— Можем да ядем и вкъщи — предложи той и спусна ръката си от косата към врата й. — Аз не съм капризен.
— Алън! — Тя въздъхна театрално, преструвайки се, че от мястото, където пръстите му я докосваха, не пулсираше удоволствие по гръбнака й. — С твоята професия би трябвало да разбираш от политика. — Неспособна да устои, Шелби леко се протегна под ръката му. Всички болки в мускулите й бяха изчезнали. — Вчера ти казах каква е моята политика.
— Ъхъ. — Колко е тънък вратът й, помисли той. А кожата там бе достатъчно гладка, за да му създаде някаква представа как би я почувствал под престилката и тениската.
— Е, значи не би трябвало да има проблеми. — Сигурно работеше нещо с ръцете си, помисли тя за миг. Това не бяха длани на книжен плъх. Остротата в гласа й бе изчислена да се пребори с привличането и с уязвимостта, която вървеше с него. — Правиш ми впечатление на твърде интелигентен, за да има нужда да ти се повтаря.
Алън съвсем леко я придърпа към себе си.
— Обичайна практика е от време на време политиката да се преразглежда.
— Когато я преразгледам, ще… — За да не залитне към него, Шелби опря ръка на гърдите му. И двамата едновременно си спомниха на какво приличаха ръцете й и погледнаха надолу. Тя избухна в смях и Алън вдигна очи към нея. — Сам си го изпроси — усмихна му се Шелби. Очите й се проясниха и на мястото на напрежението се появи смях. Ръката й ясно се бе отпечатала в самата среда на ризата му. — Това — разсъди тя, гледайки петното, — може да е следващата истерия. Би трябвало бързо да го патентоваме. Имаш ли някакви връзки?
— Малко. — Той погледна ризата си, после обратно в очите й. Нямаше нищо против да се поизцапа, ако бе в интерес на работата. — Обаче ще трябва да се попълнят ужасно много документи.
— Прав си. А тъй като нямам намерение да попълвам повече формуляри, отколкото вече трябва, да забравим за това. — Шелби се обърна и започна да търка ръцете си в голям двоен умивалник. — Хайде, съблечи се — заповяда му тя, като остави водата да тече. — По-добре е веднага да изчистиш глината. — Без да чака отговор, грабна една кърпа, избърса си ръцете и отиде да провери пещта.
Заради непринудеността, с която бе изречена заповедта, Алън се почуди дали й бе навик да приема полуголи мъже в магазина си.
— Всичко това тук ти ли си го направила? — попита той и огледа лавиците, като смъкна ризата през глава. — Всичко, което продаваш в магазина?
— Ъхъ.
— Как започна?
— Вероятно от глината, която бавачката ми даваше да моделирам, за да не правя бели. Въпреки това правех бели — добави Шелби, докато проверяваше отдушниците. — Но наистина ми харесваше да се занимавам с глина. Никога не съм имала такова чувство към дървото или към камъка. — Наведе се да нагласи нещо. Алън обърна глава точно навреме, за да види как джинсите се опъват опасно върху бедрата й. Желанието го връхлетя с неочаквана сила. — Как е ризата?
Той объркано погледна към водата, която шуртеше върху дрехата. Изненада се, че пулсът му не бе съвсем спокоен. Трябваше да направи нещо за това, реши той. Доста мислене и преосмисляне… Утре.
— Много е добре. — Спря крана и изви ризата. — Ще бъде… Ще бъде интересно да си отида полуоблечен — реши Алън и я преметна през умивалника.
Шелби му хвърли един поглед през рамо, ала отговорът, който бе намислила, й убягна. Той бе достатъчно слаб, за да може да преброи ребрата му, но широките му гърди и рамене и тънкият му кръст създаваха усещане за сила и издръжливост. Тялото му я накара да забрави за другите мъже, които някога бе виждала.
Той е бил, разбра тя веднага, за него бе мислела, когато бе изтегляла глината в чистите форми на купа.
Шелби остави първата вълна на възбудата да премине през нея, защото тя бе колкото остра, толкова и сладостна. След това се напрегна срещу нея и я превърна в едно далечно пулсиране, което можеше да овладее.
