— Освен това слабият ти бекхенд…
— Остави на мира моя бекхенд — изсумтя Лио, наведе се малко напред й се намръщи на Алън: — Играл ли си някога тенис с тази вихрушка, Макгрегър?
— Не, не съм… — Очите му се насочиха към Шелби. — Още…
— Е, предупреждавам те, че това момиченце изпитва някакво злорадо удоволствие, когато побеждава. Няма уважение и към възрастта — добави той и взе вилицата си.
— Още нямам намерение да ти пускан точки заради годините — заяви Шелби. — Когато губиш, имаш навика безогледно да ги преувеличаваш.
На устните му заигра усмивка.
— Дявол такъв — обвини я той. — Само чакай до реванша.
Тя със смях се обърна към Алън:
— Играеш ли тенис, сенаторе?
— От време на време — отвърна той с лека усмивка. Не добави, че в Харвард е бил състезател по тенис.
— Винаги съм си представяла, че твоята игра е шахматът- планове, дългосрочна стратегия.
Алън посегна към чашата си с вино. Продължаваше да се усмихва загадъчно.
— Ще трябва да изиграем една игра.
Тихият й смях го обля.
— Струва ми се, че вече сме го направили.
Ръката му леко докосна нейната.
— Искаш ли реванш?
Шелби го погледна така, че кръвта му кипна.
— Не. Следващия път може да не успееш да ме надхитриш.
Господи, как му се искаше тази безкрайна вечеря най-после да свърши! Искаше я насаме, където можеше да смъкне пласт по пласт дрехите й и да усети как кожата й се сгорещява. Където можеше да гледа как тези смеещи се сиви очи се замъгляват, докато разбере, че тя не мисли за нищо, освен за него. В сетивата му пулсираше нейният аромат, не уханието на розите в средата на масата, не миризмата на следващото блюдо, което току-що бе сервирано. Чуваше нейния глас — нисък и съвсем леко гърлен, — а не шумоленето на плат и разговорите от всички страни. Можеше да говори с конгресменката от дясната си страна, да говори, сякаш живо се интересува от всичко, което му казва. Ала мислеше как прегръща Шелби и как я чува да прошепва името му, когато го докосва.
Тази острота на желанието щеше да се притъпи, каза си той. Един мъж може да се побърка, ако толкова силно иска една жена. С времето страстта щеше да се превърне в по-удобно чувство — едно докосване по средата на нощта, една усмивка през стаята. Загледа се в профила й, докато тя продължаваше да се шегува с Лио. Тези остри елфически черти, този рошав пламък на косата й… Шелби никога нямаше да бъде удобна. Желанието никога нямаше да се притъпи. И това бе неговата съдба, както и нейната. Никой от двамата не можеше да го спре.
През приглушената музика на приливи и отливи се чуваха разговори. Към тавана се издигаше димна пелена от цигарите, лулите и пурите след вечерята. Разговорите се въртяха около политиката, понякога остри, понякога прагматични. Каквато и друга тема да се подхванеше, тя неизменно бе свързана със същината на техния свят. Алън чу как Шелби се изказа кратко и неласкаво за един спорен законопроект, насрочен за гледане от Конгреса през следващата седмица. Това вбеси мъжа, с когото говореше, въпреки че той стискаше зъби и се мъчеше да запази самообладание, което тя сякаш нарочно се опитваше да разбие. Въпреки че Алън бе съгласен с позицията й, тактиката й бе… Бунтарска, реши той след малко. От нея никога нямаше да стане дипломат.
Дали знаеше колко е многостранна? Както ненавиждаше политиците като цяло, можеше да общува с тях на техния собствен език, да говори с техния глас, без да проявява и най-малка неловкост. Ако изобщо се чувстваше неловко, добави Алън. Не, ако някой се чувстваше неловко, това бе отсрещната страна. Плъзна поглед по другите хора на тяхната маса, без да прекъсва разговора си с конгресменката. Шелби не притежаваше тяхната изтънченост, тяхното лустро. И той знаеше, че това бе въпрос на неин личен избор. Нещо повече, тя решително не желаеше да ги притежава. Изобщо не се правеше на неповторима. Шелби бе неповторима.
