Алън се обърна към колегата си и се вгледа в него.
— Казвали са ми — отговори той предпазливо. — Много съм благодарен. Ала това не е лесно да се реши, по един или друг начин.
— Позволи ми да ти дам някои съвети, защото, честно казано, не съм във възторг от това, което имаме в момента. — Наведе се по-близо. — Твоите данни са впечатляващи, въпреки че си малко ляв като за вкуса на някои. Имаш солиден опит в Конгреса, а мандатът ти като сенатор върви гладко. Няма да се спирам точка по точка на твоята политика или на законопроектите, да разгледаме имиджа. — Отново дръпна от пурата и се замисли. — Младостта ти е в твоя полза. Тя ни дава време. Образованието ти е престижно и впечатляващо, а и никога не пречи, че си се проявявал добре в спорта. Хората обичат да мислят, че техният водач може да побеждава на всяко игрално поле. Семейството ти е чисто и солидно. Фактът, че майка ти е добър професионалист, работи силно в твоя полза.
— Тя ще се радва да го чуе — вметна сухо Алън.
— Достатъчно си умен, за да мислиш, че това няма значение — подчерта Лио и посочи с пурата си към него. — То показва, че можеш да разбираш работещите жени, а те са значителна част от електората. Баща ти има славата, че върви по свой собствен път, но го прави честно. Няма от какво да се срамуваш.
— Лио… — Алън разлюля виното си и го погледна право в очите. — Кой ти поръча да говориш с мен?
— Освен това си перспективен — продължи Лио, сякаш не го бе чул. — Нека просто кажем, че съм бил помолен да се свържа с теб и да обсъдя някои общи въпроси.
— Добре. Най-общо казано, не изключвам възможността да се намеся в голямата политика, когато му дойде времето.
— Достатъчно честно — одобри Лио и кимна към Шелби. — На мен лично момичето ми харесва. Ала дали ще е подходяща за теб? Никога не съм си ви представял двамата заедно.
— Така ли? — Тонът му бе мек, но очите му едва доловимо се присвиха.
— Дъщерята на Кембъл… Тя познава играта, още от дете знае какво значи предизборна кампания. Няма нужда да бъде учена на протокол или дипломация. Разбира се, малко е непокорна, дива. — Внимателно изтръска пепелта от пурата си. — Всъщност, като стана дума за това, не много малко. Години наред си хаби силите да се надсмива над вашингтонската политическа сцена. Има хора, които я харесват заради това, аз съм един от тях, обаче някои се нервират. — Лио отново лапна пурата и я задъвка. Алън мълчеше. — Но пък е възможно да се ошлайфат някои остри ръбове. Тя е млада. Излишната яркост може да се тушира. Образованието и семейството й са безукорни. Има достатъчно блясък, за да привлича хората към себе си, недостатъчно, за да ги отблъсква. Има собствен бизнес, който върви успешно и може да се справя с тълпата. Като цяло, отличен избор — заключи той. — Ако можеш да я вкараш в пътя.
Алън остави чашата си, за да не се изкуши да я хвърли.
— От Шелби не се иска да ми подхожда — каза той с убийствено спокоен глас. — От нея не се иска да е нищо, освен това, което сама реши. Нашите отношения не са подчинени на политиката.
Лио намръщено се загледа във върха на пурата си. Разбираше, че е засегнал болно място, ала много му харесваше как Алън владее гнева си. Не бе разумно начело на въоръжените сили да се поставя избухлив човек.
— Разбирам, че имаш право и на личен живот, Алън. Но когато се включиш в голямото състезание, включваш в него и жената до теб. Ние сме общество, което държи на семейството. Единият е отражение на другия.
Съзнанието, че това бе вярно, само го вбеси още повече. Точно това Шелби не приемаше, точно от това се страхуваше. Как можеше да я предпази от него и в същото време да остане такъв, какъвто бе?
— Каквото и да реша да правя, Шелби остава свободна да остане точно това, което е. — Той се изправи. — Това е положението.
