на един кухненски стол. Котаракът се измъкна изпод него, скочи на пода и я погледна със здравото си око. — Ох, извинявай. — Порови из бюфета и извади плик с котешка храна. — Той е виновен — обясни Шелби на Моше. Когато котаракът се нахвърли върху храната, тя погледна отново към Алън: — Не обича да закъснявам с вечерята му. Много е точен.
Алън изгледа с любопитство дебелия лаком котарак.
— Не изглежда отпаднал.
— Не е. — Шелби отметна перчема от очите си, обърна се към умивалника и напълни кафеварката с вода. — Но лесно се ядосва. Ако… — Загуби за миг мисълта си, защото ръцете на Алън се отпуснаха върху раменете й. — Ако забравя да го нахраня, той… — Устните му се затвориха върху ухото й и кафеварката издрънча в умивалника. — Той се цупи — довърши тя и рязко спря водата. — Съквартирантите, които се цупят — успя да произнесе с внезапно изтънял глас, докато слагаше кафеварката на котлона, — усложняват нещата.
— Представям си — измърмори Алън, повдигна косата от врата й и впи зъби в чувствителната кожа. Шелби почувства как пламва и се помъчи да включи щепсела в контакта. — Шелби… — Ръцете му се плъзнаха към кръста й.
Нямаше да му обръща внимание, каза си тя. Изобщо нямаше да обръща внимание на това, което правеше с нея.
— Какво?
— М-м-м. — Алън плъзна устни отстрани на шията й и откри, че ароматът й там бе по-трептящ, точно над ключицата. Описа я с език и чу как Шелби бързо и несигурно пое дъх. — Не сложи кафе в кафеварката.
Тя потрепери и се вкопчи с две ръце в масата, за да не й се случи отново.
— Какво?
Той се пресегна край нея да издърпа, щепсела от контакта.
— Ти — подзе Алън и я обърна към себе си — не сложи кафе. — Целуна леко ъгълчето на устните й, после другото.
Шелби почувства моментна слабост и затвори очи.
-Къде?
Устните му се затвориха върху ключицата й.
— В цедката на кафеварката.
— Ей сега ще го прецедя — прошепна тя, когато устните му се плъзнаха по клепачите й. Чу тихия му смях и се учуди защо звучи победоносно. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее огъня, който вече излизаше извън контрол. — Алън… — Леки като перце целувки обсипваха лицето й и наливаха масло в огъня. — Ти се опитваш да ме прелъстиш.
— Не се опитвам. — Той захапа нежно устните й, после ги остави незадоволени, за да се спусне към шията й. Искаше да почувства този отчаяно блъскащ се пулс. — Аз те съблазнявам.
— Не. — Шелби вдигна ръце към гърдите му, за да го отблъсне, ала те, кой знае как, се обвиха около врата му. — Няма да правим любов.
Алън едва сдържаше пламтящото си нетърпение. Вплете пръсти в косите й.
— Няма ли? — Отново погъделичка устните й.- Защо?
— Защото… — Тя се мъчеше да си спомни коя е, къде е. — Защото това е… Пътят към ада…
Той сподавено се засмя в устните й. След това езикът му се плъзна вътре.
— Опитай отново.
— Защото… — Не разбираше как желанието можеше да се разгаря толкова бързо. То не можеше да бъде толкова болезнено. Страстта не трябваше да идва на изнурителни вълни. Знаеше, защото бе изпитвала и едното, и другото. Това трябваше да е нещо различно, но то сякаш изобщо нямаше име. Обзе я слабост, такава слабост. И бясна, изгаряща сила, заплашваща да погълне всичко, което Шелби познаваше. — Не. — Почувства паника, остра и реална. — Не, прекалено много те искам. Не мога да позволя това да се случи, не виждаш ли?
— Късно е. — Все още обсипвайки лицето й с целувки, Алън я поведе през апартамента. — Много е късно, Шелби. — Смъкна блузата от раменете й и я пусна на пода. Този път, първия път, това щеше да бъде прелъстяване. Такова, което и двамата да си спомнят, докато са живи. — Слаба си — прошепна той. — Твърде си слаба, за да се съпротивляваш. — Без да бърза, плъзна длани нагоре по ръцете й, по раменете й. — Знаеш ли колко често съм си представял как съм така с теб? Колко често съм си представял, че те докосвам… — Пръстите му преминаха по тънкия комбинезон над гърдите й. — Ето така… — Полата й беззвучно се свлече на пода пред прага на спалнята. — Чуваш ли дъжда, Шелби?