Изисканата брюнетка срещу него може да беше по-красива, блондинката по-царствена, но когато вечерта свършеше, човек щеше да си спомня Шелби. Депутатката от Охайо можеше да има закачлив нрав, а заместник министърката на външните работи можеше да е много ерудирана, ала човек искаше да говори с Шелби. Защо? Причината бе, че нямаше причина, която да може да се посочи. Просто беше така.
Усети я как се размърда и устните й докоснаха ухото му.
— Ще танцуваш ли с мен, сенаторе? В момента това е единственият начин да сложа ръце върху теб.
Алън почувства как го заля първата вълна на желанието, която в един неудържим момент изтри всеки образ и звук наоколо. Той старателно я овладя и едва тогава се изправи и взе ръката на Шелби.
— Странно, колко еднакво мислим. — Заведе я на дансинга и я привлече към себе си. — И колко добре си пасваме.
Тя отметна глава.
— Не би трябвало. — Очите й обещаваха горещи тайни. Устните й изкушаваха, леко разтворени, леко усмихнати. Ръката й на рамото му се придвижи по-близо до врата му, за да може да докосне кожата му с върховете на пръстите. — Не би трябвало да си пасваме. Не би трябвало да се разбираме. Не мога да разбера защо все пак е така.
— Ти отричаш всякаква логика, Шелби. Следователно, няма логичен отговор.
Тя се засмя. Подреденият му начин на мислене й харесваше.
— Ох, Алън, прекалено си разумен, за да спори човек с теб.
— Което означава, че ти непрекъснато ще спориш.
— Точно така. — Все още усмихната, Шелби облегна глава на рамото му. — Ти ме разбираш прекалено добре. Има опасност да започна да те обожавам.
Той си спомни, че Майра бе използвала точно тази дума, за да опише чувствата на Шелби към баща й.
— Аз ще поема този риск. А ти?
Със затворени очи тя направи леко движение с глава. Никой от тях не разбра дали то бе утвърдително или отрицателно.
Тази вечер те още веднъж танцуваха заедно. Всеки мислеше за другия, когато се движеха в такт с музиката с някой друг. От време на време, ако се виждаха през стаята, между тях прелитаха послания — прекалено силни и прекалено ясни, за да не бъдат забелязани от хората, чието препитание зависеше от умението да се изтълкува правилно поглед или жест. Подводните течения от всякакъв вид бяха съществена част от играта във Вашингтон. Някои плуваха по тях, други срещу тях, но всички ги признаваха.
— Е, Алън — потупа го по рамото Лио, когато някой отново покани Шелби на танц, — ти имаш известни успехи в битката с твоята вятърна мелница.
Алън се усмихна леко и се разположи с чашата вино. Когато ставаше дума за проекта му за подслон за бездомните, нямаше нищо против сравнението с Дон Кихот. От това клише би имало определена полза в дългата борба. В природата на човека бе да окуражава онеправданите, дори ако не прави нищо осезаемо, за да им помогне.
— Малко. Започвам да получавам добри новини от Бостън за работата по жилищата.
— Ще ти бъде от полза, ако поддържаш нещата в движение през време на тази администрация. — Лио измъкна запалка и я поднесе към върха на дълга тънка пура. — Това ще ти осигури широка подкрепа, ако решиш да се кандидатираш за президент.
Алън опита виното и погледна към Шелби.
— Сега още е рано за това.
— Ти си знаеш. — Лио издуха дима към тавана. — Аз за себе си никога не съм искал да участвам в точно това състезание… Но ти… Много хора имат желание да те подкрепят, когато му дойде времето, ако ти дадеш знак, че си съгласен.
