— Правиш го да звучи толкова просто…
— Не — прекъсна я Алън. — Не е просто. Необходимо, жизненоважно, но не и просто.
— Не ме питай сега. — Шелби обви ръце около него и силно го прегърна. — Моля те, недей. Ние сме заедно и аз те обичам. Нека това засега да бъде достатъчно.
Искаше му се да настоява. Инстинктът му подсказваше, че трябваше само по-твърдо да поиска отговор, за да го получи такъв, какъвто го искаше. И въпреки това… Когато се вгледа в лицето й, бе видял уязвимост. Бе видял молбата в очите й — две неща, толкова несвойствени за Шелби Кембъл. Две неща, които правеха за него невъзможно да настоява за каквото и да било.
— Утре ще те искам също толкова много — прошепна той, като галеше косите й. — И една година след утре. Мога да обещая да почакам, преди да те попитам отново, Шелби, ала не мога да обещая да чакам, докато си готова да ми отговориш.
— Няма нужда да обещаваш нищо. — Тя отметна глава и хвана с две ръце лицето му. — Няма нужда да ми даваш никакви обещания. Нека засега просто да се наслаждаваме на това, което имаме — една дъждовна събота един с друг. Няма нужда да мислим за утре, когато имаме толкова много днес. Въпросите са за по-късно. — Когато притисна устните си към неговите, я обля толкова силна вълна от любов, че кожата й настръхна от страх. — Хайде да се върнем в леглото. Люби ме отново. Тогава няма нищо и никой, освен аз и ти.
Алън почувства отчаянието й, макар да не го разбираше напълно. Без да каже нито дума, я вдигна на ръце и я отнесе в леглото.
— Все още мога да се обадя и да се извиня — предложи Алън и спря пред къщата си.
— Алън, нямам нищо против да дойда, наистина. — Шелби се наведе и го целуна бързо, преди да излезе от колата. Дъждът бе отслабнал до лека вечерна мъгла, която мокреше късото й кадифено сако. — Освен това тези вечерни балове могат да са много забавни, дори когато са замаскирани политически срещи.
Той дойде при нея на тротоара и вдигна брадичката й за още една целувка.
— Сигурен съм, че би отишла където и да е, стига храната да е включена в цената.
— Тя сама по себе си е стимул. — Шелби го хвана под ръка и тръгна. — Освен това ще имам възможността да поогледам къщата ти, докато ти се преобличаш.
— Може да я намериш малко… Прекалено улегнала като за твоя вкус.
Тя с гърлен смях го захапа по ухото.
— Ти обаче не си.
— Мисля — разсъди Алън, докато отваряше вратата, — че у дома бихме прекарали по-стимулираща вечер.
— Може и да ме убедиш. — Шелби влезе вътре, обърна се към него и обви ръце около врата му. — Стига да решиш да се постараеш.
Преди той да бе успял да се подчини, зад гърба му се чу сковано покашляне. До вратата на всекидневната се бе изправил Макгий, як като дъб. Дългото му набраздено лице бе напълно безизразно, но и през шестте метра разстояние Алън чувстваше вълните на неодобрение. Едва не въздъхна. Макгий можеше да стои като съвършения слуга и в същото време да излъчва флуиди като строг чичо. От шестнадесетгодишна възраст Алън трябваше да понася това изпълнено с достойнство неодобрение винаги, когато закъснееше или се върнеше не в най-трезво състояние.
— Имахте няколко телефонни обаждания, сенаторе.
Устните на Алън почти трепнаха, преди да се овладее. Обръщението „сенаторе“ бе запазено за случай, когато присъства публика.
— Нещо спешно?
— Нищо спешно, сенаторе — отговори той, като провлече за авторитет „р“-то — за най-голямо удоволствие на Шелби.
— Значи по-късно ще се заема с тях. Шелби, това е Макгий. Той живее с нашето семейство, откак бях малък.
— Приятно ми е. — Шелби без никакво смущение пусна Алън, приближи се към иконома и му подаде ръка. — Вие планинец ли сте?
— Да, госпожо. От Пъртшир.
Усмивката й би могла да трогне всяко дърво, дори такова чепато.
— Дядо ми е от Далмали. Знаете ли го?
— Ами да. — Алън видя как избелелите очи се стоплят. — Това е област, която човек си струва да види втори път.
— И аз така мисля, въпреки че не съм ходила, откакто бях седемгодишна. Най-голямо впечатление ми направиха планините. Често ли ходите там?
— Всяка пролет, за да видя как цъфти пиренът. Няма нищо по-хубаво от една разходка сред пирена през юни,
Това бе най-дългата и най-романтична реч, която Алън бе чувал Макгий да произнася в присъствието на чужд човек. Ала тя не го изненада.
— Макгий, би ли направил чай, докато аз се преоблека? Може да сервираш на госпожица Кембъл в гостната.
— Кембъл? — Винаги каменното лице на Макгий трепна. Той погледна от Алън към Шелби. — Кембъл… — За кратко, съвсем за кратко на Шелби й се стори, че мярна в очите му дяволито пламъче. — Ще стане скандал — измърмори той, завъртя се на пети и се насочи към кухнята.
— Не всеки би могъл да измъкне толкова много от него — забеляза Алън и поведе Шелби към гостната.
— Това много ли беше?
— Любов моя, за Макгий това беше истинско красноречие.
— Хм, на мен той ми хареса — реши тя, докато се поразходи из стаята. — Особено начина, по който, без да каже и една дума, те сгълча, задето цяла нощ не си се прибрал.
Пъхна ръце в дълбоките джобове на тясната си пола и се загледа в морския пейзаж на стената. Стаята бе подредена, спокойна, с неуловими бурни щрихи. Подхождаше му, реши Шелби. Спомни си за нефритовозелената купа, която направи на следващия ден, след като се запозна с него. Алън трябваше да я има в тази стая. Странно, че бе направила нещо, което толкова съвършено се вписваше в неговия свят. А защо да не можеше?
Отърси се от тази мисъл, обърна се към него и му се усмихна:
— Харесва ми как живееш.
Това просто твърдение го изненада. Шелби не бе по простите твърдения. Той бе очаквал от нея някакъв весел коментар с хитра двусмислица. Приближи се до нея и плъзна ръце нагоре по ръкавите на все още мокрото й сако.
— Харесва ми да те виждам тук.
Отчаяно й се прииска да се притисне към него, точно в този момент. Ако само можеше Алън да й каже, че всичко винаги ще бъде както сега, че нищо няма да се промени, нищо няма да им попречи… Вместо това докосна с длан бузата му и безгрижно каза:
— По-добре върви да се преоблечеш, сенаторе. Колкото по-рано отидем там… — усмихна се тя, — толкова по-рано ще можем да си тръгнем.
Алън притисна пръсти към устните й.
— Харесва ми твоят начин на мислене. Няма да се бавя.
Останала сама, Шелби затвори очи и се поддаде на паниката. Какво щеше да прави? Как можеше да го обича така, толкова да има нужда от него, когато съзнанието й крещеше предупредително: „Недей. Внимавай. Помни!“
Имаше дузина твърди, непоклатими причини да не могат да бъдат заедно. Можеше да ги изброи всичките, когато той не я гледаше. Дори нямаше нужда от треперливия смътен страх, който удържаше някъде в подсъзнанието си.
Отново огледа стаята, този път по-внимателно. Тук имаше ред, стил, на който тя се възхищаваше, ненатрапващо се богатство, което разбираше. Изтънченост без маниерност. Но това не бе нейният стил. Шелби живееше в хаос не защото бе мързелива или прекалено безразлична към порядъка в своя живот, а
