Тя с въздишка се отпусна на един фотьойл и изу обувките си с високи токове в същия шокиращо розов цвят като чантата й.
— Какво облекчение — измърмори. — Просто не мога да се накарам да си купя подходящия номер. Каква дан плащаме на суетата. — Размърда удобно пръстите на краката си. — Получих много сладка бележка от Рина — продължи Майра с усмивка, като търкаше крак в крак, за да възстанови кръвообращението си. — Пита кога ние с Хърбърт ще отидем в Атлантик сити, за да си загубим парите в тяхното казино.
— И аз за малко се отбих в казиното последния рът, когато ходих там. — Алън седна. Знаеше, че Майра ще стигне до целта на посещението си, когато сама реши.
— Как е Кейн? Какво палаво дете беше! — продължи тя, преди Алън да бе успял да отговори. — Кой би помислил, че ще стане такъв блестящ адвокат.
— Животът е пълен с изненади — забеляза Алън. Кейн винаги бе смятан за палавото дете, а той за послушното. Защо не можеше да си го спомни сега?
— О, колко вярно… А, ето идва моята диета. Слава Богу — оповести Майра, като видя, че в стаята влиза Макгий с поднос. — Ще се пръсна, Макгий, благословен да си. — Зае се с чайника, докато Алън я наблюдаваше развеселен. За каквото и да бе дошла, първо щеше да се наслади на чая и поничките. — Толкова ти завиждам заради иконома ти — сподели тя и му подаде чашата. — Знаещ ли колко се опитвах да го открадна от родителите ти преди двадесет години?
— Не знаех — засмя се той. — Пък и Макгий е прежалено дискретен за да го спомене.
— И прекалено лоялен, за да се поддаде на хитрите ми подкупи. Тогава за пръв път бях опитала тези понички. — Майра захапа една и завъртя очи. — Естествено, реших, че ги е правила готвачката и бях решила да ви я отмъкна, ала после разбрах, че Макгий е майсторът… Е, утешението ми е, че ако бях успяла, досега вече щях да съм заприличала на слон. Което ми напомня… — изтри тя пръстите си в салфетката, — че напоследък си започнал да проявяваш интерес към слоновете.
Алън вдигна вежди и отпи от чая. Ето значи какво било.
— Винаги съм се интересувал от опозиционната партия.
— Не ти говоря за политически символи- възрази Майра лукаво. — Добре ли си прекара в зоологическата градина?
— Видяла си вестника.
— Разбира се. Трябва да кажа, че двамата изглеждате много добре един до друг. Така и предполагах. — Самодоволно надигна чашата. — Ядоса ли се Шелби от снимката?
— Не знам. — Той озадачено смръщи вежди. Достатъчно дълго бе живял пред очите на обществото, за да обръща особено внимание на такива неща. — Трябва ли да се ядоса?
— Нормално не. Но пък човек никога не може да знае как ще се чувства и как ще се държи Шелби. Не че ви се бъркам… Всъщност, бъркам ви се — поправи се с неустоима усмивка. — Ала само защото ви познавам от деца и много ви обичам и двамата. — След символична борба с изкушението тя си взе още една поничка. — Много бях доволна, като видях сутринта снимката.
Алън се облегна назад, като се наслаждаваше на здравия й апетит и на неудържимата й склонност да си пъха носа навсякъде.
— Защо?
— Всъщност… — Майра загреба голяма лъжица сметана. — Не би трябвало да бъда. Имах намерение самата аз да ви събера. Направо ми натрихте носа, като се справихте и без мен, въпреки че одобрявам резултата.
Той знаеше как работи умът й.
— Един ден в зоологическата градина още не означава брак.
— Говориш като истински политик. — Тя въздъхна от гастрономическо удоволствие: — Само да можех да измъкна от Макгий рецептата за тези понички…
Алън й подари една усмивка, която бе по-скоро развеселена, отколкото извинителна:
— Не вярвам.
— Е, добре. Аз случайно бях в магазина на Шелби, когато й донесоха една кошница с ягоди — добави Майра, уж между другото. — Ти сигурно не знаеш нищо за това, нали, миличък?
