— А какво ще кажеш първо да се целуваме и после да ядем?
— Имаш толкова добре подреден ум — забеляза тя и се отпусна върху купчината възглавници, като го увлече със себе си. — Обичам начина, по който работи. Целуни ме, Алън, както първия път, когато седнахме тук. Направо ме подлуди.
Очите й бяха премрежени, устните леко разтворени. Той вплете пръсти в косата й, разпиляна върху пъстрите възглавници. Сега не усещаше търпението, което се бе насилвал да усеща онзи първи път. Да си представя как би било с Шелби не бе толкова вълнуващо, колкото да знае как е. Тя бе по-възбуждаща от най-необузданата фантазия, по-желана от най-трескавата мечта. И бе тук, с него.
Вкуси бавно устните й, както Шелби бе поискала. Можеше да овладее желанието си да ги погълне, когато знаеше, че ще дойде моментът и за това. Тя въздъхна, после потрепери. Тази комбинация едва не го докара до ръба, преди да бе разбрал колко близо бе до него. Дори не я бе докоснал, освен тази лека, закачлива игра на устни с устни.
Не бе предполагал, че мъчението може да бъде толкова изтънчено. Ала сега, когато устните му бяха притиснати към нейните, а пръстите й разтваряха ризата му, Алън позна сладкото изкушение на агонията.
Шелби обичаше да го чувства. Всеки път, когато можеше свободно да го докосва, тя разбираше, че никога няма да й омръзне да го прави. Това винаги й доставяше такова чисто удоволствие, събуждаше в нея такава ненаситна алчност. Винаги, когато видеше нещо, което й харесва, искаше да го пипне, да усети теглото му, материята. С Алън не бе по-различно. Но всеки път бе като за пръв път.
Долавяше аромата на неговия сапун — не, на нейния сапун, спомни си Шелби, — ала примесен с лек мускусен дъх след дългия ден. Сърцето му биеше бързо, въпреки че устните му още правеха любов с нейните бавно, влудяващо старателно. Пръстите й се плъзнаха по раменете му, за да смъкнат ризата и да го усетят по-свободно. Целувката му загуби своето търпение толкова рязко, че дъхът й спря.
Сега тя бе във вихрушката на буря, която той можеше да извика като магьосник. Кипящи черни облаци, кипящи светкавици. Би се заклела, че чува гръм, ала това бе само грохотът на собственото й сърце. Ръцете му бързо, сякаш яростно я съблякоха, после я разтопиха със силни, уверени движения, които извикваха една след друга конвулсивни тръпки. Шелби бързо се озова на върха. Нямаше сила да прави нищо, освен да се понесе с бурята.
Алън я чу как извика, но бе прекалено оплетен в собствената си мрежа, за да отговори. Ленивите, засищащи ласки от предишния ден не го бяха докарали дотам. В него имаше нещо диво, нещо яростно, на което никога не бе давал пълна свобода. То се изскубна сега, като пантера, която най-после бе успяла да изскочи от клетката си. Опустошаваше я, ала въпреки че го разбираше, не можеше да се спре. Тялото й нетърпеливо трепереше под неговото. Навсякъде, където се докосваха устните му, вкусваха страст и обещание.
Тя се изви и простена. Тялото й пламтеше, в съзнанието й нямаше никакви мисли, само усещания. Не разбираше какво я пита, въпреки че чу дрезгавото нетърпение в гласа му. Не знаеше какво му отговаря, знаеше само, че каквото и да искаше от нея, не можеше да е прекалено много. През завесата от страст видя смътно лицето му над себе си. Очите му не бяха мрачни, това бе единственото, което бе ясно. Бяха тъмни, почти свирепи.
— Не мога да живея без теб — каза той с шепот, който сякаш безкрайно отекваше в съзнанието й. - Няма да живея без теб.
После устните му се впиха в нейните и всичко изчезна.
— Сигурен ли си, че не искаш още?
