Би могло да й се иска, но не й се искаше. За пръв път тази седмица Шелби можеше да се засмее, да се отпусне и да си прави удоволствието без усилия. Щеше да има последствия — винаги имаше последствия. Утре щеше да мисли за тях.
Често някой прелиташе покрай масата им, поздравяваше я и хвърляше любопитен поглед към Алън. Това й напомняше, че задимените малки клубове бяха нейна територия, а балетните премиери — негова. Това бе още нещо, за което щеше да мисли утре.
— Здравей, красавице.
Нечии ръце се опряха на раменете й. Шелби вдигна поглед.
— Здравей, Дейвид. Здрасти, Уенди.
— Хей, нали тази вечер трябваше да ни се обадиш — напомни й Дейвид. Пианистът засвири нещо страстно и пулсиращо. Дейвид неволно се огледа. — Отидохме на новото представление във „Форд“ без теб.
Уенди, нежна и грациозна, със спускаща се до кръста вълниста коса, се усмихна и обви ръка около кръста му.
— Нищо не си изпуснала.
— Аз… — Шелби хвърли един поглед към Алън. — Малко се поразходих. Запознайте се, Алън, Дейвид и Уенди.
— Приятно ми е — усмихна се Алън на брадясалия мъж. — Заповядайте при нас.
— Благодаря, ала точно излизаме. — Дейвид разроши косата на Шелби и бързо пийна от чашата й. — Утре ще трябва да свиря на една сватба.
— Дейвид още се чуди как да свири на нашата сватба следващия месец. Ей, по някое време трябва да ти се обадя да питам откъде да взема онези гръцки специалитети, за които ми беше разказвала. — Уенди се усмихна приятелски на Алън. — Шелби казва, че узото оживява празненството. Хайде, ще се видим по- късно — добави тя и задърпа Дейвид за ръката.
Алън ги проследи с поглед как се провират между масите към вратата.
— Бързо действа — отбеляза той и вдигна виното си.
— Дейвид ли? — изненада се Шелби. — Всъщност най-бързата му скорост е като на охлюв, освен ако няма китара в ръцете си.
— Наистина ли? — Очите му срещнаха нейните над ръба на чашата, но тя не разбра на какво се смеят. — Тази вечер му върза тенекия, и той вече си е насрочил сватбата с друга.
— Вързах му тенекия… — подзе Шелби със смях и изведнъж си спомни. — Ох! — Завъртя чашата в ръце, разкъсвана между раздразнението и собственото си чувство за смешното. — Мъжете са непостоянни създания — реши накрая.
— Очевидно. — Протегна ръка и повдигна брадичката й. — Мъжествено го преживяваш.
— Не обичам да показвам чувствата си. — Нервирана и развеселена, тя едва потисна смеха си. — По дяволите, точно днес ли трябваше да се появи тук!
— При толкова кръчми в града…
Този път смехът й избухна свободно.
— Добре изработено — похвали го Шелби. — Трябваше да се сетя, скоро слушах този филм.
— Слуша го?
— Аха. Е… — Вдигна чашата си в наздравица: — За разбитите сърца.
— За глупавите лъжи — възрази Алън.
Тя сбърчи нос и се чукна.
— Обикновено много добре лъжа. Освен това, наистина съм ходила на среща с Дейвид. Веднъж. Преди три години. — Допи виното си. — А може би преди четири. Можеш да престанеш да се смееш толкова самодоволно, сенаторе.
— Така ли правех? — Той се изправи и й подаде мокрото й яке. — Колко грубо от моя страна.
— Би било много по-любезно да не показваш, че си ме хванал в лъжа — забеляза Шелби, докато си проправяха път навън към дъжда. — Което нямаше да стане, ако не ме беше вбесил дотолкова, че да не ми дойде наум по-подходящо име.
