Рядко й се налагаше да си заповядва да направи нещо толкова просто като да се отпусне. Но дори и след това в основата на врата й остана леко напрежение.
— Много добре се целуваш — забеляза Шелби престорено равнодушно.
— Като за политик ли?
Тя въздъхна възмутено и се изправи. Да го вземат дяволите, задето знаеше точно къде да я клъвне — и за умението му да я клъвне без никакво усилие. Надут е, каза си. Надут, самодоволен и погълнат от себе си.
В апартамента бе почти тъмно. Шелби светна лампата, изненадана колко време бе минало, след като всичко сякаш се бе случило толкова бързо.
— Алън… — Сплете пръсти, както правеше, когато решеше да е спокойна.
— Не отговори на въпроса ми — настоя той и се облегна на възглавниците, които му напомняха за кожата й.
— Може би не съм била достатъчно ясна. — Едва се сдържа да не каже нещо, което да изтрие този мек заинтригуван поглед от очите му. По дяволите, биваше си го, помисли си неохотно, и с думите, и с израженията. Искаше й се да се изправи срещу него, когато сърцето й не се блъскаше така. — Всичко, което казах снощи, го мисля.
— Аз също. — Наклони глава, сякаш да я разгледа от друг ъгъл. — Ала може би и ти като твоя папагал умееш да сдържаш недоволството си.
Тя замръзна и отпусна ръце.
— Недей да ровиш.
— Обикновено не ровя в старите рани. — Болката бе там, Алън я видя, както и дълбоко вкоренения гняв. Трудно му бе да си напомни, че я познаваше от по-малко от един ден и нямаше право нито да любопитства, нито да очаква. — Извинявай — добави и стана.
При това извинение сковаността й изчезна. Алън умееше да казва простите неща с проста искреност, помисли Шелби и откри, че ако не за друго, поне заради това го харесваше.
— Няма нищо. — Прекоси стаята и след малко се върна с ризата му. — Като нова е — обяви тя и му я подхвърли. — Е, много ми беше приятно. Не смея да те задържам повече.
Той не можа да не се разсмее:
— Вратата ли ми показваш?
Без да си прави труда да скрие усмивката си, Шелби въздъхна театрално:
— Винаги съм толкова прозрачна. Лека нощ, сенаторе. Оглеждай се, като пресичаш улицата. — Отиде да отвори вратата към външните стълби.
Алън навлече ризата през главата си и се приближи към нея. Винаги бе мислил, че единствен брат му Кейн никога не можеше да приеме един обикновен отказ с учтив поклон. Може би се бе лъгал. Може би това си бе общо за всички Макгрегърови.
— Шотландците могат да са много упорити — забеляза той и мина край нея.
— Не забравяй, че аз съм Кембъл. Кой може по-добре да го знае? — Тя отвори вратата малко по- широко.
— Значи и двамата си знаем. — Хвана с две ръце брадичката й и й подари още една силна целувка, която подозрително приличаше на закана. — До следващия път.
Шелби затвори вратата зад него и за момент остана облегната на нея. Алън щеше да й създава проблеми, реши тя. Алън Макгрегър щеше да й създава много сериозни проблеми.
ТРЕТА ГЛАВА
Бе прекалено натоварено като за понеделник сутрин. До единадесет Шелби бе продала няколко неща, включително три изделия, които бе извадила от пещта едва предишната вечер. В паузите между клиентите седеше зад щанда и прокарваше шнура на една лампа, която бе изработила във формата на гръцка амфора. За нея би било невъзможно просто да си седи, когато бе свободна. Да почиства или да подрежда витрините безумно би я отегчило. Такива неща тя оставяше на Кайл — за удоволствие и на двамата.
Бе горещо и затова държеше вратата на магазина отворена. Шелби знаеше, че бе много по- изкушаващо да влезеш през отворена врата, отколкото да отвориш затворена. Пролетта идваше, с неповторимия звук на колите, преминаващи по калдъръма. Имаше постоянен поток от посетители, които разглеждаха, но не купуваха нищо. Шелби нямаше нищо против. Те й бяха и компания, и потенциални купувачи. Жената, която носеше пудел с маникюр и ръчно плетен пуловер, бе интересна гледка. Неспокойното момче, което влезе да позяпа, й даде възможност да се докосне до проблемите на младежта и безработицата. Шелби го нае да измие прозорците. Докато тя свързваше жиците, момчето стоеше отвън пред прозореца, търкаше стъклото с гъба, а от транзистора в краката му се лееше музика. Харесваше й как мелодията се слива с откъслечните разговори на минувачите:
Шелби работеше и довършваше наум разговорите. Докато провираше шнура вътре в лампата, в магазина доплува Майра Дитмайър. Носеше лек яркочервен костюм в тон с червилото. Силният й парфюм изпълни малкото помещение.
— Е, Шелби, сръчните ти ръце винаги са заети с нещо.
С усмивка на удоволствие Шелби се надвеси над щанда да целуне напудрената буза на Майра. Ако човек искаше някаква пикантна клюка или просто малко развлечение, нямаше по-добра от нея.
— Мислех, че си у дома си и подготвяш всички онези прекрасни неща, с които ще ме нахраниш довечера.
— О, мила, всичко е уредено. — Майра остави чантата си от алигатор. — Докато ние си приказваме, готвачът е във вихъра на творчеството.
— Винаги съм обичала да ям у вас. — Шелби издърпа жицата от върха на лампата. — Никакви оскъдни миниатюрни блюда или така наречени екзотични сосове, от които човек не може да хапне. — Разсеяно потупа с крак по пода в такт с радиото. — Каза, че и мама ще дойде.
— Да, с посланик Диленьо.
— А, французина с големите уши.
— Така ли се говори за един дипломат?
— Тя доста отдавна се среща с него — отбеляза Шелби безгрижно. — Чудя се дали няма да се сдобия с френски пастрок.
— Можеше и по-лошо да е — намекна Майра.
— М-м-м. Кажи ми, Майра… — С няколко ловки движения тя закрепи фасонката към шнура. — С кого си намислила да ме сватосваш тази вечер?
— Да те сватосвам! — сбръчка нос Майра. — Колко неромантична дума!
— Извинявай. Да го кажем по друг начин. Върху кого си намислила Купидон да пусне стрелите си?
— Продължава да е неромантично, като се подсмихваш така. — Майра се загледа как Шелби завърта крушката. — Във всеки случай мисля, че би трябвало да е изненада. Ти обичаш изненадите.
— Предпочитам да ги създавам, вместо да ги получавам.
— Толкова добре те познавам. На колко години беше? На осем, доколкото си спомням, когато двамата с Грант… Изненадахте едно малко и доста влиятелно, събиране с неприятно точни карикатури на правителството.
— Беше идея на Грант — оправда се Шелби със съжаление, че не се бе сетила първа. — Татко се смя дни наред.
— Той имаше неповторимо чувство за хумор.
— Аз пък си спомням, че ти предложи на Грант две хиляди за една карикатура на външния министър.
— А този негодник не ми я продаде. Боже мили, колко ли щеше да струва сега.
— Щеше да зависи с какво име се е подписал.
— Как е Грант? От Коледа не съм го виждала.
