заслепена от гняв. Ала не можеше да отрече, че в очите на Алън бе видяла и обида, и гняв. Въпреки че целта й бе самосъхранението, не можеше да си прости.
Не. Шелби се облегна назад и обхвана с две ръце чашата си. Не, от самото начало тя знаеше, че не му подхожда, не подхождаше на имиджа му, както и той не подхождаше на нейния. И въпреки това онази първа вечер на терасата на Райтови бе усетила нещо, свързано с него и нея. Много бързо бяха видели прекалено много един в друг. Още тогава някаква мисъл бе пробола подсъзнанието й.
Чудеше се дали се бе отърсила от Алън. Определено си бе заслужила яростта му и студения гняв в очите му, когато излезе от вратата й. Шелби имаше силата да изтръгне това от него. Бе страшничко и някак… Да, някак прелъстително. Ала от това можеше да стане зла. То бе нещо друго. Злобата отново идваше от чувството й за самосъхранение, когато усещаше, че властта му над нея е твърде голяма. Затова вероятно заслужаваше, макар да не й бе леко, болката и желанието, които той бе оставил в нея.
Облиза устни, като си спомни. Алън Макгрегър имаше две страни, помисли тя. Едната спокойна и разумна, другата твърда и безжалостна. Това го правеше само още по-привлекателен. По-опасен, добави мрачно.
Шелби остави чашата, затвори списанието и се опита да се съсредоточи. В края на краищата, бе го отблъснала, точно както бе решила. Нямаше нужда сега да се чувства нещастна. Бързо захвърли настрани списанието, изправи се и закрачи из стаята. Нямаше да се обажда и да се извинява. Само би усложнила нещата.
И все пак, ако покажеше ясно, че това бе само едно официално извинение и нищо повече… Не, нямаше да е умно, напомни си тя и тръсна глава. Нещо по-лошо, щеше да е тъпо и блудкаво. Вече бе взела своето решение. Винаги се бе гордяла, че знае какво иска и не се отклонява от него.
Погледът й попадна върху балоните, натрупани в безпорядък на кухненската й маса. Те бяха загубили силата си да се реят високо във въздуха и сега лежаха удобно, като спомен от щастлив празник. Шелби въздъхна. Трябваше да ги спука и да изхвърли парчетата. Прокара пръст по едно портокалово-жълто кълбо. Сега бе прекалено късно.
Ако се обадеше и категорично откажеше да бъде въвлечена в разговор… Само едно извинение и нищо друго… Три минути. Прехапа устни. След няколко любезни изречения съвестта й щеше да е чиста. Какво можеше да се случи за три минути по телефона? Погледна отново към балоните. Много неща, напомни си тя. Цялата каша вчера бе започнала от едно телефонно позвъняване.
Докато стоеше в нерешителност, някой почука на вратата. Шелби бързо се обърна с трепнало предчувствие. Още преди чукането да се повтори, вече бе отворила вратата.
— Аз… О, здравей, мамо.
— Съжалявам, че не съм този, който се надяваше да видиш. — Дебора я целуна бързо по бузата и влезе.
— По-добре, че не си — измърмори Шелби и затвори вратата. — Ще ти сипя кафе — усмихна се тя лъчезарно. — Не се случва често да се отбиеш сутрин в неделя.
— Можеш да ми сипеш половин чашка, ако очакваш някого.
— Не очаквам. — Тонът на Шелби бе безизразен и решителен.
Дебора за момент замислено се загледа в гърба на дъщеря си. Печално поклати глава, като са чудеше защо ли се опитва. Вече от десет години не успяваше да разбере Шелби.
— Ако си свободна днес следобед, искаш ли да дойдеш с мен на новата изложба на фламандска живопис в Националната галерия?
Шелби изруга цветисто и лапна палеца си.
— Ох, да не се изгори? Дай да видя.
— Няма нищо — отсече Шелби малко прекалено рязко и отново изруга. — Извинявай — успя да каже по-спокойно. — Само малко се залях. Седни, мамо. — Раздразнено изблъска балоните от масата на пода.
— Е, не си се променила — забеляза Дебора меко. — Все още имаш свой си начин за подреждане. — Изчака, докато дъщеря й се настани срещу нея на масата. — Нещо не е ли наред?
— Да не е наред ли? — Шелби още малко подържа палеца си. — Не, защо?
— Рядко си толкова нервна. — Дебора започна да разбърква кафето си, като я гледаше настойчиво. — Видя ли днешния вестник?
— Разбира се. — Шелби подви крака под себе си. — Не бих пропуснала неделното издание на Грант.
— Не, нямах това предвид.
Тя вдигна вежди, смътно заинтригувана:
— Погледнах на първа страница и не видях нищо, в което да ми се иска да се задълбочавам толкова рано. Да не съм изтървала нещо?
— Очевидно. — Без нито дума повече, Дебора се изправи и отиде до дивана. Порови се из разхвърляните хартии, докато намери страницата, която търсеше. С лека усмивка я остави на масата пред дъщеря си. Шелби я погледна и не каза нищо.
Снимката бе много ясна — двамата с Алън стояха на моста и гледаха лебедите. Спомни си този момент. Тя се бе опряла на него, облегнала глава между рамото и брадичката му. Фотографът бе уловил този момент и израза на тихо удоволствие на лицето й, за който Шелби не бе и подозирала.
Бележката отдолу бе кратка — съобщаваше името и възрастта й, споменаваше баща й и накратко описваше нейния магазин. Засягаше се и кампанията за подслон за бездомните, която водеше Алън, и продължаваше с предположения за техните отношения. В безобидната вашингтонска клюка нямаше нищо злонамерено и тя се изненада от острото чувство на възмущение, което я прониза.
Бе права, каза си Шелби, когато погледът й отново се спря на снимката. Осма страница доказваше, че от самото начало е била права. Политиката във всичките си аспекти винаги щеше да стои между тях. Бяха прекарали деня като обикновени хора, но не се бе получило. И никога нямаше да се получи.
Демонстративно избута вестника настрани и посегна към кафето си.
— Е, не бих се изненадала, ако благодарение на това в понеделник сутринта в магазина ми се изсипе цяла тълпа. През зимата една жена бе пристигнала чак от Болтимър, след като ме видяла на снимка с племенника на Майра. — Насили се да отпие с чувството, че още малко, и ще започне да говори глупости. — Добре че миналата седмица работих много и съм заредила килера. Искаш ли една поничка с кафето? Мисля, че трябва да ми е останала някоя.
— Шелби… — Дебора хвана ръцете й, преди да бе успяла да се надигне. Усмивката бе отстъпила място на израз на загриженост. — Никога не съм предполагала, че имаш нещо против такава публичност. Грант изпитва ужас от тези неща, не ти.
— Защо трябва да имам нещо против? — възрази Шелби, като се мъчеше да не свие пръстите си в юмруци. — Ако не нещо друго, ще ми увеличи продажбите. Някой предприемчив турист е познал Алън и е решил да припечели нещичко. Това е съвсем безобидно.
— Да — кимна бавно Дебора и успокоително погали нервните й ръце. — Безобидно е.
— Не, не е! — избухна Шелби с внезапна страст. — Не е безобидно, нищо от това не е безобидно. — Скочи от масата и се завъртя из стаята, както майка й я бе виждала да прави безброй пъти досега. — Не мога да го понасям. Няма да го понасям! — Изрита една гуменка, която се бе озовала в краката й. — Защо, по дяволите, не можеше той да е ядрен физик или собственик на боулинг-зала? Защо трябва да ме гледа така, сякаш ме е познавал цял живот и няма нищо против всичките ми недостатъци? Не искам така да ме работи. Няма да го допусна! — С последен изблик на гняв замахна към дивана и събори на пода натрупаните страници от вестника. — Няма значение. — Тя спря и прокара ръка през косата си, като се мъчеше да успокои дишането си. — Няма значение — повтори. — Във всеки случай, вече съм решила, така че… — Тръсна глава и се запъти към печката. — Да ти претопля ли кафето?
Дебора бе достатъчно свикнала с Шелби, за да не се впечатлява от избухванията й.
— Съвсем малко — кимна тя. — Какво си решила?
— Че няма да се захващам с него. — Шелби сложи кафеварката на котлона и седна на мястото си. —
