напомняше за морето, мрачна и загадъчна в гаснещите лъчи на слънцето. Крепост, замък, анахронизъм — не можеше да й намери име, можеше само да й се възхищава.
Шелби се обърна към Алън и видя, че той бе вдигнал вежди в очакване на нейната присъда. В очите му го имаше онзи намек на хумор, който се бе научила да разпознава, и иронията, която вървеше с него. Тя със смях се наведе отново напред да погледне добре къщата.
— Знаел си, че ще ми хареса.
Алън не се сдържа и докосна косите й с върховете на пръстите си.
— Мислех си, че може да ти допадне…
Шелби прихна и продължи да гледа замъка, докато той караше нагоре по хълма взетата под наем кола.
— Ако бях израснала тук, стаята ми щеше да е в кулата и в нея щяха да обитават духове без глави.
Алън завъртя кормилото по един от острите завои, които само допринасяха към атмосферата. Морето бе достатъчно близо, за да може през отворените прозорци да се донасят ароматът му и шумът от прибоя.
— Няма никакви духове, макар че баща ми периодично заплашваше, че ще внесе няколко смразяващи кръвта от Шотландия. — Устните му трепнаха и той хвърли един кос поглед към Шелби. — Кабинетът му е в една стая в кулата.
Тя се обърна към него, вдигна вежди и отново се наведе напред.
— Хм. — Вгледа се в тесните прозорци на кулата. Дениъл Макгрегър. Да, с нетърпение очакваше да се запознае с него. Дори на негова територия. Но преди това щеше да се наслади на гледката.
Цветята бяха хубаво допълнение — водопади от растения, избликващи от основата на къщата в дива пролетна фантазия. Дали Макгрегър имаше последната дума и за пейзажа, чудеше се Шелби, или това бе запазен периметър на жена му? Може би специалистката по хирургия на гръдния кош си почиваше, като отглеждаше петунии. Може би умелите й ръце и острият й ум имаха нужда от точно такова творчество.
Ако къщата бе творение на Дениъл, а градината на Ана, според Шелби те трябваше много добре да си подхождат. И двете бяха неповторими, силни и горди. Срещата с Макгрегърови можеше да се окаже много интересна.
Още щом Алън спря колата, Шелби изскочи и се втурна към цветната леха, за да я огледа цялата. Отново се засмя, отметнала глава назад, а непокорните й къдрици се разпиляха от вятъра. Къщата сигурно бе най-красива привечер, по здрач.
Алън се бе облегнал на колата и я гледаше. Когато бе с Шелби, понякога гледането бе достатъчно.
Харесваше му върху фона на дивите багри на цветята и сивите камъни на къщата, пъхнала ръце в джобовете на широките си панталони. Тънката й блуза с избродирани преди повече от петдесет години мънички лалета на яката се развяваше на вятъра. На ръката си носеше малък цифров часовник.
— Непременно бих имала духове — реши тя и му протегна ръка. — Бесни, тракащи духове, не някакви си лунни и въздушни. — Вплете пръсти в неговите и за момент двамата погледнаха заедно към къщата. — Целуни ме, Макгрегър — помоли Шелби и отметна косата от очите си. — Силно. Никога не съм виждала по- идеално място за това.
Още докато говореше, притисна тяло към него и здраво обви ръце около врата му, за да го привлече към себе си. Когато устните им се срещнаха, й се стори, че долавя дъха на морска буря, въпреки че небето бе ясно. Докосваше Алън и усещаше раздиращите светкавици. Ако той прошепнеше името й и устните им трепнеха заедно, тя чуваше гръм.
Притиснаха се един към друг, изгубени, забравили за света около тях, който просто спря. Сякаш бяха морски птици, долетели в гнездото си с падането на нощта. Сякаш луната бе започнала бавно, бавно да се издига, още докато слънцето залязва. Нямаше значение. Всеки от тях бе центърът на света на другия.
Ръцете й се допряха до страните му, отдръпнаха се и останаха леко върху кожата. Обля я вълна на съжаление за това, което още не можеше да му даде, което може би никога нямаше да е способна да му даде. Обвързване, което можеше да престъпи границите на всичкия й страх, всичките й съмнения и обещанието, което бе дала пред себе си.