— Ягоди ли? — Той отново се усмихна уклончиво. — Аз много обичам ягоди.
— Мен не можеш да ме излъжеш — сгълча го тя и размаха заплашително пръст. — Пък и много добре те познавам. Мъж като теб не изпраща ягоди и не прекарва цял ден в зоологическата градина, ако не се е увлякъл.
— Аз не съм увлечен от Шелби — поправи я Алън и отпи от чая си. — Аз съм влюбен в нея.
Подготвеният отговор на Майра се превърна в едно безмълвно ахване.
— Много хубаво… — успя тя да произнесе. -Станало е по-бързо, отколкото очаквах.
— Беше от пръв поглед — измърмори той. След като бе направил признанието, сега се чувстваше неловко.
— Прелестно. — Майра се наведе напред да го потупа по коляното. — Не познавам друг мъж, който повече да заслужава да изпита любов от пръв поглед.
Алън се засмя, въпреки че настроението му бе помръкнало.
— Шелби не я е изпитала.
— Как така не е? — намръщи се Майра.
— Просто така. — Той откри, че още го боли. Нейните думи, безразличният й тон още разсичаха като камшик спомените му. — Тя дори няма желание да се среща с мен.
— Глупости! — изсумтя Майра и остави недоядената си поничка. — Аз бях при нея, когато получи онези ягоди. И я познавам почти толкова добре, колкото и теб. — Бързо смушка коляното му, за да подчертае думите си. — За пръв път през живота си я видях да изглежда така.
Алън се загледа напред.
— Тя е много упорита жена — каза замислено. — Твърдо е решила да избягва всякакви лични отношения с мен заради професията ми.
— Ах, да, разбирам. — Майра кимна бавно и забарабани с дългия си червен нокът по облегалката на фотьойла. — Трябваше да се сетя.
— Не е безразлична — продължаваше той да размишлява на глас, като си спомни как се бяха разгорещили устните й под неговите. — Просто е твърдоглава.
— Не твърдоглава — поправи го Майра. — Тя много обичаше баща си.
— Разбрах това и ми е ясно, че трябва да й е било тежко, много тежко да го загуби по този начин, но не виждам какво общо има това с нас. — Обзе го нетърпение и чувство на безсилие. Не можеше повече да седи. Изправи се и закрачи из стаята. — Ако баща й беше архитект, трябваше ли да отпише всички архитекти? — Прокара ръка през косата си вбесен, както рядко му се случваше. — По дяволите, Майра, ужасно глупаво е от нейна страна да ме отблъсква, защото баща й е бил сенатор.
— Ти разсъждаваш логично, Алън — обясни тя търпеливо. — Шелби рядко е разумна, освен ако приемеш, че си има някаква своя собствена логика. Тя обожаваше Робърт Кембъл и не използвам тази дума с лека ръка. — Замълча за момент. Мъчно й беше и за двамата. — Шелби беше само на единадесет години, когато застреляха баща й на по-малко от двадесет метра от нея.
Алън спря да крачи и бавно се обърна.
— Тя там ли е била?
— И тя, и Грант. — Майра остави чашата си. Искаше й се спомените да не бяха толкова живи. — Цяло чудо беше, че Дебора успя да удържи пресата да не експлоатира това. Използва всички връзки, които имаше.
Прониза го състрадание, толкова зашеметяващо и остро, че му се зави свят.
— О, Господи, дори не мога да си представя какъв ужас е било това за нея.
— Шелби не проговори дни наред, нито една дума. Аз прекарвах много време с нея, докато Дебора се опитваше да се справи със собствената си скръб, с ужаса на децата, с пресата. — Поклати глава, спомнила си плахите отчаяни опити на Дебора да достигне до дъщеря си и мълчаливото отдръпване на Шелби. — Беше ужасно, Алън. Политическите убийства придават публичност на нашата лична скръб. — От нея се изтръгна дълга, измъчена въздишка — звук, който рядко си позволяваше да издаде. — Шелби не заплака чак до деня след погребението. Скърбеше като… Като животно. Първично, диво страдание, което продължи
