кафе днес сутринта.
— Майра не обича да си губи времето. — Шелби издуха бретона от очите си и остави кутиите на щанда. — Ще ми кажеш ли как е минало?
— Ти ще си първата — обеща Морийн. — Знаеш ли, не всеки има такова желание да прави услуги дори на близки приятели, какво остава на непознати. Наистина ти благодаря.
— Ти каза, че те бива — напомни й Шелби с усмивка и започна да пише касовата бележка. — Помислих си, че може и да е вярно. Във всеки случай, днес следобед може вече и да не мислиш, че е чак толкова голяма услуга. Майра е костелив орех.
— Аз също. — Морийн извади чековата си книжка. — И съм ненаситно любопитна. Можеш да ми кажеш да си гледам работата — започна тя и хвърли един бърз поглед към Шелби, — ала не мога да не те попитам какво стана със сенатор Макгрегър. Трябва да си призная, че в момента не го познах. Взех го за един обичаен влюбен маниак.
Шелби се замисли над това определение и откри, че й харесва.
— Той е упорит мъж — каза тя и откъсна бележката. — Слава Богу.
— Добре. Харесвам мъж, който мисли с дъги. Е, по-добре да занеса тези кутии в колата, ако не искам да закъснея.
— Ще ти помогна. — Шелби хвана кутиите и задържа вратата, за да мине Морийн.
— Колата е тук отпред. — Тя отвори задната врата на кокетното малко комби. — Може и да мина покрай теб някоя сряда или събота.
— Чудесно. Ако ти изръмжа, просто почакай да ми мине. Успех!
— Благодаря. — Морийн затвори капака и обиколи колата. — Предай много поздрави на сенатора.
Шелби се засмя, помаха й и се върна в магазина. Щеше да опакова онази зелена купа. Този път тя щеше да изненада Алън.
Алън все едно щеше да получи изненада, макар че тя не би трябвало да го изненадва.
Не му се случваше често да се чувства раздразнен, но тази сутрин имаше среща след среща. Не му се случваше често да се чувства притеснен от пресата, ала журналистът, който го бе причакал пред новата сграда на Сената, бе и упорит, и досаден. Сигурно още не се бе отърсил напълно от раздразнението след този разговор, а може би работеше прекалено много, но когато излезе от асансьора на своя етаж, търпението му бе на ръба.
— Сенаторе… — Секретарката му скочи от стола си. Изглеждаше толкова уморена, колкото той се чувстваше. — Телефоните цяла сутрин не спряха да звънят. — Държеше в ръце кожен бележник и вече движеше пръст по него. — Нед Брюстър от ЦРУ Конгресменката Плат. Шивър от канцеларията на кмета на Бостън във връзка с изграждащото се селище за бездомни в Бек Бей. Мек, съветникът по масмедиите. Рита Кардова, социална работничка от североизточните райони, която настоява да говори лично с вас по повод проекта за жилища…
— По-късно. — Алън влезе в кабинета си и затвори вратата. Десет минути — обеща си десет минути и остави куфарчето на бюрото. От осем и половина сутринта отговаряше на всякакви въпроси и молби. По дяволите, щеше да си открадне десет минути, преди отново да се заеме с тях.
Обикновено нямаше нужда от това, помисли смутено и се намръщи към прозореца. Виждаше се източната част на Конгреса, белият купол, символизиращ демокрацията, свободата на мисълта, справедливостта… Всичко, в което някога бе вярвал. Виждаше Капитолийския площад с големите му кръгли саксии, пълни с цветя. Бяха поставени там след бомбата — като естетическа барикада. Представяха това, което, Алън знаеше, бе част от човешката същност. Някои искаха да творят, други искаха да разрушават. Тероризмът бе плашещо логичен. Ако той се кандидатираше за президент, щеше да му се налага всеки ден да се справя с това.
Решението му не можеше да се отлага много. Разбира се, при нормални условия можеше да изчаква благоприятния момент, да опипва почвата. И в общи линии това щеше да прави и сега — за пред обществото.