ДЕВЕТА ГЛАВА
В понеделник, когато Шелби отваряше магазин „Калиопа“, грееше слънце, а тя бе в най-прекрасно настроение. Ала дори зад прозорците да бушуваше ураган, радостта й нямаше да се помрачи. Бе прекарала една дълга ленива събота с Алън, без нито веднъж да излезе от апартамента си. Без нито веднъж да й се прииска.
Сега седна зад щанда и реши да пусне до себе си част от външния свят. Извади сутрешния вестник и както винаги го отвори най-напред на сатиричната страница. Какви герои щяха да се появят в „Макинтош“ и какво щяха да разкажат за себе си? Опря брадичка на ръцете си и се разсмя. Както винаги, рубриката бе малко грубиянска, но въпреки това развеселяваше. Шелби се надяваше, че вицепрезидентът бе запазил чувството си за хумор, след като бе прочел малката си роля в сутрешната колонка. От опит знаеше, че хората под светлините на прожектора рядко имат нещо против да бъдат окарикатурени — до определена степен. Рекламата — сатирична или не — си бе реклама.
Тя погледна подписа под карикатурите. Авторът се бе представил само с инициалите „Г.К.“ Може би когато човек толкова често и толкова откровено бие по хорското самочувствие, най-добре е да запази анонимност. Шелби не би могла да го направи. Просто не бе в характера й да бъде остроумна анонимно.
Посегна разсеяно към преполовената чашка с изстиващо кафе и продължи да преглежда страницата. Хуморът винаги й помагаше да започне леко деня и я убеждаваше, че каквито и чудатости да има в света, за тях винаги можеше да се намери място. Докато отпиваше, вратата на магазина се отвори и тя вдигна поглед.
— Здрасти. — Усмихна се на Морийн Френсис и отмести вестника. Брюнетката не приличаше на жена, която дори би могла да има нещо модно, какво остава да го носи. Тази сутрин това бе яркосин копринен костюм с елегантна пролетна кройка. — Хей, изглеждаш страхотно — възхити се Шелби, без да си и помисля, че тя би могла да носи такова нещо.
— Благодаря. — Морийн остави на щанда кокетно кожено куфарче. — Дойдох да си взема грънците и да ти благодаря.
— Ще ги донеса. — Шелби се вмъкна в задната стаичка, където бе поръчала на Кайл да ги остави. — А за какво ми благодариш? — извика отвътре.
— За връзката. — Морийн не успя да сдържи любопитството си, провря се зад щанда и надзърна в работилницата. — Чудесно е — обяви тя, вторачена с недоумението на дилетант в грънчарското колело. — Много ми се иска някой път да те погледам как работиш.
— Ако ме хванеш в подходящо настроение в сряда или събота, ще ти покажа набързо.
— Може ли да ти задам един глупав въпрос?
— Разбира се. — Шелби погледна през рамо. — Всеки има право на три глупави въпроса седмично.
Морийн направи широк жест към работилницата и магазина:
— Как се оправяш сама с всичко това? Искам да кажа, аз знам какво е да започнеш свой собствен бизнес. Това е нещо достатъчно трудно и сложно, ала ако добавиш и такова творчество, часовете, които отнема създаването на нещо, и после да превключиш на търговия…
— Това не е глупав въпрос — реши Шелби след моментно замисляне. — Предполагам, че ми е приятно да се занимавам и с двете. Тук обикновено съм съвсем усамотена. — Там — посочи към магазина — не съм. Освен това обичам да правя нещата така, както на мен ми харесва. Ти сигурно също, иначе и досега щеше да си в онази фирма в Чикаго.
— Да, но и досега има моменти, когато се изкушавам да се втурна обратно към безопасността. — Вгледа се в гърба на Шелби. — Не си представям, че и с теб е така.
— В несигурността има нещо забавно, не мислиш ли? — възрази Шелби. — Особено ако вярваш, че ако паднеш, някъде долу трябва да има мрежа, която да те улови.
Морийн се засмя и поклати глава:
— Може и така да се каже — прави си удоволствие ето и вземай останалото от съдбата.
— С две думи — съгласи се Шелби, подаде й едната кутия и нарами другите две. — Като спомена за връзка, предполагам, че имаше предвид Майра.
— М-м-м, да. Обадих й се в събота следобед. Само трябваше да произнеса „Шелби“, и тя ме покани на
