сенатор, чието бъдеще направо изискваше от него да се състезава за най-високия пост.
Не, за да предотврати болка и за двете страни, Шелби нямаше да се задълбочава. Независимо колко го искаше.
— Има много хора — прошепна тя и очите й се засмяха.
— Колкото повече стоим тук… — Бедрата му докоснаха нейните, когато едно детенце се провря към стъклото. — Толкова повече заобичвам змиите.
— Да, и на мен ми харесват. Това първично излъчване на зло е толкова привлекателно. — Гърдите й се притиснаха към него, защото хората от всички страни започнаха да се блъскат.
— Първичният грях — промърмори Алън и лесно долови нейния аромат през смесените миризми на човешки същества. — Змията изкушила Ева, а Ева изкушила Адам.
— Винаги съм мислила, че Адам твърде лесно се е поддал — отбеляза Шелби. Сърцето й биеше бързо и не съвсем равномерно срещу неговото, но тя не се отдръпна. Трябваше да изпита това, преди да разбере как да го предотвратява. — Змиите и жените са поели истинския риск, а мъжът се е оказал невинен страничен наблюдател.
— Или същество, което рядко може да устои на изкушение във формата на жена.
Гласът му бе станал прекалено мек. Шелби го хвана за ръката и го издърпа, като смяташе това за стратегическо отстъпление.
— Хайде да излезем и да отидем да видим слоновете.
Тя си пробиваше път между хората и направо го влачеше, като се промъкваше между бебета в проходилки. Той би ходил бавно. Шелби винаги би се носила бързо напред. Когато излязоха на слънце, тя закрепи на носа си огромни слънчеви очила, без да забави крачка.
Миризмата на животни проникваше навсякъде, разнасяна от вятъра, остра и първична. Можеха да се чуят рев, крясък или мучене. Шелби се стрелкаше по пътеките, спираше пред клетките, навеждаше се срещу решетките, поглъщаше всичко, сякаш й бе за пръв път. Около тях имаше двойки, стари и млади, деца с капещи фунийки сладолед. Около клетките се носеха разговори на различни езици.
— Виж, прилича на теб. — Тя показа една черна пантера, която се бе опънала на слънце и спокойно наблюдаваше течащата край нея река от хора.
— Така ли? — Алън се вгледа в котката. — Мързелива? Покорна?
Шелби се засмя с нейния дрезгав смях.
— О, не, сенаторе. Спокойна, замислена. И достатъчно самонадеяна, за да е сигурна, че тази клетка не е нещо, с което не може да се справи. — Обърна се, облегна се на парапета и се вгледа в Алън, както преди това бе разглеждала пантерата. — Тя е преценила обстановката и е решила, че при това положение може да си живее живота, както й харесва. Чудя се… — Смръщи вежди. — Чудя се какво ще направи, ако наистина се ядоса. Изглежда така, сякаш изобщо не може да се нервира. Котките обикновено не се нервират, освен ако много ги предизвикат, и тогава… Тогава са смъртоносни.
Той й се усмихна странно, хвана я за ръката и я поведе отново по пътеката.
— Те обикновено внимават да не ги ядосват често.
Шелби отметна глава и го погледна мило.
— Ела да видим маймуните. Винаги имам чувството, че седя на балкона на Сената.
— Това е злобно — отбеляза Алън и я дръпна за косата.
— Знам, ала нищо не мога да направя. — За момент опря глава на рамото му, както си вървяха. — Често не съм добър човек. И двамата с Грант изглежда сме наследили някакъв сарказъм… Или може би цинизъм. Вероятно от дядо ни по бащина линия. Той наистина прилича на една от тези мечки гризли, които гледахме — дебнещ, крачещ напред-назад, нервен.
— И ти си луда по него.
— Да. Ще ти купя пуканки. — Настроението й внезапно се промени и тя се запъти към количката. — Не можеш цял ден да се скиташ из зоологическата градина без пуканки. По-лошо от това е само да гледаш двусериен филм без пуканки. Голям пакет — каза Шелби на продавача и измъкна от задния джоб на джинсите си една банкнота. Хвана в една ръка пакета, а с другата пъхна рестото обратно в джоба си. — Алън… — Тя се отказа, поклати глава и продължи да върви.