Ала решението за себе си трябваше да вземе скоро. Нямаше как отново да помоли Шелби да се омъжи за него, ако не можеше първо да й каже какви планове има. Ако евентуално се кандидатираше за президент, това означаваше, че щеше да я моли да сподели с него много повече от име, дом и семейство. Щеше да я моли да реши, че отдава част от своя живот на него, на тяхната страна, на въртележката от протокол и дипломация. Алън вече не разглеждаше възможността да бъде сам. Шелби вече бе негова съпруга във всякакъв смисъл, освен юридически — трябваше само да я убеди в това.
Когато телефонът на бюрото му иззвъня, той го изгледа с неприязън. Бяха минали само пет от неговите десет минути. Раздразнено вдигна слушалката.
— Да?
— Извинявайте, че ви безпокоя, сенаторе, но на телефона е баща ви.
Алън прокара ръка през косата си и седна.
— Добре, ще се обадя. Арлин… Извинявай, имах тежка сутрин.
Тонът й претърпя бърза и пълна промяна.
— Няма защо. Баща ви звучи… Както винаги енергично.
— Арлин, трябвало е да постъпиш в дипломатическия корпус. — Чу я как се засмя и превключи линията. — Здравей, татко.
— Е, значи все още си жив. — Сарказмът в гърмящия глас почти не бе прикрит. — Ние с майка ти вече мислехме, че нещо се е случило с теб.
Алън успя да скрие усмивката в гласа си.
— Миналата седмица се порязах, като се бръснех. Ти как си?
— Той ме пита как съм аз! — Дениъл изпусна една въздишка, която би трябвало да е патент на дълго страдащите бащи навсякъде по света. — Чудя се дали изобщо си спомняш кой съм аз. Обаче няма нищо… За мен няма значение. Майка ти, виж, тя очакваше синът й да й се обади. Първородният й син.
Алън се облегна назад. Колко пъти бе проклинал съдбата, задето го е направила най-големият и бе предоставила на баща му възможността да го боде с тази фраза? Разбира се, напомни си той философски, Дениъл си имаше фрази и за Рина и Кейн — единствената дъщеря, най-младия син.
— Малко бях претрупан. Мама там ли е?
— Има спешен случай в болницата. — На кръст да го разпънат, Дениъл не би признал, че жена му, Ана, щеше цял час да му се кара, ако знаеше какво прави. Тактиката му бе да й съобщи, след като вече всичко е свършено. — Ходи наоколо тъжна и все въздиша — излъга той без никакви угризения. — Реших да плюя на гордостта си и аз да ти се обадя. Време е да се освободиш една събота и неделя и да дойдеш да видиш майка си.
Алън вдигна вежди. Познаваше баща си прекалено добре.
— Аз пък мислех, че е погълната от очакването на първото си внуче. Как е Рина?
— Тази седмица сам ще видиш — съобщи му Дениъл. — Аз… Тоест, Рина и Джъстин вече решиха, че искат да прекарат почивните дни със семейството. Кейн и Даяна също ще дойдат.
— Много работа си имал — измърмори Алън.
— Какво каза? Не мънкай, момче.
— Казах, че ще имаш много работа — отвърна Алън благоразумно.
— Заради майка ти съм готов да жертвам тишината и спокойствието си. Тя се безпокои за всички ви, и особено за теб, защото още си без жена и семейство. — Първородният — добави той, вдъхновявайки се, — а и брат ти, и сестра ти се задомиха преди теб. Най-големият син, кръстен на името на баща ми, пък толкова зает да хвърчи насам-натам, че не изпълнява задължението си към рода Макгрегър.
Алън си помисли за изнурителната сутрин и почти се усмихна.
— Струва ми се, че родът Макгрегър се движи добре. Може пък Рина да има близнаци.
— Ха! — Ала Дениъл за момент се замисли върху тази идея. Май си спомняше за близнаци преди две поколения по майчина линия. Трябваше да не забрави да провери, след като затвори. — Ще те чакаме в петък вечерта. И… — Дениъл се наведе напред върху масивното си бюро и запали една от забранените си пури. — Какво, по дяволите, е всичко това, което чета във вестниците?
— По-конкретно? — попита Алън.
