като мъглива вечер. Имаше устни на дете, привлекателност на жена и ум, който никога не би се придържал към неговата логическа схема на последователно мислене. Привличането между тях бе почти абсурдно. И все пак…
И все пак, на тридесет и пет години той изведнъж бе повярвал, че съществува такова явление като любов от пръв поглед. Затова щеше да се бори със своето търпение и упоритост срещу нейната пламенност и енергия и да види кой в края на краищата щеше да победи. Ако всъщност можеше да има победител между маслото и водата.
Телефонът до него иззвъня. Алън го остави да звъни, докато си спомни, че секретарката му не бе в кабинета си отпред. Леко раздразнен, натисна мигащия бутон и вдигна слушалката:
— Сенатор Макгрегър.
— Благодаря.
Устните му трепнаха в усмивка. Той се облегна назад на стола.
— Няма защо. Как са на вкус?
Шелби поднесе една ягода към устата си и отхапа.
— Фантастични. Магазинът ми мирише на ягодова леха. По дяволите, Алън — въздъхна тя пресилено. — Ягодите са нечестна тактика. От теб се очаква да ме превземаш с орхидеи или с диаманти. Бих се справила чудесно с един голям диамант или с пет дузини африкански орхидеи.
Той потупа с молива по натрупаните по бюрото папки.
— Ще внимавам да не ти давам нито едното, нито другото. Кога ще се срещнеш с мен, Шелби?
За момент тя замълча, разкъсвана от изкушение. Глупаво е, помисли и тръсна глава. Само това, че Алън имаше някои моментни приумици, които не се вписваха в политическия протокол, не бе причина да отхвърли нещо, в което цял живот бе вярвала.
— Алън, просто няма да стане. Спестявам и на двама ни много неприятности, като казвам не.
— Не ми правиш впечатление на жена, която избягва неприятностите.
— Може би не съм… В твоя случай правя изключение. След години, когато имаш десет внучета, ще ми благодариш.
— Чак дотогава ли трябва да чакам, за да вечеряш с мен?
Шелби се засмя и в същото време го прокле наум.
— Наистина ми харесваш. — Той чу още една бърза смутена въздишка. — По дяволите, Алън, недей повече да бъдеш чаровен. И двамата ще се озовем върху тънък лед. Просто не мога да понеса отново да се пропука под мен.
Той понечи да отговори и чу сигнала — звънеца и светлините, които го предупреждаваха, че се свиква кворума.
— Шелби, трябва да вървя. Ще поговорим още за това.
— Не. — Сега гласът й бе твърд. Тя се проклинаше, задето бе казала повече, отколкото бе имала намерение. — Мразя да се повтарям. Просто приеми, че съм ти направила услуга. Сбогом, Алън.
Остави слушалката и с трясък затвори капака на кутията. Господи, как бе успял толкова бързо да стигне до сърцето й?
Докато се обличаше за вечерята у Майра, Шелби слушаше един стар филм на Богарт. Само слушаше, защото преди две седмици телевизорът й загуби треперливия си образ. За момента тази ситуация я забавляваше. Сякаш имаше голямо натруфено радио вместо четиридесетсантиметров цветен екран.
Докато Боги говореше със своя отегчен глас на лошо момче, тя облече потника с тънки презрамки над набраната дантелена пола.
Бе отхвърлила колебливото си настроение от следобеда. Винаги бе вярвала, че ако не признаеш, че си разстроен или потиснат, няма да бъдеш разстроен или потиснат. Във всеки случай бе сигурна, че след като се бе изразила пределно ясно и бе отказала за трети път на Алън Макгрегър, той щеше да схване картинката.
Ако съжаляваше, че няма да има повече кошници с ягоди или изненади, повтори си, че не съжалява. Никой не можеше да я накара да повярва, че нещо, за което бе казала, че не е вярно, всъщност бе по- вярно, отколкото би признала.
