— Научих за вашия магазин от една съседка. — Жената се спря да разгледа широка пръскана саксия, подходяща за вътрешен двор или тераса. — Тя си беше купила от вас сервиз за кафе, който много ми хареса. Много светлосиньо с теменужки.
— Да, спомням си го. — Шелби успяваше да задържи приятелската си усмивка, докато гледаше гърба на жената. — Аз не правя копия, но ако ви интересуват сервизи за кафе, имам един подобен. — Огледа магазина, като се мъчеше да си спомни къде го бе сложила.
— Всъщност ме заинтересува не толкова сервизът, колкото изработката. Тя ми каза, че сама изработвате всичките си стоки.
— Вярно е. — Шелби се мъчеше да не нервничи и да се съсредоточи върху жената. Привлекателна, на около тридесет и пет години, общителна. В блестящата й кестенява коса проблясваха изкусни пшеничноруси кичури. Прииска й се жената да си отиде там, откъдето бе дошла, и веднага се ядоса на себе си. — В стаята отзад имам грънчарско колело — продължи тя с усилие. — Там ги и пека и гледжосвам.
Клиентката приклекна до една ваза и внимателно се вгледа в нея.
— Използвате ли калъпи?
— Понякога, например за онзи бик там или за гнома. Ала предпочитам колелото.
— Знаете ли, вие имате чудесен талант… И огромна енергия. — Жената се изправи и прокара пръст по чучура на една каничка за кафе. — Представям си колко време и търпение е нужно, за да се изработи всичко това, освен таланта и умението.
— Благодаря ви. Предполагам, че когато на човек му е приятно да прави нещо, не се замисля колко време отнема.
— М-м-м, знам, аз съм декоратор. — Жената се приближи и подаде на Шелби една визитна картичка. „Морийн Френсис, вътрешно оформление“. — В момента обзавеждам собствения си апартамент и ми трябват тази саксия и тази ваза. — Тя ги посочи и отново се обърна към Шелби. — Мога ли да ви дам предплата и да ми ги запазите до понеделник? Не ми се иска да ги разнасям в дъжда.
— Разбира се. Ще ви ги опаковам и можете да си ги вземете, когато ви е удобно.
— Прекрасно. — Морийн извади чекова книжка от голямата си кожена чанта. — Знаете ли, имам чувството, че ние с вас ще имаме доста съвместна работа. Аз съм във Вашингтон само от месец, но вече ми предстоят една-две интересни задачи. — Вдигна поглед с усмивка и продължи да попълва чека. — Обичам да използвам в работата си изделия ръчна изработка. Няма нищо по-лошо от стая, пълна с фабрична конфекция.
Подобно изявление от човек, който с това си изкарва прехраната, заинтригува Шелби. Тя забрави за желанието си да изгони по-бързо Морийн.
— Откъде сте? — попита.
— От Чикаго. Работех там в една голяма фирма, цели десет години. — Морийн откъсна чека и й го подаде. — Прииска ми се да опитам сама.
Шелби кимна и дописа касовата бележка.
— Бива ли ви?
Морийн премигна от прямия въпрос, после се засмя:
— Много съм добра.
Шелби за момент се вгледа в лицето й — открити очи, намек за хумор. Поддавайки се както винаги на импулса, написа на гърба на бележката име и адрес:
— Майра Дитмайър — каза на Морийн. — Ако някой, който значи нещо тук, има намерение да се преобзавежда, тя ще знае. Кажете й, че аз съм ви дала името й.
Морийн смаяно погледна бележката. Бе живяла във Вашингтон достатъчно дълго, за да е чувала за Майра Дитмайър.
— Благодаря.
— Вместо комисионна Майра ще поиска да й разкажете историята на живота си, но… — Шелби млъкна, защото вратата на магазина отново се отвори и тя изпита неочакваното и неповторимо за нея чувство, че е онемяла.
Алън затвори вратата, после спокойно съблече мокрия си шлифер и се приближи към нея. Кимна приятелски на Морийн, хвана Шелби за брадичката, наведе се над щанда и я целуна.
