— Била съм в онзи чудесен анахронизъм в Хайанис Порт. — Майра потупа Шелби по бедрото. — Точно по твой вкус, скъпа. Тя толкова харесва… Е, да го наречем неповторимото.
— Да. — Дебора се усмихна нежно на дъщеря си. — Никога не мога да разбера защо. Но пък и двете ми деца винаги са били загадка. Може би защото са толкова будни, умни и неспокойни. Все се надявам, че ще се укротят. — Този път усмивката й бе насочена към Алън. — Вие още не сте женен, нали, сенаторе?
— Ако искате — обади се Шелби, разглеждайки цвета на ликьора през кристалната чаша, — бих могла да поизляза, докато се договаряте за зестрата.
— Шелби, как можеш! — възмути се Дебора, а съдията прихна.
— Толкова е трудно за родителите да видят, че децата им са пораснали — отбеляза посланикът със своя успокояващ глас. — Аз самият имам две дъщери, които вече имат свои деца. И въпреки това се тревожа. Как са твоите деца, Майра? Имаш още едно внуче, нали?
Не би могло да се измисли нищо по-добро, за да се смени темата. Шелби му кимна с благодарност и видя как очите му проблеснаха, когато Майра се впусна ентусиазирано да разказва за първото зъбче на внука си.
Би й подхождал, реши тя, наблюдавайки майка си изпод спуснати ресници. Тя бе от жените, които никога не се чувстват пълноценно без мъж до себе си. И още преди години бе оформена и усъвършенствана като политическа съпруга. Лустрото още го имаше. Изискани обноски, изискан стил, изискано търпение. Шелби въздъхна толкова тихо, че дори не се чу. Как можеха толкова да си приличат с майка си и в същото време да са толкова различни? Изискаността винаги бе приличала на Шелби на позлатена клетка — а клетката означаваше ограничения, колкото и да бе красива. Тя все още си спомняше прекалено ясно за тях.
Охраната — дискретна, ала винаги на мястото си. Внимателно следените приеми, сложните алармени инсталации, досадната преса. Мерките за сигурност не бяха спасили баща й, макар че един фотограф бе спечелил награда със снимка на убиеца — направена няколко секунди по-късно, отколкото бе нужно, за да има някаква полза от нея.
Шелби знаеше какво се крие зад изискаността, зад политическите приеми, зад речите, зад галавечерите. Там имаше стотици малки страхове, милиони съмнения. Споменът за прекалено много политически убийства и опити за убийства за малко повече от двайсет години. Не, майка й бе създадена за този живот. Спокойна, със стоманена твърдост под крехката си външност.
Шелби не би избрала този живот, нито би му позволила той да избере нея. Тя не би обичала никого, който отново би я изоставил по такъв ужасен начин.
Шелби наведе чашата си и остави разговора да тече край ушите й. Погледът й срещна очите на Алън. Съзря го — онова тихо и замислено упорство, което обещаваше да продължи цял живот. Почти осезателно усещаше как той смъкваше пласт след пласт от всичко, което изграждаше нейната личност, за да стигне до самата й същност, която тя пазеше само за себе си.
Мръсник такъв! Едва не го каза на глас. Сигурно се отрази в очите й, защото Алън й се усмихна в знак на съгласие. Обсадата определено продължаваше. Можеше само да се надява, че има достатъчно провизии, за да издържи по-дълго от него.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Шелби прекара една много натоварена седмица, преминала под знака на творческата треска, която изпитваше веднъж на няколко месеца. Три дни Кайл движеше магазина, а тя се бе затворила в своята работилница и часове наред се занимаваше с грънчарското си колело или със своите глазури. Ако започнеше в седем и половина сутринта, до късно вечерта все още имаше достатъчно вдъхновение, за да меси глината. Познаваше се достатъчно добре, за да осъзнава, че такова настроение й идваше, когато й бе трудно да се отърси от нещо, което я безпокои.
Когато работеше, съсредоточаваше и мислите, и чувствата си върху това, което правеше с ръцете си. По този начин какъвто и проблем да имаше, той просто преставаше да бъде проблем през това време. След като си изпуснеше парата, обикновено стигаше до решение. Не и този път.
В петък вечерта устремът, който я бе движил през почти цялата седмица, се изчерпа. Алън все още бе в ума й. Не би трябвало да бъде. Шелби можеше да си го казва колкото иска нетърпеливо, но това не променяше факта, че той бе толкова неотменно в мислите й, както последния път, когато бяха заедно.