— Ако успявам да разбера нещо от това заплетено изречение, излиза, че аз съм виновен. — Алън преметна ръка през раменете й толкова безгрижно и приятелски, че тя не възрази. — Какво ще кажеш да ти се извиня, задето не ти дадох време да измислиш някоя по-достоверна лъжа?
— Струва ми се честно. — Шелби подложи лице на дъжда, забравяйки колко го бе проклинала само преди няколко часа. Бе прохладен, свеж и нежен. Можеше да върви часове под него. — Но нямам намерение да ти благодаря за вечерята — добави тя с проблеснал в очите й смях. Обърна се и се облегна на вратата на колата му. — Нито за виното и свещите.
Алън се вгледа в дръзкото й мокро лице и отчаяно я пожела. В страстта й щеше да има нещо от тази дързост и от свежестта на дъжда. Пъхна ръце в джобовете, преди да се бе поддал на желанието да я притисне към себе си веднага.
— А за дъгата?
Устните й трепнаха в усмивка.
— За нея може и да ти благодаря. Още не съм решила. — Бързо седна в колата. Бе усетила, че коленете й бяха омекнали от дългия поглед, който й бе подарил, преди да заговори. Щеше да е най-разумно да поддържа настроението безгрижно, както в кафето — поне докато се озовеше в безопасност в апартамента си, а той в безопасност навън. — Знаеш ли — продължи, когато Алън седна зад кормилото, — бях решила тази вечер да замина на море. Ти ми обърка плановете.
— Обичаш ли дъждовни плажове?
— Там можеше и да не вали — възрази Шелби. — Ала все едно, обичам.
— Аз най-много обичам плажа по време на буря. — Той зави зад ъгъла. — По залез слънце, когато светлината едва стига, за да гледаш как небето и морето кипят.
— Наистина ли? — Загледа се с интерес в профила му. — Бих си помислила, че предпочиташ спокойни зимни плажове, по които можеш да правиш дълги разходки, потънал в дълбоки мисли.
— Всичко с времето си — измърмори Алън.
Тя го виждаше — светкавиците, гръмотевиците, дивото дихание на вятъра. Кръвта й се сгря, но не само от виното. Подводни течения. От първия момент, когато го видя, бе разбрала, че в него имаше подводни течения, ала сега те изглеждаха по-близо до повърхността. Ако не бе внимателна, в един момент щяха да я отнесат.
— Сестра ми живее в Атлантик сити — продължи той. — Обичам да прескачам дотам в най-странни моменти извън сезона, за да прекарам няколко дни на плажа и да загубя малко пари в нейното казино.
— Сестра ти има казино? — Шелби отново се обърна към него.
— Съсобственици са с мъжа си в две казина. — Бързо й се усмихна, развеселен от прозвучалата в гласа й изненада. — Рина едно време играеше комар. И сега го прави от време на време. Ти какво очакваше, че моето семейство е много сериозно, много благопристойно и много скучно, така ли?
— Не съвсем — отговори тя, макар че до голяма степен бе точно така. — Поне от това, което съм слушала от Майра за баща ти. Тя изглежда много го харесва.
— Двамата обичат да спорят. Той е също толкова властен като нея.
Паркира пред дома й и слезе, преди да бе успяла да му каже, че нямаше нужда да си прави труда да я изпраща до вратата. Докато се изкачваха по стълбите, Шелби по навик бръкна в чантата си за ключовете.
— Още са у мен — напомни й Алън и ги извади от джоба си. Без да откъсва поглед от нея, ги залюля в ръката си. — Сигурно струват колкото чаша кафе.
Тя се намръщи:
— Това е подкуп.
— Подкуп ли? — Погледът му бе мек и спокоен. — Не, това беше предположение.
Шелби се поколеба, после въздъхна. Вече го познаваше достатъчно добре, за да разбира, че могат цял час да обсъждат предположението му на стълбището и накрая пак да свършат с неговата чаша кафе. Отстъпи настрани и му предостави да отключи вратата.
— Кафе — заяви тя, сякаш определяше граничната линия. После си свали якето и небрежно го хвърли