— Обичам те, Алън — прошепна Шелби. — Вярвай в това.
Той виждаше в очите й облаците на страстта… И борбата. Да, тя го обичаше, обаче… Не още, заповяда си Алън. Можеше да почака още съвсем малко, преди да настоява за повече.
— Вярвам — каза той, хвана ръцете й, целуна ги и я прегърна през кръста. — Ела да влезем вътре.
Докато вървяха към вратата, Шелби за малко облегна глава на рамото му.
— Разчитам на твоята дума, че в неделя вечерта ще си изляза оттук цяла и невредима.
Алън само се засмя:
— Казах ти каква е моята позиция за ролята на посредника.
— Много благодаря. — Тя погледна към вратата и забеляза тежкия месингов герб, който служеше за чукане. Лъвът на Макгрегърови студено я гледаше с галското си мото на коронованата глава. — Баща ти не е човек, който би се крил в храстите, а?
— Да кажем, че има силно развито чувство за семейна гордост. — Той вдигна чукалото и го пусна да падне тежко върху дебелата врата. Шелби си представи как звукът отеква във всяко ъгълче на къщата. — Кланът Макгрегър е един от малкото, на които е разрешено да имат на шлема си корона. Добра кръв. Силна порода.
— Ха! — Презрението в погледа й се смени с любопитство, когато Алън избухна в смях. — Нещо смешно ли казах?
Преди да бе успял да отговори, вратата се отвори. Тя видя висок мъж, рус и с невероятни сини очи с виолетов оттенък. Имаше слабо лице, което говореше за интелигентност и лукавство. Той се облегна на вратата и бързо се усмихна на Алън:
— Смей се ти. Татко от цял час вика и мърмори. Нещо за… — Погледът му се премести към Шелби. — Предатели и неверници. Здрасти, ти трябва да си неверницата.
Устните й трепнаха от приятелската ирония в гласа му.
— Трябва да съм аз.
— Шелби Кембъл, брат ми Кейн.
— Първият Кембъл, който пристъпва прага на крепостта на Макгрегърови. Влез на свой риск. — Подаде й ръка. Първата му мисъл бе, че тя има лице на морска сирена — не особено красиво, ала пленително и трудно за забравяне.
Шелби огледа широкия коридор и одобри избелелите гоблени и тежките стари мебели. Долови аромата на пролетни цветя, лекия дъх на прах и на стар лак. Не, и самата тя нямаше да го направи по-добре.
— Е, покривът не падна върху главата ми — забеляза, като разглеждаше щита с герб на стената. — Дотук добре.
— Алън! — Серина бързо се спусна по стълбите, въпреки напредналата си бременност. Шелби видя елегантна жена с тъмносини очи и с коса, едновременно нежна и наситеноруса. Видя също радостта, любовта, хумора в очите й, преди тя да обвие ръце около врата на Алън. — Липсваше ми.
— Много добре изглеждаш, Рина. — Той внимателно опря ръка на корема й. Сестра му, помисли със смесица от учудване и гордост. Малката му сестричка.
— Не мога да свикна с това — измърмори под носа си.
Серина сложи ръката си върху неговата.
— Няма да имаш още много време за свикване. — Усети как бебето се размърда под ръцете им и се усмихна на Алън, който погледна натам. — Той или тя вече няма търпение. — Отметна глава и се вгледа в лицето на Алън. — Татко си е внушил, че може и да са две. Чудя се кой ли може да му е пуснал тази муха.
Очите на Алън се усмихваха.
— Това беше чисто отбранителна маневра.
— Аха. — Тя се обърна и протегна и двете си ръце. — Ти трябва да си Шелби. Радвам се, че успя да дойдеш.
Шелби почувства топлотата, по-безгрижна, отколкото у Алън, и гостоприемството, по-малко любопитно, отколкото у Кейн.
— Аз също. Отдавна искам да се запозная с жената, която е счупила носа на Алън.
Серина прихна и посочи към Кейн:
