз съм Шелби.
Той премести кошницата от рамото си в ръката и тръгна към нея.
— Пратка за вас, госпожице Кембъл.
— Благодаря. — Тя машинално посегна към касата да извади един долар. — От кого е?
— Вътре има картичка — отговори той и пъхна долара в джоба си. — Всичко хубаво.
Тя изигра докрай играта. Носеше й се славата, че на Коледа може да се върти двадесет минути около един подарък, преди да го отвори. В неизвестното имаше толкова възможности. Шелби наведе пакета наляво, после надясно и след това опря брадичка на ръцете си, вторачена в него.
— О, Шелби, хайде! — Майра нетърпеливо пристъпи от крак на крак. — Вдигни капака. Умирам да видя какво има вътре.
— След малко — измърмори Шелби. — Може да е… Кошница за пикник. Кой може да ми изпрати кошница за пикник? Или кученце. — Наведе ухо по-близо и се заслуша. — Много е мълчаливо като за кученце. И мирише на… — Затвори очи и дълбоко вдиша. — Интересно, кой може да ми изпрати… — Тя вдигна капака. — Ягоди!
Кошницата бе пълна с ягоди — кръгли, влажни и червени. От тях се носеше аромат, събуждащ спомени за нагрятото от слънце поле, от което са били откъснати. Шелби вдигна една, поднесе я към носа си и я опита.
— Чудесни са — реши тя. — Наистина, наистина са чудесни.
Майра си взе ягода и я отхапа почти до средата. — М-м-м. — Пъхна остатъка в устата си. — Няма ли да прочетеш картичката?
Все още държейки ягодата, Шелби взе простия бял плик и го задържа върху дланта си, сякаш измерваше теглото му. Обърна го, вдигна го срещу светлината и отново го обърна.
— Шелби!
— Ох, добре! — Скъса плика и извади картичката.
Шелби,
Те ме карат да мисля за теб.
Майра, която внимателно я наблюдаваше, видя нейната изненада, удоволствието и нещо, което не бе нито съжаление, нито тревога, а смесица от двете.
— Познавам ли го? — попита тя, когато разбра, че Шелби нямаше да й каже нищо.
— Какво? — Шелби погледна към нея невиждащо и поклати глава. — Да, предполагам, че го познаваш. — Ала пъхна картичката обратно в плика. — Майра — въздъхна тя, — струва ми се, че имам проблеми.
— Добре — усмихна се Майра доволно и кимна. — Мисля, че беше крайно време. Искаш ли да побъркам моя готвач и да добавя още едно име в списъка за днешната вечеря?
О, колко изкусително бе това. Шелби едва не се съгласи, преди да успее да се спре.
— Не. Не, струва ми се, че няма да е разумно.
— Само младите мислят, че винаги знаят кое е разумно — изсумтя Майра. — Добре тогава, до седем. — Избра си още една ягода и вдигна чантата си.- О, Шелби, и опаковай тази лампа и ми я донеси. Просто я пиши на моята сметка.
Трябваше да му се обади, помисли Шелби, когато остана сама. По дяволите, трябваше да му се обади и да му благодари.
Захапа една ягода и сокът и сладостта избухнаха в устата й — чувствен вкус, наполовина слънце, наполовина земя. Спомни си, че точно така бе избухнал и вкусът на Алън.
Защо не й изпрати нещо обикновено, като например цветя? Цветята можеше да подмине и да забрави. Погледна отново в кошницата, пълна с ягоди, блестящо червени и молещи да бъдат опитани. Как можеш да се справиш с мъж, който ти изпраща кошница с ягоди в една пролетна утрин?
Той го е знаел, разбира се, реши изведнъж тя. Човек като него трябва бързо и точно да преценява хората. Изпита едновременно възхищение и раздразнение. Не обичаше толкова лесно да бъде разгадана, но… Не можеше да не уважава някого, който можеше да го направи.
Без да затваря кошницата, посегна към телефона.
Алън бе изчислил, че имаше между петнадесет и двадесет минути, докато започне заседанието на Сената. Щеше да използва това време, за да прегледа предлаганите съкращения в бюджета. Трябваше да се намали дефицита, който опасно се доближаваше до два милиарда, но според Алън предлаганите съкращения на разходите за образование бяха неприемливи. Конгресът вече частично бе отхвърлил исканите намаления за социални разходи и той имаше чувството, че можеше да разчита на достатъчна подкрепа, за да предотврати прекаленото орязване на образованието.
В ума му обаче се въртяха не само дефицити и бюджети. Макар да бе пролетта след година на избори, с Алън се бе сближил водачът на мнозинството в Сената — човек, който можеше да не каже нищо, докато говори, без да спре дори колкото да си поеме дъх. Алън разбра, че го преценяват и не трябваше да има свръхестествена проницателност, за да разбере, че го смятат за надеждата на партията за следващите избори. Ала дали самият той искаше най-високото стъпало?
Бе мислил за това — нито беше глупав, нито му липсваха амбиции. И въпреки това приемаше, че ако решеше да се насочи към президентския пост, това щеше да стане след още петнадесет, а може би и двадесет години. Възможността да направи този ход по-рано, по настояване на своята партия, трябваше внимателно да се обмисли.
Въпреки това според баща му нямаше никакво съмнение, че най-големият му син щеше да се кандидатира за президент. И щеше да спечели. Дениъл Макгрегър обичаше да мисли, че все още държи конците на живота на своите деца. Понякога те му подаряваха тези илюзии. Алън още си спомняше как миналата зима сестра му обяви, че е бременна. Тогава вниманието на Дениъл бе насочено изцяло към нея и към женитбата на брат му Кейн, затова върху Алън нямаше такъв натиск. Засега, помисли той кисело. Нямаше да мине много време, преди да получи едно от прочутите телефонни обаждания от баща си:
„Майка ти се е затъжила. Тя се тревожи за теб. Кога ще намериш време да наминеш? Защо още не си женен? Сестра ти не може сама да продължава рода, нали знаеш.“
Може би опростяваше разговора, помисли той с усмивка, но същността щеше да е тази. Странно, винаги бе успявал да подмине с вдигане на рамене мнението на баща си за женитбата и децата. Ала сега…
Как така една жена, с която се бе запознал само преди няколко дни, го караше да мисли за брак? Хората нямат желание да се обвързват с някого, когото почти не познават. Та тя дори не бе от типа жени, които преди му харесваха. Не бе изискана и студена. Нямаше да е непретенциозна, нито да се превърне в една приятна домакиня на елегантни политически вечери. Нямаше да бъде блага и снизходителна и щеше да е всичко друго, но не и тактична. И, добави Алън с лека усмивка, Шелби дори не искаше да вечеря с него.
Предизвикателство. Тя щеше да бъде предизвикателство, а той винаги бе обичал да се справя с предизвикателствата. Ала не това бе причината. Загадка. Шелби бе загадка, а Алън винаги бе обичал да разрешава загадките, стъпка по стъпка. Но и това не бе причината. Тя имаше енергията на много младите, опитността на художник и пламенността на бунтар. Имаше страст, която не тлееше, а кипеше в очи, кротки
