Алън отвори багажника и сложи вътре кутията. Докато го затваряше, погледна към Шелби:
— Имаш интересен начин да обидиш някого.
Тя се засмя със своя безгрижен и леко дрезгав смях и се приближи към него.
— По дяволите, Алън, харесваш ми. — Обви ръце около врата му и го възнагради с една приятелска прегръдка, от която го прониза желание. — Наистина ми харесваш — повтори Шелби и отметна глава със закачлива усмивка, от която цялото й лице се озари. — Сигурно бих могла да кажа това на десет други мъже, които така и да не разберат, че ги обиждам.
Ръцете му обгърнаха кръста й.
— Значи получавам червена точка за схватливост.
— И за някои други неща. — Погледът й се спусна към устните му и тя почувства как силата на копнежа изтрива всички нейни спомени и клетви. — Ще се мразя за това — прошепна тихо Шелби. — Ала искам пак да те целуни. Тук, докато светлината избледнява. — Очите й се върнаха към неговите, все още усмихващи се, но потъмнели от предчувствие, което нямаше нищо общо с отстъпление. — Винаги съм мислила, че при залез слънце можеш да правиш лудории без никакви последствия. — Обви по-здраво ръце около врата му и притисна устните си към неговите.
Той внимаваше, много внимаваше да не се поддаде на настойчивото желание да я привлече по-близо. Този път щеше да я остави тя да го води и по този начин да води и себе си там, където искаше и двамата да стигнат.
Светлината бавно угасваше. От другата страна на улицата срещу магазина се чу нетърпелив автомобилен клаксон. През прозореца на близкия апартамент долетя миризмата на сос за спагети и звуците на стар запис на Гершуин. Шелби се притисна към Алън и почувства бързите равномерни удари на сърцето му срещу своето.
Вкусът му имаше същия омаломощаващ аромат, който помнеше. Тя не можеше да повярва, че толкова дълго бе живяла, без да познава точно този вкус. Изглеждаше й още по-малко възможно да живее без него сега. Както и без усещането за тези силни уверени ръце около нея, без здравото тяло, което излъчваше едновременно сигурност и опасност.
Той би могъл да я защити, ако нещо я заплашваше. Би могъл да я доведе до ръба на пропастта, която Шелби така старателно избягваше. Тя добре разбираше, че би могъл да я накара да пристъпи и отвъд ръба.
Ала устните му бяха прекалено изкусителни, вкусът му прекалено примамлив. А здрачът все още озаряваше тъмнеещото небе. Шелби се отдаде на удоволствието по-дълго, отколкото би трябвало… И не толкова дълго, колкото би искала.
— Алън… — Той почувства името си устните си, преди тя да се отдръпне. За момент очите им останаха приковани, а ръцете им държаха телата здраво притиснати. В лицето му имаше сила. Това бе лице, на което можеше да се довери. Но между тях имаше толкова много неща, — По-добре да тръгваме — прошепна Шелби. — Почти се стъмни.
Домът на Дитмайърови бе осветен, въпреки че небето на запад още светлееше. Когато излезе от колата, Шелби можеше да види буйните храсти в скалистата градина. Майка й вече бе тук, разбра тя, като забеляза дипломатическия номер на линкълна в алеята.
— Познаваш ли посланик Диленьо? — Шелби подаде ръка на Алън.
— Бегло.
— Той е влюбен в майка ми. — Отметна бретона от очите си и се обърна към него, — Не е единственият, ала ми се струва, че към него тя е благосклонна.
— Това забавлява ли те? — Алън я погледна и натисна звънеца.
— Малко — призна тя. — Много е сладко. Изчервява се. — Бързо се засмя. — Странно е една дъщеря да гледа как майка й се изчервява заради мъж.
— Ти не би ли? — Алън плъзна пръст по бузата й и Шелби напълно забрави за майка си.
— Какво не бих ли?
— Не би ли се изчервявала? — попита той и обрисува брадичката й. — Заради мъж.
