— Много добре. Има аромат, който остава часове наред. По-късно, когато те целуна, вкусът още няма да е изчезнал.
Кръвта забуча в ушите й.
— Аз съм тук само защото ти ме довлече.
За негова чест Марио не разля нито една капка, докато ги слушаше.
Алън продължаваше да се усмихва и очите на Шелби пламнаха.
— И тъй като не ми даваш ключовете, просто ще отида до най-близкия телефон и ще извикам ключар. Ти ще платиш сметката.
— След вечеря — предложи той. — Харесва ли ти виното?
Тя се намръщи, вдигна чашата си и я изпи до половината.
— Много е хубаво. — Очите й го гледаха дръзко. — Това не е среща, нали знаеш.
— Започва да прилича повече на парламентарна препирня, не мислиш ли? Още малко вино?
Отново това спокойствие. Искаше й се да заудря с юмруци по масата. Това щеше да даде хляб на клюките, помисли Шелби и усети, че се изкушава. Падаше му се. После си спомни за клюкарската бележка във вестника и стисна зъби. Сви рамене и го остави да напълни чашата й догоре. — Виното и свещите няма да ти помогнат.
— Така ли? — Реши да не й напомня, че колкото той държеше ръката й, толкова и тя неговата. — Е, реших, че е време за нещо по-традиционно.
— Наистина ли? — Шелби не можа да сдържи усмивката си. — Тогава трябваше да ми донесеш кутия шоколадови бонбони и букет от рози. Това е традиционното.
— Знаех, че би предпочела дъга.
— Прекалено много знаеш! — Тя грабна менюто, което бе оставил келнерът до лакътя й, и се скри зад него. След като я бе домъкнал тук в този дъжд, можеше и да хапне. Да се натъпче, поправи се Шелби. Апетитът й се бе върнал с пълна сила. Както и жизнеността й, призна си тя неохотно. В момента, в който го видя отново, апатията й изчезна.
— Готова ли сте с поръчката, госпожице Кембъл? Шелби вдигна очи към келнера и се усмихна:
— Да. Морска салата с авокадо, консоме, агнешко каре със сос беарнез, печени картофи и артишок. По-късно ще прегледам менюто с десертите.
Келнерът записа дългата поръчка, без да мигне.
— Сенаторе?
— Салатата на заведението — каза Алън и се усмихна на ироничното й изражение. — И скариди. Както виждам, разходката под дъжда ти е отворила апетит.
— След като така или иначе съм тук, бих могла да изям една-две хапки. Е… — С една от резките смени на настроението си, тя облегна ръце на масата и се наведе напред. — За какво ще говорим, сенаторе? Как вървят нещата в Белия дом?
— Постоянно в движение.
— А, класическа сдържаност. Работил си ден и нощ, за да спреш законопроекта на Брайдърман. Добре свършено, принудена съм да призная. После проекта ти за защита на животните. Имаш ли някакъв напредък в опитите да получиш федерално финансиране?
— Има няколко стъпки в тази насока. — За момент я погледна замислено. Бе много добре осведомена като за жена, която храни такава омраза към политиката. — Кметът се въодушеви да организираме тук същите приюти, каквито направихме в Бостън. Засега ще трябва да разчитаме най-вече на дарения и доброволци. Ще ни трябва още много, преди да можем да се надяваме на средства за изграждането им в цялата страна.
— Предстои ти дълга битка, като се има предвид настоящото финансово положение и съкращенията в бюджета.
— Знам. Накрая ще победя. — Лека усмивка докосна устните му. — До един момент мога да съм много търпелив, а след това мога да стана много… Настойчив.
Шелби не вярваше много на блясъка в очите му и замълча, докато сервираха салатите.
— Подразнил си някои хора в случая с Брайдърман. Ще ти го върнат.
— Такива са правилата на играта. Нищо, което си заслужава, не се получава без усложнения. Аз… — отново доля чашата й — обичам да ги преодолявам.
Тя този път не си направи труда да се престори, че не го е разбрала. Бодна си от салатата и замислено я изяде.
— Не можеш да организираш едно ухажване като кампания, сенаторе. Особено с някой, който знае много от ходовете.
— Интересна мисъл. — В очите му и в ъгълчетата на сериозната му усмивка трепна смях. Шелби откри, че пръстите я сърбяха да докосне лицето му. — Трябва да признаеш, че бях ясен. Не съм дал никакви обещания, които няма да изпълня.
— Аз не съм ти избирател.
— Това не променя моята платформа.
Тя поклати глава, едновременно ядосана и развеселена.
— Няма да споря с теб на твоя територия. — Вдигна отново поглед към него, като ровеше из салатата. — Предполагам, че си видял снимката във вестника.
— Да. — Подразнила се е, разбра той, въпреки че говореше безгрижно и с усмивка. — Стана ми приятно да си спомня точно този момент. Съжалявам, че те е разстроила.
— Не ме разстрои — възрази Шелби малко прекалено бързо и с лека досада поклати глава. — Не точно. — Келнерът отнесе чинията от салатата и на нейно място сложи консомето. Шелби започна разсеяно да го разбърква. — Сигурно просто ми напомни доколко си пред очите на обществото. Това никога ли не те дразни?
— От време на време. Публичността е неотделима част от моята професия. Тя може да е средство за постигане на целта, а може да е и голяма досада. — Искаше му се да я види да се усмихва. — Разбира се, интересно ми е каква ще е реакцията на баща ми, като разбере, че съм бил в зоологическата градина с една Кембъл.
Шелби се разсмя и лекото напрежение в раменете й се разсея.
— Да не се страхуваш за наследството си?
— Повече се страхувам за кожата си. По-скоро за слуха си. Всеки момент очаквам телефонът да иззвъни и да ми проглушат ушите.
Тя се усмихна и вдигна виното си.
— Позволяваш ли му да си мисли, че те е страх от него?
— Понякога. Това го прави щастлив.
Шелби взе една кифличка, разчупи я на две и предложи половината на Алън.
— Ако беше умен, щеше да стоиш по-далеч от мен. Наистина не бива да рискуваш да ти се спука тъпанчето. После ще ти бъде трудно да чуваш какво заговорничи опозицията в съседната стая.
— Мога да се справя с баща си… Когато му дойде времето.
Тя си гризна от кифличката и го погледна втренчено.
— Искаш да кажеш, след като се справиш с мен?
Алън вдигна чашата си за наздравица.
— Точно така.
— Алън… — Шелби отново се усмихна, вече по-уверена след виното и храната. — Няма да се справиш с мен.
— Ще видим — отвърна той весело. — Агнешкото ти идва.
СЕДМА ГЛАВА
Би могло да й се иска да не й бе толкова приятно. Би могло да й се иска Алън да не успяваше толкова лесно да я накара да се засмее. Или да не бе успял да я убеди да се разхождат под дъжда, за да зяпат по витрините и да гледат хората, а после да изпият по една последна чаша вино в едно претъпкано кафене.
