Тя смутено погледна надолу и видя малко момченце, около осемгодишно, с ориенталско лице, което я гледаше. То започна да излива бърз, мелодичен поток от думи, допълнен с жестове и въртене на очите. Шелби разбра объркването му, ала не и съдържанието на речта.
— По-бавно — помоли го тя, измъкна се от прегръдката на Алън и клекна пред детето. Първата й мисъл бе, че бе загубило родителите си. Очите му бяха тъмни и красиви, но по-скоро ядосани, отколкото уплашени. То отново заговори, според нея на корейски, после с много възрастна въздишка вдигна пред себе си две петцентови монети и посочи автомата за храна за птици зад себе си.
Десет цента, разбра Шелби и се усмихна. Той имаше точно колкото трябва, ала нямаше нужната монета. Преди да успее да бръкне в джоба си, Алън извади десет цента и сериозно, с прости жестове, показа, че двете по пет цента правят десет цента. Очите на момчето светнаха, то взе десетте цента и подаде двете по пет. Алън отначало помисли да откаже да ги вземе, но погледна лицето му и се отказа. Вместо това прие монетите и леко се поклони. Момчето отново заговори бързо на корейски, отвърна на поклона и се втурнал към автомата.
Друг мъж, помисли Шелби, като гледаше как детето хвърля храна на лебедите, би настоявал да се прояви като великодушен — ако не за друго, то за да впечатли жената, с която е. Но Алън бе разбрал, че и децата имат гордост. Той бе направил размяната като сделка на мъж с мъж, вместо като снизхождение на възрастен към дете. И всичко това без нито една дума.
Облегна се на парапета и се загледа как лебедите се впускат след храната, извиват дългите си шии и после лакомо лапат. От време на време някой от тях започваше да кряска и да кълве съседа си, който бе навлязъл в неговата територия. Ръцете на Алън почиваха върху парапета от двете й страни. Забравила всичко, освен настоящия момент, тя се облегна на него и си позволи да намести главата си в онова удобно местенце между брадичката и рамото му.
— Много красив ден — прошепна Шелби. Алън леко сложи ръцете си върху нейните.
— Последния път, когато идвах в зоологическата градина, бях около дванадесетгодишен. Баща ми бе в една от малкото си командировки в Ню Йорк и настоя всички да дойдем с него. — Докосна с буза косите й, наслаждавайки се на мекото и интимно усещане. — Чувствах се длъжен да се преструвам, че съм прекалено голям, за да се радвам на лъвовете и тигрите, ала баща ми се забавляваше най-много от всички. Странен е този кратък период на старост, през който минаваме, когато сме много млади.
— При мен продължи около шест месеца — спомни си Шелби. Знаеше, че неговият никога няма напълно да отмине. — Горе-долу толкова време се обръщах към майка си по име.
— На колко години беше?
— На тринадесет. „Дебора“, казвах й, „смятам, че съм достатъчно възрастна, за да си изруся няколко кичура коса“. Тя отговаряше нещо в смисъл, че много скоро ще го обсъдим. После продължаваше колко била горда, че съм вече достатъчно зряла, за да вземам самостоятелни решения, какво облекчение изпитвала, че не съм разглезена или разпусната като толкова много момичета на моята възраст.
— И ти, естествено, се разтапяше от удоволствие и забравяше за изрусените кичури.
— Естествено. — Шелби със смях го хвана под ръка и отново тръгна. — Струва ми се, че едва когато минах двайсетте, оцених колко е била умна. Ние с Грант не бяхме лесни деца.
— Той на теб ли прилича?
— Грант? Като мен? — Замисли се за момент върху това. — Донякъде, но той е самотник. Аз никога не съм била. Когато Грант е с хора, той наблюдава… Всъщност поглъща. Скрива се и се появява, когато си поиска. Може да живее без хора седмици или месеци наред. Аз не мога.
— Да, обаче ти също се оттегляш, когато си поискаш. И не мисля, че някога си допускала който и да е… Във всеки случай който и да е мъж — поправи се той и отметна глава да я погледне — да се приближи прекалено много до теб.
