дотогава, докато трая мълчанието й. След това дойде на себе си, може би прекалено добре.
Алън не бе сигурен, че иска да слуша повече. Представяше си детето, което е била някога любимата жена — съсипано, изгубено и объркано. По това време той бе студент втори курс в Харвард, сигурен в себе си и своя свят, близо до семейството си. Дори сега, на тридесет и пет години, не бе изпитвал такава опустошаваща загуба. Баща му… Опита се да си представи внезапната загуба на якия и жизнен Дениъл Макгрегър. Болката, която изпита, бе прекалено разкъсваща. Загледа се към пролетнозелените листа и свежи цветове.
— Какво направи тя?
— Заживя… Като влагаше в това цялата си преливаща енергия, която винаги е имала. Веднъж, когато беше шестнадесетгодишна — спомни си Майра, — ми каза, че животът е игра, която се нарича „Кой знае?“ и че има намерение да опита всичко, преди той да я измами.
— Съвсем в нейния стил — измърмори Алън.
— Да, и като цяло тя е най-добре приспособилото се същество, което познавам. Приема собствените си недостатъци… И може би се гордее с някои от тях. Ала Шелби е водовъртеж от чувства. Колкото повече изразходва, толкова повече има. Вероятно всъщност никога не е престанала да скърби.
— Тя не може да заповядва на чувствата си — избухва Алън с отново обзело го чувство на безсилие. Думите на Майра го бяха попарили. — Колкото и да й е повлияла смъртта на баща й.
— Така е, но Шелби сигурно мисли, че може.
— Прекалено много мисли — изръмжа той.
— Не, прекалено много чувства. Това не е жена, която лесно може да бъде обичана. Нито жена, с която лесно може да се живее.
Алън се насили отново да седне.
— Когато срещнах Шелби, престанах да искам лесна жена. — Сега нещата бяха малко по-ясни и следователно по-лесно разрешими. Специфичните, осезаеми проблеми бяха негов специалитет. Той започна да си припомня думите, които Шелби му каза вчера следобед, язвителното й безразличие. Спомни си, опитвайки се да запази спокойствие, бързо проблесналото в очите й съжаление. — Вчера ми би дузпата — каза тихо.
Майра остави с трясък чая си.
— Каква глупост! На това момиче му трябва… — Замълча сърдито. — Ако толкова лесно се обезсърчаваш, не знам защо изобщо си губя времето. Младите май чакат всичко Да им се поднесе на тепсия. При първото препятствие се отказват. — Баща ти — продължи тя разгорещено — би намерил начин да премине през всичко. А майка ти, на която винаги съм мислила, че приличаш, просто ще се плъзне през който и да е проблем, без да създаде и една вълничка. Много добър президент ще станеш, няма що — завърши сприхаво. — Ще си помисля дали да гласувам за теб.
— Аз не съм се кандидатирал за президент — отговори Алън сериозно, доколкото му позволяваше усмивката.
— Засега.
— Засега — съгласи се той. — Освен това ще се оженя за Шелби.
— О! — Майра изненадано се облегна назад. — Може би все пак ще гласувам за теб. Кога?
Алън замислено вдигна очи към тавана, пресмятайки наум.
— Винаги съм обичал Хайанис порт през есента. — Погледна към Майра и сериозно й се усмихна. — На Шелби ще й бъде много приятно да се омъжи в един ветровит замък, не мислиш ли?
ШЕСТА ГЛАВА
Седмицата има само седем дни. Шелби успя да преживее почти шест от тях, преструвайки се, че не полудява. В петък следобед извиненията за лошото й настроение и разсеяността й започнаха да се изчерпват.
Не спеше добре — затова бе апатична. Не спеше добре, защото имаше много работа, и в магазина, и покрай светските си ангажименти. През цялата седмица не бе отказала нито една покана. Понеже беше апатична, или преуморена, или каквото и да било друго, забравяше разни неща — например да яде. Понеже графикът й се бе разстроил, се чувстваше разнебитена. А понеже се чувстваше разнебитена, нямаше никакъв апетит.
