връзка горещ въздух? Това бе смешно. За да си го докаже, пусна връзката и балоните отплуваха към тавана. Ако той мислеше, че ще я победи с глупави подаръци и остроумни бележчици… Значи бе абсолютно прав, по дяволите!
Шелби подскочи, не стигна със сантиметри и изруга. Примъкна един стол, покатери се на него и сграбчи плика.
„Жълтото е като слънчева светлина, розовото, като пролет. Сподели ги с мен. Алън.“
— Побъркваш ме — измърмори тя, изправена върху стола с картичката в едната ръка и балоните в другата. Откъде знаеше, откъде можеше да знае какво може да й подейства? Ягоди, прасета, балони… Беше безнадеждно. Шелби ги гледаше и й се искаше да не й идва да се усмихне.
Време бе да е твърда — много, много твърда, каза си тя и слезе от стола. Ако оставеше това без последствия, той щеше да й изпрати още нещо. Затова щеше да му се обади и да му каже — не, да настоява — да престане. Щеше да му каже, че това я ядосва — не, че й досажда. Досадата бе непростима обида. Шелби нави връзките на балоните около китката си и посегна към телефона. Алън й бе дал домашния си номер, който бе отказала да си запише. Разбира се, помнеше всяка цифра. Докато го набираше, успя да се докара до най-високомерното си настроение.
— Ало?
Настроението й спадна като спукано с карфица.
— Здравей, Алън.
— Здравей, Шелби.
Тя се помъчи да не се трогне от тихия, сериозен тон, който никога не би я трогнал. Обичаше мъже със смях в гласа.
— Алън, това трябва да престане.
— Да престане ли? То още не е започнало.
— Алън… — Опита се да си спомни решението си да бъде твърда. — Говоря сериозно. Трябва да престанеш да ми изпращаш разни неща. Само си губиш времето.
— Имам малко време за губене — отвърна той меко. — Как мина седмицата?
— Натоварено. Слушай, аз…
— Липсваше ми.
От това просто признание остатъкът от лекцията отиде в забрава.
— Алън, недей…
— Всеки ден — продължи Алън. — Всяка нощ. Ходила ли си в Бостън, Шелби?
— Ъ-ъ-ъ… Да — успя да произнесе, като се бореше с обземащата я слабост. Безпомощно вдигна поглед към балоните. Как можеше човек да се бори с нещо, което бе толкова нематериално, че плуваше под тавана?
— Искам да те заведа там през есента, когато мирише на мокри листа и на дим.
Шелби си каза, че сърцето й не пърха.
— Алън, не ти се обадих да си говорим за Бостън. Ще ти го кажа съвсем просто. Искам да престанеш да ми се обаждаш, искам да престанеш да се отбиваш и… — Започна да повишава глас, защото си го представи как слуша с неговата търпелива, сериозна усмивка и спокойни очи. — Искам да престанеш да ми изпращаш балони и прасета и всичко! Ясно ли е?
— Съвсем. Прекарай деня с мен.
Можеше ли този човек някога да загуби спокойствието си? Не понасяше спокойни мъже.
— За Бога, Алън!
— Ще го наречем експериментална разходка — предложи той със същия равен тон. — Не среща.
— Не! — отсече тя, едва сдържайки смеха си. Не можеше да го понася, опита си да си напомни. Предпочиташе по-безвкусни, по-непосредствени мъже. — Не, не, не!
— Не звучи достатъчно бюрократично? — Гласът му бе толкова спокоен, толкова… Сенаторски! Прииска й се да изпищи, но писъкът опасно приличаше на смях.
— Добре, нека да помисля… Стандартен дневен поход за разширяване на приятелските отношения между враждуващи кланове.
— Отново се опитваш да бъдеш чаровен — измърмори Шелби.
— Успявам ли?
На някои въпроси бе най-добре да не се обръща внимание.
— Алън, наистина не знам как да се изразя по-ясно.
Дали това бе част от привлекателността й, помисли той — фактът, че непокорната циганка за един миг можеше да се превърне в царствена дама? Съмняваше се дали тя имаше представа, че бе едновременно и едното, и другото.
— Имаш чудесен глас. Кога ще бъдеш готова?
Шелби се намуси и се замисли.
— Ако аз се съглася да прекарам известно време с теб днес, ще престанеш ли да ми изпращаш разни неща?
Алън дълго мълча.
— Ще приемеш ли думата на един политик?
Сега вече тя не можа да не се разсмее.
— Добре, тук ме закопа.
— Днес е много хубав ден, Шелби. Повече от месец не съм имал свободна събота. Излез с мен.
Тя нави шнура на телефона около пръста си. Един отказ би прозвучал толкова дребнаво, толкова злобно. Той наистина молеше за толкова малко, а по — дяволите — тя искаше да го види.
— Добре, Алън. Всяко правило от време на време трябва да се нарушава по малко, за да се докаже, че наистина е правило.
— Щом казваш. Къде искаш да отидем? В Националната галерия има изложба на фламандското изкуство.
Устните й трепнаха.
— В зоологическата градина — отсече Шелби и зачака реакцията му.
— Прекрасно — съгласи се той веднага. — Ще бъда там след десет минути.
Тя с въздишка реши, че това просто не бе мъж, който лесно можеше да бъде разубеден.
— Алън, не съм облечена.
— Ще бъда там след пет минути.
Шелби прихна и затръшна телефона.
— Харесват ми змиите. Те са толкова хлъзгаво надменни.
Докато Алън гледаше, тя се притисна към стъклото да види по-отблизо една боа, която изглеждаше по- скоро отегчена, отколкото надменна. Когато предложи зоологическата градина, не бе сигурна дали го бе направила, защото й се ходеше, или защото много искаше да види как ще реагира той. Не трябваше кой знае колко да мисли, за да разбере, че и двете предположения бяха верни.
Едно посещение в Националната зоологическа градина обещаваше тълпи и тайфи от деца. Вивариумът бе претъпкан и ехтеше от писъци. Шелби изглежда нямаше нищо против мушкането с лакти, докато си проправяше път към един дебел питон.
— Прилича на нашия депутат от Небраска.
Напуши я смях, като си представи дебеловратия кривоглед конгресмен. Развеселена от забележката му, тя обърна глава да го погледне. Още сантиметър, и устните им щяха да се докоснат. Би могла да се отдръпне, въпреки че това означаваше да настъпи няколко души по пръстите. Би могла просто да завърти глава обратно към питона. Вместо това вдигна брадичка, за да останат очите им на една линия.
Какво имаше в него, което я караше да иска да изкуши съдбата? Защото със сигурност точно това щеше да направи, ако разрешеше този следобед да се превърне в нещо повече от една приятелска разходка. Алън не бе мъж, от когото една жена можеше лесно да се отърве, след като бе направила тази последна стъпка. Мъж като него можеше тихо да властва и методично да поглъща хората около себе си, преди те изобщо да са разбрали какво става. Дори и само заради това би трябвало да бъде нащрек с него, да се държи по- внимателно, отколкото с другите си приятели. Ала не можеше да забрави кой бе той — обещаващ млад