Шелби се изкуши да отговори гневно, ала реши да е по-изискана.
— Май тук говори нараненото ти самолюбие — каза, тя меко. — Само защото те отрязах.
— За малко — възрази Алън и поднесе ръката й към устните си. — Би могло да се отбележи, че ти си тук и аз също.
— М-м-м. — Шелби огледа потока от хора. Ядосани родители отнасяха настрани ритащо дете. — При това в такава интимна обстановка. — В порив на немирство спря насред пътеката и обви ръце около врата му. — В известен смисъл, сенаторе.
Очакваше той да се засмее и отново да я повлече, може би раздразнено да поклати глава, преди да се освободи. Но не бе очаквала Алън да продължи да я държи. Устните му бяха близо до нейните, внушаващи обещание. Очите му бяха впити в нейните и съвсем ясно й казваха докъде би ги завело това обещание. В тях имаше закана за страст, обещание за близост. Не, тя не бе очаквала толкова успешно да обърне лудорията й срещу самата нея. Може би за момент бе забравила че това бе човек на дълбоките стратегии.
Сърцето й започна леко да бумти срещу неговото. Въпреки че моментът бе кратък, той я разтърси цялата — сърцето, разума, тялото. Не можеше да сдържи съжалението си за това, което знаеше, че никога не може да бъде… Ала не бе предполагала, че това съжаление щеше да е толкова остро. Когато се отдръпна, то отекна в гласа й и се отрази в очите й.
— Мисля, че е по-добре да се връщаме.
Алън едва не изруга от чувство на безсилие.
— Прекалено е късно — измърмори той и я поведе към паркинга.
Като чу тона му, Шелби вдигна вежди. Раздразнение — за пръв път го чуваше от него. Струваше й се, че го бе мяркала един или два пъти в очите му, но то толкова бързо бе овладявано, че не можеше да бъде сигурна. Добре тогава, реши тя, може би това бе ключът. Можеше да го раздразни дотолкова, че Алън да си отиде.
Кожата й все още бе топла — прекалено топла и прекалено чувствителна. Със скоростта, с която се поддаваше, щеше да се забърка с него, независимо дали го искаше или не. Може би истинският проблем бе, че вече се бе забъркала. Фактът, че не бяха любовници, не му пречеше да привлича мислите и чувствата й. Едно успешно скъсване щеше да боли, ала ако станеше бързо и скоро, щеше да боли по-малко.
Значи трябва да го изкара от кожата му. Шелби седна в колата му с усмивка, която повече приличаше на гримаса. Ако имаше нещо, което можеше да прави добре, когато реши, то бе да изкара някого от кожата му.
— Е, много ми беше приятно — подхвърли тя безгрижно, докато той се измъкваше от паркинга. — Наистина съм ти благодарна, че ме уговори да изляза. До седем часа денят ми бе празен.
Този дълъг, бавен момент се въртеше и в неговата глава. Алън се размърда с надеждата да облекчи пулсирането в стомаха си.
— Винаги съм щастлив да помогна на някого да запълни празнините. — Със сила на волята удържаше скоростта на колата. Прегръдката не го бе успокоила, по-скоро му бе напомнила колко отдавна не я бе прегръщал.
— Всъщност, като за политик си приятен човек, Алън. —
Той й хвърли един поглед, дълъг и студен, от който самоувереността й нарасна.
— Не съм ли? — попита след напрегнато мълчание.
— Никак даже — усмихна му се тя. — Ами че аз самата вероятно бих гласувала за теб.
Алън спря на червено и замислено се загледа в светофара. После се обърна към нея:
— Днес обидите ти не са толкова тънки.
— Обиди ли? — погледна го Шелби мило. — Странно, аз пък си мислех, че те лаская. Не опира ли всичко до гласуването? Изборите и тази всепоглъщаща нужда да победиш.
Светофарът бе зелен цели пет секунди, преди Алън да потегли.
— Внимавай.
Спокойно, каза си тя, като се мразеше все повече и повече.
— Ти си малко докачлив. Няма значение. — Изтупа джинсите си. — Нямам нищо против малко прекалена чувствителност.