Дни наред бе успявала да се върти в този затворен кръг от оправдания, без нито веднъж да доведе причините до Алън. На няколко пъти си казва, че изобщо не мисли за него. Нито веднъж. Накрая се оказа, че бе започнала да си повтаря по няколко пъти на ден, че не мисли за него. Веднъж се почувства толкова доволна от себе си, задето не го бе удостоила и с една мисъл, че разби една синя ваза в стената на работилницата си.
Това бе толкова крещящо нехарактерно за нея, че бе принудена отново да премине през целия кръг от обяснения.
Работеше, когато можеше — късно през нощта, когато не понасяше да лежи будна в леглото, рано сутрин по същата причина. Когато излизаше, бе почти отчаяно лъчезарна и весела, така че някои от най- близките й приятели започнаха да я наблюдават с тревога. Запълването на времето се превърна за нея в задача с първостепенно значение. После се случваше да забрави, че се бе уговорила да се срещне с приятели за вечеря и да се затвори в работилницата.
Можеше да е от времето, размишляваше тя, докато седеше зад щанда, подпряла брадичка на ръката си. Радиото й осигуряваше музика и приятен шум, прекъсвани редовно от съобщения, че дъждът ще спре до неделя. За Шелби неделята беше безкрайно далеч.
Дъждът потиска много хора и само защото досега това не се бе случвало и на нея, не означаваше, че този път не я потиска. Два дни непрекъснат проливен, просмукващ дъжд можеха да накарат всеки да се чувства кисел. Тя унило го гледаше през прозореца на магазина как продължава да се лее.
Дъждът не е добър за бизнеса, реши Шелби. Този и предишния ден почти нямаше клиенти. Нормално би затворила с философско свиване на раменете и би си намерила друго занимание. Но сега седеше, мрачна като небето.
Може би просто трябваше да замине някъде през почивните дни, помисли тя. Да се метне на един самолет, да се изтърси в Мейн и да изненада Грант. О, той щеше да се вбеси, реши Шелби и за пръв път от дни насам успя истински да се усмихне. Щеше да й даде да се разбере, задето бе цъфнала без предупреждение. С такова удоволствие щяха да се дразнят един друг. Никой не можеше да прави заяждането толкова забавно, колкото Грант.
Грант виждаше прекалено много неща, напомни си тя с въздишка. Той щеше да разбере, че нещо не бе наред, и макар много да държеше на самотата и спокойствието си, щеше да й извади душата, докато не му разкаже всичко. Можеше да разкаже на майка си — поне една част — ала не и на Грант. Може би защото той прекалено добре я разбираше.
И така… Шелби отново въздъхна и обмисли какви възможности имаше. Можеше да си остане в Джорджтаун през почивните дни и да се чувства нещастна, а можеше и да замине. Можеше да е забавно просто да хвърли някои неща в колата и да кара, докато остави дъжда зад гърба си. Магистралата във Вирджиния или плажа в Нагс Хед. Промяна на пейзажа, реши изведнъж. Какъвто и да е пейзаж.
Импулсивно скочи с намерение да обърне табелката на „Затворено“. В този момент вратата се отвори и вътре нахлу студен въздух, примесен с капчици дъжд. Една жена с жълта мушама и ботуши затвори с трясък вратата зад себе си.
— Ужасно време — съобщи тя весело.
— Най-лошото. — Шелби потисна нетърпението си. Само преди десет минути бе готова да застане на един крак и да прави фокуси, само и само да привлече някой клиент. — Интересува ли ви нещо определено?
— Просто ще позяпам.
О, разбира се, помисли Шелби и нагласи на лицето си една приветлива усмивка. Докато свърши да зяпа, бих могла да пропътувам половината страна. Мина й през ума да съобщи на жената, че има на разположение десет минути. Вместо това каза:
— Заповядайте.