Нямаше значение, че бе успяла да прекара приятно остатъка от вечерта у Дитмайърови. Въпреки това Алън я бе спрял насред крачка пред вратата й с една от онези дълги, опустошителни целувки. Не бе настоял да влезе. Тя би могла да му бъде благодарна за това, ако не подозираше, че бе част от добре обмислената му обсада. Объркай врага, атакувай го със съмнения, остави го на ръба на нервите. Много умна тактика.
От няколко дни той бе в Бостън — Шелби го знаеше, защото й се бе обадил да й го съобщи, въпреки че с нищо не го бе поощрила. Каза си, че това е една временна отсрочка. Ако Алън бе на няколкостотин километра, не можеше неочаквано да се появи пред вратата й. Зарече се, че когато и ако се появи отново, тя няма да отключи вратата. Много й се искаше да вярва, че би могла.
После, по средата на седмицата, дойде прасето — голямо, натъпкано с лавандула прасе с глуповата усмивка и плюшени уши. Шелби се опита да го напъха в един шкаф и да забрави за него. Той изглежда знаеше, че пътят да достигне до нея минаваше през чувството й за хумор. Тя не допускаше, че Алън го има — не трябваше да го има, обаче го имаше. Как можеше един човек с толкова консервативни и непоклатими възгледи за правилата и порядките да купува плюшени играчки? Шелби едва не се размекна. Приятно й бе да мисли, че той бе способен на такъв жест, особено след като това бе толкова нехарактерно за него. Приятно й бе да мисли, че тъкмо тя бе причината да се проявява тази негова черта. Но… Нямаше начин Алън да разколебае решителността й с една глупава играчка, предназначена за деца или лекомислени жени.
Нарече го Макгрегър и го остави на леглото си — една шега и за двамата, помисли Шелби. Прасето бе единственият Макгрегър, с когото щеше да спи.
Ала го сънуваше. През нощта, в голямото си месингово легло, независимо колко много бе работила, независимо с колко приятели се бе срещала, винаги се връщаше към него. Веднъж й се присъни, че десетина Макгрегъровци бяха обградили къщата й. Не можеше да излезе, без да бъде заловена. Не можеше да остане вътре, без да полудее. Събуди се, като проклинаше и него, и неговите обсади, и собственото си развихрено въображение.
Към края на седмицата тя си обеща, че няма да приема повече никакви пратки и че просто ще затвори телефона, когато чуе гласа на Алън. Ако увещанията и спокойствието не успяваха да го вразумят, откровената грубост щеше да успее. Дори един Макгрегър трябваше да има някакъв здрав разум.
Поради режима, който си бе наложила през седмицата, Шелби даде на Кайл ключовете от магазина с указанието в събота да отвори в десет часа. Тя щеше да се наспи. Нямаше нужда да ходи в работилницата си, дори ако все още й бе останало някакво вдъхновение. През последните няколко дни бе измислила достатъчно неща, за да й стигнат за седмици наред. Сега щеше да вложи също толкова мисъл и енергия в идеята просто да мързелува.
Шелби чу, че на вратата се чука, размърда се под завивките и се изкуши просто да не обръща внимание. Все още полузаспала, се изтърколи от леглото. Просто, не й бе в характера да не отговори на телефонен звън или на чукане. Спъна се в халата, който снощи бе хвърлила на пода и това й напомни да го навлече, докато излизаше от стаята. Отвори вратата, примижала от светлината.
— Добро утро, госпожице Кембъл. Имате още една пратка.
На прага стоеше усмихнато момчето, което й бе донесло ягодите и прасето.
— Благодаря. — Прекалено сънена, за да си спомни клетвите, тя протегна ръка. Той й връчи преплетените връзки на двадесетина розови и жълти балони.
Момчето си отиде и Шелби влезе вътре, преди да се бе събудила достатъчно, за да осъзнае какво се бе случило.
— О, не! — Вдигна поглед и видя как балоните танцуват на върха на връзките си. Отдолу на панделка висеше малък бял плик.
Нямаше да го отвори, реши тя. И без това знаеше от кого е. От кого друг? Не, нямаше да го отвори. Всъщност, щеше да намери една карфица и да спука всички балони, до последния. Какво бяха те, освен
