— Предполагам, че може да е печатна грешка — разсъди Дениъл, вторачи се намръщено във върха на пурата си и я изтръска в пепелника, който държеше скрит в най-долното чекмедже на бюрото. — Мисля, че познавам достатъчно добре собствената си плът и кръв.
— Още по-конкретно — помоли Алън, въпреки че вече бе усетил накъде духа вятърът. Просто бе прекалено хубаво, за да го свърши толкова бързо.
— Ако прочета, че собственият ми син… Наследникът ми, така да се каже… Си губи времето да другарува с някаква Кембъл, знам, че става дума за печатна грешка. Как се казва момичето?
Едновременно с желанието да разцелува баща си, го обзе най-откровено немирство и дяволитост.
— Кое момиче?
— По дяволите, момче! Момичето, с което се срещаш, което прилича на фея. Прелестното създание от снимката, която видях. Добър кокал. Добре се носи.
— Шелби — отговори Алън и изчака малко, преди да добави: — Шелби Кембъл.
Настъпи мъртвешка тишина. Алън се облегна назад на стола си и се зачуди колко ли време ще мине, преди баща му да се сети да си поеме въздух. Жалко, помисли той, наистина жалко, че не можеше да види лицето на стария пират.
— Кембъл!!! — Светът се взриви. — От Кембъловите, онези крадци и убийци!
— Да, тя също обича Макгрегърови.
— Никой мой син не си губи времето с някоя от клана на Кембъловите! — изрева Дениъл. — Ще те нашаря с ремъка, Алън Дънкан Макгрегър! — Заплахата бе толкова празна сега, колкото и когато Алън бе осемгодишен, но бе отправена по същия гръмогласен начин. — Ще ти съдера кожата!
— Ще можеш да се опиташ тази седмица, когато се запознаеш с Шелби.
— Една Кембъл в моята къща? Ха!
— Една Кембъл в твоята къща.- повтори Алън меко. — И една Кембъл в твоето семейство още до края на годината, ако стане, както го искам.
— Ти… — В гърдите му се бореха чувства. Кембъл срещу най-голямото му желание — да види всяко от децата си оженени и задомени, а себе си отрупан с внучета. — Ти мислиш да се ожениш за една Кембъл?
— Вече й предложих. Тя не ме иска… Засега — добави Алън.
— Не те иска! — Бащината гордост надделя над всичко друго. — Каква глупачка! Типична Кембъл — измърмори той. — Тъпи неверници. — Дениъл подозираше, че между тях има и вещици. — Сигурно е урочасала момчето — измърмори той, намръщен на празното пространство. — Винаги преди това е бил с ума си. Добре, доведи твоята Кембъл при мен — заповяда той енергично.
Алън сдържа смеха си, забравил за лошото настроение, което го тровеше само преди няколко минути.
— Ще я поканя.
— Ще я поканиш? Ха! Докарай тук това момиче, дъщерята на Кембъл.
Като си представи Шелби, Алън реши че и за две трети от народния вот не би пропуснал тази среща.
— Ще се видим в петък, татко. Много поздрави на мама.
— Петък — измърмори Дениъл и лакомо засмука пурата си. — Да, да, петък.
Когато затвори, Алън почти виждаше пред очите си баща си, потриващ очаквателно ръце. Почивните дни щяха да са интересни.
Когато спря на уличката пред къщата на Шелби, Алън забрави за умората си. Десетчасовият ден бе зад гърба му, с всичките си купища документи, факти и цифри.
Ала когато Шелби му отвори вратата, видя в очите му умората и утайката от раздразнението.
— Лош ден за демокрацията? — Тя с усмивка хвана с две ръце лицето му и леко го целуна.
— Дълъг — поправи я той и я привлече към себе си: Разбра, че би понесъл още сто дни като този, стига да знаеше, че когато свърши, ще я има нея. — Извинявай, че закъснях.
— Не си закъснял. Нали си тук. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не бих се отказал.
— Ела, за малко ще се преструвам, ще се правя на домакиня. — Разположи го на дивана, разхлаби вратовръзката му, свали я и откопча горните две копчета на ризата.
Алън с лека усмивка я гледаше как му събува обувките.
— Може да свикна.
— Е, недей — посъветва го Шелби и се запъти към бара. — Никога не знаеш кога ще се върнеш и ще видиш, че съм се проснала на дивана и не искам да се помръдна.
— Тогава аз ще те глезя — обеща той и пое уискито, което му подаваше. Тя се сгуши до него. — Имах нужда от това.
— От питието ли?
— От теб. — Шелби отметна глава и Алън я целуна дълго и нежно. — Просто от теб.
— Искаш ли да ми разкажеш за гадните бюрократи, за представителите на индустрията, които лобират за своите фирми или за каквото и да е друго, което ти е отровило деня?
Той се засмя и задържа за миг уискито върху езика си.
— Имах доста дълги разговори с конгресменката Плат.
— Марта Плат. — Тя въздъхна съчувствено. — Още откак бях момиче я помня като твърдолинейна, самоуверена, властна и стисната бюрократка.
Описанието бе съвършено точно.
— Още е такава.
— Баща ми казваше, че от нея би излязла отлична кредиторка. Тя мисли в бюджетни долари и центове.
Алън се засмя и остави чашата си. За какво му трябваше уиски, щом имаше Шелби?
— А ти как си? Как вървят нещата в света на бизнеса?
— Сутринта бавно, следобед трескаво. Изсипа се цяла тълпа колежани. Изглежда грънците идват на мода. Като стана дума за това, имам нещо за теб. — Скочи и се втурна, а Алън опъна крака и усети, че изобщо не е уморен, само по-отпуснат, отколкото преди двадесет минути би допуснал, че е възможно. — Подарък — съобщи Шелби и остави в скута му една кутия. — Може да не е толкова романтичен, колкото твоите, но е уникален.
Той мълчаливо отвори кутията, извади купата и я хвана в две ръце. Кой знае защо, бе си го представяла да я държи точно така, като римски пълководец. Стана й приятно, като я видя в дланите му.
Алън я разглеждаше, без да каже нищо. Купата бе гладка, наситенозелена, с едва загатнато нещо по- светло под повърхността. Линиите бяха чисти и изключителни със самата липса на всякакви украси. Не помнеше да е получавал нищо, което да му се е струвало по-значимо.
— Шелби, много е красива. Наистина, наистина е красива. — Премести я в едната си ръка, а с другата хвана нейните. — Още от самото начало се възхищавам как в толкова малки ръце се крие такъв талант. — Целуна пръстите й и вдигна очи към лицето й. — Благодаря ти. Не я ли правеше в деня, когато дойдох в твоята работилница?
— Нищо не пропускаш, а? — Тя с удоволствие прокара пръст по купата. — Правех я… И мислех за теб. Струваше ми се правилно да я имаш, когато бъде довършена. После, когато видях къщата ти, разбрах, че е точно за теб.
— Точно за мен е — съгласи се той, прибра купата в кутията, остави я внимателно на пода и отново прегърна Шелби. — Ти също.
Тя облегна глава на рамото му. Изглеждаше вярно, когато Алън го казваше.
— Хайде да си поръчаме китайска храна.
— Хм. Мислех, че искаш да отидем на онзи филм.
— Това беше сутринта. Тази вечер бих предпочела да хапна свинско със сладко-кисел сос и да се целувам с теб на дивана. — Всъщност… — продължи Шелби и лекичко го захапа по врата, — бих могла да се задоволя и с няколко стари бисквити и малко сирене.
Алън се обърна, за да могат устните му да си поиграят с нейните.