— Донесъл съм ти подарък.
— Не! — Паниката в гласа й я вбеси. Тя избута ръката му и отстъпи крачка назад. — Махай се.
Алън се облегна на щанда и се обърна към Морийн:
— Така ли трябва да се държи човек с някой, който му носи подарък?
— Ами, аз… — Морийн погледна Шелби, после Алън и неопределено сви рамене.
— Разбира се, че не — продължи той, все едно, че се бе съгласила. Извади от джоба на сакото си една кутийка и я остави на щанда.
— Няма да я отворя! — Шелби погледна към кутийката само защото така нямаше да може да гледа към Алън. Нямаше да рискува толкова скоро отново да загуби ума и дума. — Освен това е затворено.
— Има още петнайсет минути. Тя често е груба — обясни той на Морийн. — Искате ли да видите какво съм й донесъл?
Разкъсвана между желанието си да избяга и прокрадващото се любопитство, Морийн се поколеба миг по-дълго, отколкото трябваше. Алън вдигна капачето на кутийката и извади оттам малко цветно стъкло във формата на дъга. Преди да бе успяла да се спре, Шелби протегна ръка към нея.
— Да те вземат дяволите, Алън! — Откъде можеше той да знае колко ужасно й бе необходимо да види дъга?
— Това е традиционният й отговор — съобщи Алън на Морийн. — Това значи, че й харесва.
— Казах ти да престанеш да ми изпращаш подаръци.
— Не съм ти го изпратил — подчерта той и пусна дъгата в ръката й. — Донесох го.
— Не го искам! — отсече Шелби разпалено, ала пръстите й се обвиха около дъгата. — Ако не беше един дебелокож, твърдоглав Макгрегър, щеше да ме оставиш на мира.
— За щастие и на двама ни, с теб имаме някои общи черти. — Хвана ръката й, преди да бе успяла да избяга.
— Пулсът ти отново се е ускорил, Шелби.
Морийн се прокашля:
— Ами, аз мисля че трябва да бягам. — Пъхна бележката в чантата си, докато Шелби безпомощно се бе вторачила в Алън. — В понеделник ще дойда — добави тя, въпреки че никой от двамата с нищо не показа, че бе забелязал тръгването й. — Ако някой ми подари дъга в ден като днешния — измърмори, запътила се към вратата, — щях да хлътна.
Да хлътна, повтори наум Шелби. Дойде на себе си, едва когато вратата се затвори.
— Престани! — заповяда тя и издърпа ръката си. После изключи радиото и стаята потъна в тишина. Със закъснение осъзна, че бе допуснала грешка. Сега ясно се чуваше, че дишането й не бе толкова равномерно, колкото би трябвало да бъде. — Алън, ще затварям магазина.
— Добра идея. — Той отиде до входа, обърна табелката и превъртя ключа.
— Чакай малко! — вбеси се Шелби. — Не можеш така… — Гласът й угасна, защото Алън се насочи към нея. Спокойният и решителен поглед в очите му я накара да се отдръпне и да преглътне. — Това си е моят магазин, а ти… — Той заобиколи щанда и гърбът й опря в стената.
— И ние — поправи я Алън и спря точно пред нея отиваме на вечеря.
— Никъде няма да отида.
— Ще отидеш.
Тя го зяпна, объркана и разтреперана. В очите му нямаше гняв. Би предпочела гняв пред такава проста, неподлежаща на обсъждане увереност. Срещу гнева лесно можеше да се пребори с гняв. А ако той бе спокоен, Шелби също щеше да е спокойна. — Алън, ти не можеш да ми нареждаш какво да правя. В края на краищата…
— Нареждам ти. Стигнах до заключението, че през живота си ти прекалено често си била молена и прекалено рядко ти е било нареждано.
— Твоите заключения ни най-малко не ме интересуват — сопна се тя. — Кой, по дяволите, си ти, та да ми нареждаш каквото и да било? — Вместо отговор той я привлече към себе си. — Няма да дойда — започна