Два часа по-късно Шелби седеше по турски на леглото, облечена в къса копринена роба с японски шарки. Бодна с вилица в малката бяла картонена кутийка и си взе още едно парченце от изстиващото свинско със сладко-кисел сос. Зад нея телевизорът тихо свиреше без никакъв образ. Алън се бе изтегнал удобно, опрял глава на възглавниците.
— Да. — Погледна я как продължи да рови в кутийката. — Шелби, защо не си оправиш телевизора?
— М-м-м, рано или късно и това ще стане — обеща тя неопределено и остави кутийката. Поглади се по корема и шумно въздъхна: — Натъпках се. — Със замислена усмивка плъзна поглед от лицето му по стройното му мускулесто тяло. — Чудя се колко ли хора във вашингтонската община знаят колко страхотно изглежда сенатор Макгрегър по бельо.
— Малцина избрани.
— Би трябвало да се погрижиш за разширяване на популярността си. — Прокара пръст по крака му. — Защо не се замислиш да се появиш в някоя реклама… Нали разбираш, като баскетболистите?
— Човек може само да бъде благодарен, че не си съветник по връзките с обществеността.
— Много си закостенял, това е целият проблем. — Шелби се просна в цял ръст върху него. — Само се замисли какви възможности се откриват.
Той плъзна ръка под халата й.
— Мисля.
— Дискретно разположени реклами в националните всекидневници, тридесетминутни предавания в най-гледаното време. — Тя опря лакти на раменете му. — Веднага ще си оправя телевизора.
— Представи си докъде може да се стигне. Накъдето и да погледнеш, високопоставени служители от федералната администрация, съблечени до съответното бельо.
Шелби си го представи и свъси вежди:
— Боже мили, това може да се превърне в национално бедствие.
— Световно — поправи я Алън. — Затъркаля ли се веднъж топката, няма спиране.
— Добре, убеди ме. — Целуна го шумно. — Твой патриотичен дълг е да не се събличаш. Освен тук — добави с блеснали очи и насочи ръка към ластика на шортите му.
Той се засмя и отново привлече устните й към своите.
— Шелби… — Езикът й се докосна до неговия и Алън хвана с две ръце главата й, за да не й позволи да мърда. — Шелби — повтори малко по-късно, — преди малко исках да говоря с теб за нещо, а сега има опасност отново да се разсея, както тогава.
— Обещаваш ли? — Устните й се плъзнаха към врата му.
— Получих заповед за тази събота и неделя.
— Така ли? — Прехвърли се на ухото му.
Той в самозащита се претърколи и я притисна под себе си.
— Днес следобед ми се обади баща ми.
— Аха! — В очите й искреше смях. — Земевладелецът.
— Тази титла би му харесала. — Хвана китките й, за да не й позволи отново да замъгли съзнанието му, както май се опитваше. — Изглежда е планирал едно от прочутите си семейни събирания. Ела с мен.
Тя вдигна вежди:
— В замъка на Макгрегърови в Хайанис Порт? Невъоръжена?
— Ще вдигнем бялото знаме.
Искаше й се да отиде. Искаше й се да каже не. Едно посещение в родния му дом прекалено много я доближаваше до окончателното обвързване, което толкова старателно избягваше. Въпроси, предположения. Не можеше да ги избегне. Алън чу мислите й толкова ясно, все едно, че ги бе произнесла. Реши да смени тактиката.
— Имам заповед да взема със себе си това момиче… — Видя как очите й се присвиха. — Дъщерята на тези крадци и убийци Кембълови.
— О, така ли?
— Точно така.
Шелби вирна глава.
— Кога тръгваме?
ДЕСЕТА ГЛАВА
Първата мисъл на Шелби, когато видя къщата на скалата бе, че и тя самата не би могла да я направи по-добре. Бе великолепна, извисяваше се, сурова и строга, с кулите и бойниците си. Бе съградена от камък и