— Веднъж ми се случи. Аз бях дванайсетгодишна, а той на трийсет и две. — Трябваше да говори, просто за да не забрави коя е. — Той… Ъ-ъ-ъ… Беше дошъл да поправи бойлера.
— Как те накара да се изчервиш?
— Усмихна ми се. Имаше един нащърбен зъб, който ми се стори наистина секси.
Алън прихна и я целуна точно в момента, в който Майра отвори вратата.
— Охо! — Тя не се и опита да прикрие доволната си усмивка. — Виждам, че вие двамата сте се запознали.
— Какво те кара да мислиш така? — попита Шелби безгрижно и влезе.
Майра погледна от единия към другия.
— Усещам ли миризма на ягоди? — попита тя сладко.
— Лампата ти. — Шелби я погледна любезно и посочи кутията, която Алън носеше. — Къде искаш да я сложим?
— О, просто я остави тук, Алън. Толкова е приятно да се съберат само няколко приятели — продължи Майра и хвана и двамата под ръка. — Така клюките са много по-интимни. Хърбърт, налей две чаши от този чудесен аперитив. Трябва да го опитате — обърна се тя и към Шелби, и към Алън. — Току-що открих този разкошен къпинов ликьор.
— Здравей, Хърбърт. — Шелби се приближи към съдията и звучно го целуна. — Отново си плавал — засмя се тя на изгорелия му от слънцето нос. — Кога ще отидем на плажа да караме сърф?
— Детето почти ме кара да си мисля, че мога да го направя — отвърна той и я прегърна. — Радвам се да те видя, Алън. — Лицето му бе изпъстрено с добродушни старчески бръчки, които караха хората да забравят, че бе една от най-важните фигури в юридическите среди. — Мисля, че познаваш всички. Ще ви донеса напитките.
— Здравей, мамо. — Шелби се наведе да целуне майка си по бузата и вниманието й бе привлечено от изумрудените й обеци. — Не съм ги виждала, иначе веднага щях да ти ги поискам назаем.
— Антон ми ги даде. — По страните й изби лека руменина. — Като… благодарност за приема, който му организирах.
— Разбирам. — Погледът на Шелби се насочи към елегантния французин до майка й. — Имате изключителен вкус, посланик — каза тя и му подаде ръката си.
Очите му проблеснаха и той поднесе китката й към устните си — жест, който според Шелби компенсираше обеците.
— Изглеждаш прекрасно, както винаги, Шелби. Сенаторе, за мен е удоволствие да ви видя в такава непринудена обстановка.
— Сенатор Макгрегър — усмихна му се Дебора, — не знаех, че се познавате с Шелби.
— Работим върху разрушаването на една стара семейна традиция. — Алън пое чашата, която съдията му подаваше.
— Има предвид стара семейна вражда — обясни Шелби, като видя неразбиращото изражение на майка си. Опита ликьора, одобри го и приседна на облегалката на фотьойла на Майра.
— О… О! — повтори Дебора, припомняйки си. — Кембълови и Макгрегърови са били кръвни врагове в Шотландия. Макар че не мога да си спомня защо точно.
— Те са откраднали нашата земя — вметна Алън.
— Ти така казваш. — Шелби му хвърли един поглед и отново отпи. — Ние сме получили земята на Макгрегърови по силата на кралски декрет. Те не го приели.
Той й се усмихна замислено:
— Би ми било интересно да те чуя как ще разискваш този въпрос с баща ми.
— Каква двойка — възхити се Майра и засия при тази мисъл. — Хърбърт, можеш ли да си представиш нашата Шелби лице срещу лице с Дениъл? Същата тази червена коса, същият инат. Алън, наистина трябва да го уредиш.
— Мислил съм върху това.
— Така ли? — Веждите на Шелби се вдигнаха и напълно изчезнаха под бретона.
— Доста — отговори той със същия спокоен тон.