Отпуснаха се на леглото и тя усети под раменете си покривката.
— Да.
— Сега ще правя любов с теб. — Устните му отново бяха до ухото й, разрушавайки всякаква видимост за отказ. — И всеки път, когато чуеш дъжда, ще си спомняш.
Нямаше да трябва да чуе дъжда, за са си спомня, помисли Шелби. Случвало ли се бе някога сърцето й да бие така бързо? Бе ли изглеждала някога кожата й толкова мека? Да, чуваше дъжда, барабанящ по покрива и по перваза на прозореца. Ала нямаше да има нужда да го чуе отново, за да си спомни как съвършено пасват устните му на нейните, как тялото й сякаш се слива с извивките на неговото. Щеше да е достатъчно да си помисли за него, за да си спомни как мократа свежест на дъжда бе попила в косата му или как устните му прошепваха името й.
Никога досега не бе дарявала мъжа с отстъпчивост, макар и да не го осъзнаваше. Сега се поддаваше, оставяше го да я води натам, където толкова не бе искала, или толкова се бе страхувала да отиде. В забравата.
Алън сякаш искаше да я докосне и вкуси цялата, но толкова бавно, толкова пълно, че тя можеше да се носи върху чувствата си, безтелесна като мъгла. Само с върховете на пръстите си, само с устни той я довеждаше до неустоимо удоволствие.
Преди да посегне към копчетата на ризата му, Шелби не бе усетила колко бе отмаляла. Ръцете й бяха толкова натежали. Нейните ръце, винаги толкова сръчни, пръстите й, винаги толкова пъргави, сега непохватно се бавеха и неволно го довеждаха до отчаяние.
Устните му върху нейните изведнъж станаха алчни, тялото му се притисна към нейното и улови ръцете й между тях. Може би това бе неволен жест на превъзходство, може би бе свръхтоварът на дълго потискани желания, ала тя престана да отстъпва пред него и започна да взема.
Страстта й бе не по-малка от неговата и когато заплаши да стане по-силна, Алън се помъчи да възстанови равновесието. Шелби откри, че силните му и дълги мускули се бяха освободили от ризата, но ръцете й вече не бяха непохватни. Приличаше на състезание — кой ще закара другия по-далеч и по-бързо. Устните му спряха нейните, задържайки се върху точки на удоволствие, за които тя не бе и подозирала, преди той да ги открие, и продължаваха по-нататък. Алън смъкна коприната надолу, после още по-надолу. Ласките му бяха престанали да бъдат нежни. Никой от тях не търсеше нежност. Това, което бе между тях, се бе възпламенило още при първата им среща и прекалено дълго бе тляло.
Той я чувстваше как трепва, където и да я докоснеше, където и да се допреше езикът му върху кожата й. Знаеше, че Шелби бе оставила страха далеч зад себе си. Това бе страст, чиста, неподправена страст, която Алън знаеше, че тя ще му даде, ако я изчака. Това бе вихрушката, от която имаше нужда, и в която Шелби го въвличаше.
Агресивна, цялата огън, цялата плам, тя се движеше заедно с него, срещу него, за него, докато самообладанието му се разби на парчета, ненужни и забравени. Вкусваше я с всяко свое вдишване — дива, сладостна и изкусителна.
Сега никой от тях не водеше. И двамата се чувстваха водени. Възпламеняваха се един друг като гръмотевица и светкавица.
Дъждът продължаваше да вали. Звукът нито бе утихнал, нито се бе усилил. Можеха да са лежали заедно мигове или часове. Никой не мислеше за времето, само за мястото. Тук.
Тя се сгуши в него и затвори очи. Най-после дишаше равномерно. Душата и тялото й бяха толкова спокойни, че бурята сякаш никога не се бе разразявала. Ала точно бурята, нейното участие в нея, отдаването й на нея й бяха дали това спокойствие, за което не бе и подозирала, че копнее. Алън — Алън бе
