— Звучи обещаващо — измърмори той.
— Е, не ставай гаден, преди да си видял какво ще се получи — посъветва го тя. Минаха през хола, където котаракът се претърколи на дивана, без да им обръща внимание. — Още се муси — заключи Шелби с въздишка. — Сега ще трябва да му купя пилешки дробчета или нещо такова. — Спря да сложи паничката с вода пред клетката на Леля Ем. — Много е прихватничав, нали? — каза на папагала. Птицата изкряска нетърпеливо, с което изчерпа целия си речник.
— Май е кацнала накриво — забеляза Алън.
— О, не. Ако каже нещо, значи е в добро настроение.
Той погледна с интерес към Шелби:
— Тя каза ли нещо?
Вместо отговор Шелби му връчи паничката за вода.
— Ето, заеми се с това, преди да направиш кафето.
— Без да чака съгласието му, отиде до външната врата да донесе вестника. Алън погледна към съдинката като мъж, на когото са дали да държи напикано бебе.
— Изглежда близкоизточната обиколка на президента продължава да е новина номер едно — отбеляза тя и хвърли вестника на масата. — Ти обичаш ли да пътуваш?
Алън разбра подтекста на въпроса и преди да отговори, спря водата.
— Понякога ми е приятно. Понякога просто се налага. Не винаги е възможно да избирам кога и къде да отида.
Шелби с усилие се отърси от лошото си настроение.
— Сигурно е така. — Отвори хладилника и се загледа вътре, докато го чу как отиде до клетката. Не мисли за това, заповяда си разгорещено. Днес не бива да мислиш за това. — Е — подзе весело, когато Алън се върна в кухнята, — тук имаме четвърт мляко, някакви остатъци от китайска храна, едно малко парченце козе сирене и едно яйце.
Той дойде да надзърне през рамото й.
— Едно яйце ли?
— Добре, де, почакай малко. — Прехапа устни. — Трябва да се обмислят възможностите.
— Можем да обмислим възможността за ресторанта зад ъгъла.
— Този човек няма никакво въображение — възмути се тя и се замисли. — Я да видя… — Отвори бюфета и се зарови в него. — Добре, тук имам… Три, четири, пет филии хляб, ако броим и крайчетата. Пържени филийки! — Усмихна се победоносно.
Алън кимна:
— Добре, крайчетата са за теб.
— Колко си капризен! — изцъка с език Шелби и се върна да извади млякото и яйцето.
— С изтънчен вкус — поправи я той и я остави насаме с творението й, за да сложи кафето.
Известно време работеха мълчаливо — Алън сипа вода и измери кафето, тя наля нужното според нея количество мляко в една купа. Той я гледаше как рови в бюфета и вади оттам един празен буркан, голяма пластмасова кутия без капак и скъсан бележник.
— Ето значи къде бил — измърмори Шелби и измъкна тигана. Когато се изправи, улови смеещия се поглед на Алън. — Не ми се случва често — обясни тя, постави тигана на газовия котлон и запали газта.
— Бих ти напомнил за ресторанта зад ъгъла, обаче… — Погледът му се плъзна по широкия къс халат, отворен на гърдите. — Ще трябва да се облечеш.
Шелби се усмихна — една бавна покана. Но когато Алън направи крачка към нея, тя потопи хляба в разбитата смес.
— Дай една чиния.
Той извади от бюфета две чинии и застана зад нея. Наведе се и докосна с устни шията под ухото й, наслаждавайки се на бързото й трепване.
— Колкото изгоря, ще са твои — предупреди го Шелби.
Алън се засмя и остави чиниите до котлона.
— Имаш ли пудра захар?
— За какво? — Прехапала език, тя старателно обърна филиите.
— За това.
Той отвори три чекмеджета, докато намери приборите за хранене.
Шелби потърка носа си с опакото на ръката си и погледна през рамо. Последната филия се пържеше в тигана.
— Не ги ли ядеш със сладко?
-Не.
Тя сви безгрижно рамене и извади филията.
— Е, днес ще ти се наложи. Трябва да има малко… Във второто чекмедже отляво — реши накрая и под внимателния му поглед добросъвестно раздели едната филия на две. Докато Алън намери сладкото, Шелби успя да налее кафето и да занесе чиниите и чашите на масата.
— Май ще се събере около една супена лъжица — съобщи той и наведе бурканчето.
— Това прави по една и половина чаени лъжички на човек. — Тя седна и протегна ръка за буркана, сипа си внимателно и му го върна. — Никога не успявам да запомня какво се е свършило — оправда се Шелби и започна да яде.
Алън обра последните капки сладко.
— Сигурно в килера имаш шест кутии котешка храна.
— Ако не поддържам разнообразие, Моше става раздразнителен.
Той опита закуската и реши, че е по-добра; отколкото бе очаквал.
— Не мога да разбера как един котарак може да вземе страха на такъв волеви човек като теб.
Шелби вдигна рамене и продължи да яде.
— Всеки си има слабости. Освен това, той е много добър съквартирант. Не ме подслушва, когато говоря по телефона и не ми взема назаем дрехите.
— Това ли са твоите задължителни условия?
— Определено са между първите десет.
Алън кимна, без да отделя очи от нея. Тя се бе справила с филийките си за рекордно време.
— Ако обещая да се въздържам от тези две неща, ще се омъжиш ли за мен?
Чашата в ръката й замръзна на половината път към устните. За пръв път, откак я познаваше, Шелби бе напълно зашеметена. Тя остави кафето и се вторачи в него. В главата й се блъскаха хиляди мисли. Над всички бе простото и първично чувство на страх.
— Шелби?
Тя бързо поклати глава, изправи се, събра приборите в чинията си и се запъти към умивалника. Не каза нищо. Още не се осмеляваше да проговори. Имаше опасност да каже да, а от това се страхуваше най-много. В гърдите й имаше някакво напрежение, някаква тежест и болка. Тя й напомни да издиша въздуха, който бе задържала. Облегна се тежко на умивалника и се загледа в дъжда. Когато ръцете на Алън се опряха на раменете й, затвори очи.
Защо се бе оказала неподготвена? Знаеше, че за мъж като Алън любовта води до брак. А бракът — до деца, каза си Шелби и се опита да успокои нервите си. Ако не го искаше и тя, нямаше да изпитва това безумно желание да каже да, и да го каже бързо. Ала нямаше да е толкова просто — любов, после брак, после деца. Не и с Алън. Пред името му стоеше „сенатор“, и това нямаше да е най-високата титла, която той щеше да се опита да получи.
— Шелби… — Гласът му все още бе нежен, въпреки че тя усещаше как в пръстите му, движещи се по раменете й, пулсираше леко нетърпение и объркване. — Аз те обичам. Ти си единствената жена, с която някога съм искал да си преживея живота. Имам нужда от такива утрини… Да се събуждам с теб.
— Аз също.
Алън я обърна към себе си. В очите му се бе върнала настойчивостта, неразгадаемата сериозност, която още отначало я бе привлякла. Той бавно и замислено огледа лицето й.
— Тогава омъжи се за мен.