— Какво? — Той небрежно се пресегна да си вземе пуканки.
— Щях да направя едно признание. После се сетих, че не ги правя особено добре. Още не сме видели маймуните.
— Нали не мислиш, че ще пусна това покрай ушите си?
— Ами… Мислех си, че най-добрият начин да те обезкуража е да се съглася да изляза с теб на някое такова място, което ще те отегчи до смърт. И после да се държа колкото се може по-противно.
— Държиш ли се противно? — Гласът му бе мек и твърде сериозен. — Мислех, че се държиш съвсем естествено.
— Ах! — Шелби притисна ръка към въображаемата рана под сърцето си. — Във всеки случай, имам определеното впечатление, че изобщо не съм те обезкуражила.
— Наистина ли? — Той се пресегна да си вземе още пуканки и се наведе да прошепне в ухото й: — И как стигна до този извод?
— Ами… — Тя се прокашля. — Просто имам такова чувство.
Алън прие това едва загатнато проявление на нерви като награда. Да, пъзелът започваше да се подрежда, парче по парче. Това бе начинът, по който винаги бе строил живота си.
— Странно. А на мен неведнъж, откак сме тук, ми минава през ума, че би ми се искало да намеря една малка тъмна стаичка и да правя любов с теб, отново и отново.
Шелби го погледна предпазливо:
— Бих предпочела да не го правиш.
— Добре. — Той обви ръка около кръста й. — Няма да го споменавам, докато сме тук.
На устните й трепна усмивка, но тя поклати глава:
— Няма да се стигне дотам, Алън. Не може да се стигне дотам.
— По този въпрос имаме дълбоки противоречия. — Той спря на един мост. Под тях гордо плуваха лебеди. — Защото според мен трябва да се стигне дотам.
— Ти не ме разбираш. — Шелби се обърна и се загледа в птиците, защото очите му й даваха едно успокоение, от което дори не бе осъзнала, че има нужда. — след като веднъж реша, съм твърда като камък.
— Не само произходът ни е общ. — Алън гледаше как слънчевата светлина разгаря пламъците в косите й. Докосна ги леко, само с върховете на пръстите си и помисли как ли биха изглеждали, след като са правили любов. Див огън. — Желая те от минутата, в която те видях. И с всяка изминала минута те желая все повече.
Тя обърна глава, изненадана и неволно развълнувана. Това не бе празна фраза или клише. Алън Макгрегър бе казал точно това, което мислеше.
— А когато пожелая нещо толкова изведнъж и толкова силно — прошепна той и плъзна пръсти по брадичката й, — аз не се отказвам от него.
Устните й се разтвориха, когато палецът му премина по тях. Не можеше нищо да направи за това, както и за внезапно пламналото желание,
— И така… — Като се мъчеше да звучи небрежно, Шелби си взе още пуканки и остави пакета на пейката. — Ти ще насочиш енергията си да ме убедиш, че и аз те желая.
Алън се усмихна. Бавно, непреодолимо обхвана с пръсти шията й и я привлече по-близо.
— Няма нужда да те убеждавам в това. По-скоро трябва да те убедя, е че позицията, която си приела, е безрезултатна, губеща и безнадеждна.
Тя почувства, че се поддава и иска да бъде убедена. Устните му бяха точно над нейните. И въпреки това той бе внимателен. Дори съсредоточена върху собствените си страхове, Шелби разбираше това. Алън винаги щеше да бъде предпазлив на обществени места. Тя винаги щеше да е безгрижна. Това я дразнеше. И я интригуваше.
Очите му, толкова сериозни, толкова спокойни, сякаш пробиваха всяка разумна защита, която Шелби би издигнала или би могла да издигне между тях. Преди да бе успяла да се приближи или да се отдалечи от него, нещо дръпна тениската й.