Обу чифт глупави вечерни обувки, в които имаше повече токове, отколкото кожа и прибра в чантата си няколко важни неща — ключове, почти изхабено червило и половин пакетче таблетки против преяждане.
— Няма ли да излизаш тази нощ, Моше? — попита Шелби и спря до котарака, който се бе излегнал на леглото й. Той само отвори окото си в знак на съгласие и тя излетя от стаята. — Добре, не ставай да ме изпращаш. — Остави чантата си върху кутията с лампата за Майра и се приготви да ги вдигне двете заедно. В този момент някой почука на вратата й. — Очакваш ли някого? — обърна се Шелби към Леля Ем. Папагалът безразлично изпърха с криле. Тя нарами кутията и отиде да отвори.
Удоволствие. Трябваше да си признае, че когато видя Алън, изпита не само раздразнение, а и удоволствие.
— Още едно добросъседско посещение? — попита Шелби и се облегна на вратата. Огледа копринената му вратовръзка и елегантния тъмен костюм. — Май не си облечен за разходка.
Сарказмът й не го засегна — бе видял бързо проблесналото в очите й удоволствие, преди да бе успяла да го скрие.
— Като служител на обществото се чувствам задължен да съхранявам естествените ресурси и да защитавам околната среда. — Протегна ръка и втъкна в косите й малко клонче грахов цвят. — Ще те закарам до Дитмайърови. Ще решим, че днес е мой ред.
Шелби долавяше аромата, който се разнасяше откъм дясното й ухо. Прииска й се да вдигне ръка и да докосне малките цветчета. Откога, запита се тя, бе станала толкова податлива на чар?
— Ти отиваш на малкото… събиране на Майра?
— Да. Готова ли си?
Шелби присви очи, чудейки се как ли Майра бе могла да научи името на изпращача на ягодите.
— Кога те покани?
— М-м-м? — Вниманието му бе насочено към начина, по който тънката дантела се издигаше край врата й. — Миналата седмица… У Райт.
Подозренията й донякъде се разсеяха. Може би в края на краищата това бе просто съвпадение.
-Е, благодаря за поканата, сенаторе, но ще отида с моята кола. Ще се видим на предястията.
— Тогава ще се кача при теб — съгласи се той добродушно. — Нали не искаме да изхвърляме във въздуха повече въглероден двуокис, отколкото е необходимо? Да занеса ли това в колата?
Шелби стисна по-здраво кутията, почувствала, че удържа по-слабо положението в други области. Причината бе в тази ужасно сериозна усмивка и в тези замислени очи, реши тя. Те караха една жена да мисли, че е единствената, която е гледал така.
— Алън — подзе Шелби, малко изненадана от настойчивостта му. — Какво е това?
— Това… — Той се наведе и улови устните й със своите, докато пръстите й едва не пробиха дупки в твърдия картон на кутията. — Това е нещо, което нашите предшественици биха нарекли обсада — довърши Алън тихо. — А Макгрегърови са прочути с умението си в обсадата.
Дъхът й трепна и се сля с неговия.
— И в ръкопашния бой не си слаб.
Той се засмя и щеше отново да я целуне, ако не бе успяла да отстъпи крачка назад.
— Добре. — Тя пъхна кутията в ръцете му с чувството, че това бе стратегически ход. — Не искам да бъда порицана като замърсител на околната среда. Ти карай — реши с внезапна усмивка. — Така ще мога да пийна още една чаша вино.
— Оставила си телевизора включен — напомни й Алън, като й направи път да мине.
— Няма значение, и без това е счупен. — Шелби се спусна по стръмните стълби, без да се тревожи от крехките си токове. Слънцето почти бе залязло и хвърляше червени отблясъци в потъмняващото мрачно небе. Като стигна до тясната алея, тя се засмя и се обърна към Алън: — Твой ред да караш, как пък не! Ала това не е среща, Макгрегър. Да го наречем… Цивилизовано временно споразумение. Звучи достатъчно бюрократично. Харесва ми колата ти — добави Шелби и потупа капака на мерцедеса му. — Много улегнала.