— Ти си в отлична форма — отбеляза Шелби безгрижно. — Можеш да изтичаш до вас за по-малко от три минути.
— Шелби, това е направо недружелюбно.
— Мислех, че е по-скоро грубо — поправи го тя, борейки се с усмивката си. — Сигурно мога да се проявя като добро другарче и да я пъхна в сушилнята.
— Това беше твоята глина.
— Това беше твоето движение — напомни му Шелби, ала взе мократа риза. — Добре, качи се горе. — Смъкна с една ръка работната си престилка, хвърли я настрани и излетя през вратата. — Предполагам, че ти се полага едно питие в тази къща.
— Имаш златно сърце — измърмори Алън и тръгна след нея по стълбите.
— Славата за моята щедрост върви пред мен. — Тя отвори вратата. — Ако искаш уиски, то е ей там. — Махна неясно с ръка и се насочи в обратна посока, — А ако предпочиташ кафе, кухнята е направо. Кафеварката е на масата, а пакетът с кафе е в бюфета до прозореца. — С тези думи изчезна с ризата в съседната стая.
Той се огледа наоколо. Интересът, който изпитваше към тази жена, само се задълбочи сега, когато влезе в жилището й. Нахвърляните един върху друг цветове би трябвало да не си подхождат, но си подхождаха — смело зелено, жизнерадостно синьо, тук-там алено. Бохемско. Може би по-добре можеше да се опише като пищно. Всяко прилагателно подхождаше на това жилище, както и на жената, която живееше тук. Както не подхождаше нито на неговия начин на живот, нито на вкуса му.
Върху дългия диван без облегалки бяха натрупани големи възглавници на райета. В огромна ваза, тъмносиня с диви грамадни макове, растеше буйна папрат. Килимът бе зигзаг от цветове върху голо дърво.
Тапетите на едната стена бяха с геометрични мотиви, които създаваха у Алън усещане за горски пожар. До стол с красива дърворезба пиянски лежаха чифт италиански обувки с невъзможно високи токове. От другата му страна седеше ментовозелен керамичен хипопотам, висок около един метър.
Това не бе стая за тихи размишления и спокойни вечери, а място за действие, енергия и търсене.
Той се обърна натам, накъдето бе посочила Шелби, и рязко спря, когато видя котарака. Моше лежеше, опънат върху облегалката на един фотьойл, и подозрително го наблюдаваше със здравото си око. Не помръдна дори на милиметър, затова за момент Алън го помисли за толкова неодушевен, колкото и хипопотама. Превръзката през другото му око би трябвало да изглежда странно, ала както и всичко останало в стаята, тя просто подхождаше.
Над котарака висеше осмоъгълна клетка, в която седеше доста проскубан на вид папагал. Както и Моше, птицата го гледаше със смесица от подозрителност и любопитство. Алън поклати рязко глава да се отърси от фантазиите си и се приближи към тях.
— Да ти сипя ли едно питие? — попита той котарака и с опитен жест го почеса под брадичката. Моше присви око от удоволствие.
— Няма да отнеме повече от десет-петнайсет минути — съобщи Шелби от вратата. От десет метра чуваше как котаракът й мърка. — Значи си се запознал с моите съквартиранти.
— Очевидно. За какво е тази превръзка?
— Моше Даян загуби едното си око във войната. Не обича да говори за това. — Тонът й бе твърде безгрижен, за да прозвучи като шега и Алън я изгледа изпитателно. Шелби обаче не забеляза, защото се бе насочила към барчето с напитките. — Не ми мирише на кафе. Уиски ли избра?
— Предполагам. Говори ли папагалът?
— Не е казал и една дума от две години. — Тя наля в две чаши. — Откакто Моше дойде да живее тук. Леля Ем е специалист по сдържане на недоволството си. Само веднъж потропа по кафеза.
— Леля Ем ли?
— Помниш ли… „Най-хубаво е у дома. Върви по пътя с жълтите павета“. Винаги съм мислила, че Леля Ем на Дороти е въплъщение на уютната леля. Заповядай — подаде му Шелби чашата.
— Благодаря. — Нейният избор на имена за домашните й любимци му напомни, че тя съвсем не бе от
