— Знаеш ли, когато спреш да мислиш, се справяш чудесно с нещата.
Той изчака вратата да се затвори и чак тогава се ухили.
— Е, радвам се, защото вече почти приключих с всякакво мислене.
Шон гледаше да не се набива много на очи, когато Финкъл дойде същата вечер. Но му приготви кралски пир от печена риба с масло и подправки, гарнирана с картофи.
Дарси съобщи, че бил готов да си оближе чинията, ако нямало други хора наоколо, и Шон изпита чувство на удовлетворение от добре изпълнената задача.
Обзет от желание да стори някоя пакост, а и подтикнат от усета си, излезе от кухнята, за да поднесе лично лимоновия пай на Финкъл.
В добро настроение от яденето и от вниманието на Дарси, Финкъл дари Шон с доволна усмивка.
— Не помня някога да съм ял по-вкусна риба. Много сте изобретателен в кухнята, господин Галахър.
— Колко мило от ваша страна, сър! Надявам се и това да ви хареса. По моя рецепта е. Заимствах я от милата ми баба. Не вярвам да намерите по-вкусен пай дори когато се върнете в Лондон.
Финкъл се готвеше да поеме първата хапка, но вилицата му застина във въздуха.
— Ню Йорк — уточни той.
Шон премигна.
— Ню Йорк ли? О, разбира се, имах предвид Ню Йорк. Онзи от Лондон е слаб като щека и носи малки кръгли очилца. Постоянно обърквам такива неща.
С благосклонно изражение Финкъл небрежно опита от пая.
— Значи сте говорили с някого от Лондон за ресторант, така ли?
— О, Ейдан е по приказките. Аз не разбирам от бизнес и други такива. Харесва ли ви сладкиша?
— Чудесен е. — Умът на този мъж не е кой знае колко бърз, помисли си Финкъл, но в готвенето няма грешка. — Та този човек от Лондон… — настоя той. — Случайно да знаете името му? Имам доста познати там.
Шон се загледа в тавана, почеса брадичката си.
— Дали не беше Финкъл? О, не — това сте вие. — С мило и безобидно изражение той разпери безпомощно ръце. — Имам лошия навик да забравям имена. Но беше приятен човек, както сте и вие, сър. Ако имате място за още едно парче пай, само кажете на Дарси.
Върна се в кухнята, привличайки погледа на Ейдан, като леко му смигна.
Десет минути по-късно Дарси подаде глава през кухненската врата и прошепна:
— Финкъл поиска минутка от времето на Ейдан. Отидоха в задната стаичка.
— Това е добре. Дай ми знак, ако имаш нужда от помощ на бара.
— Бъди сигурен, че няма да ти откажа. Франк Малей пристигна с братята си.
— Пак ли се е скарал с жена си?
— Изглежда. Няма да успея да се справя и с тях, и с останалите клиенти.
— Идвам тогава.
Наливаше по втора халба за братята Малей — всичките едри мъжаги със сламеноруси коси, изкарваха си прехраната от морето, когато Ейдан и Финкъл излязоха от задната стаичка.
Американецът кимна за лека нощ на Ейдан, после на Шон. И за миг, когато погледна към Дарси, по строгото му лице се изписа нежен израз на очакващо ласка кутре.
— Нима се оттегляте толкова рано, господин Финкъл?
Дарси остави подноса върху бара и изпрати такава ослепителна усмивка на клетия човек, че би разтопила и шоколад от двадесет крачки.
— Аз… — Не му остана нищо друго, освен да разхлаби безупречно вързаната си вратовръзка, защото за миг изпита чувството, че се задушава. — Налага се. Сутринта ще хващам самолет.
— О, напълно ни изоставяте, така ли? — Протегна му ръка. Съжалявам, че не можете да останете по- дълго, но се надявам да дойдете отново при първа възможност.
— Ще се върна, съвсем сигурен съм. — Не се сдържа и в следващия миг Финкъл усети, че прави нещо, което никога през живота не му бе хрумвало — дори спрямо собствената му съпруга — целуна ръката на Дарси. — Удоволствието за мен наистина беше огромно.
С лека руменина по бузите той напусна кръчмата.
— Е? — извърна се Дарси към Ейдан.
— Чакай само минутка, за да сме сигурни, че Финкъл няма да се върне, да се хвърли в краката ти и да те помоли да избягаш с него в Таити.
Дарси се засмя и поклати глава.
— Не, този мъж обича съпругата си. Е, вероятно си позволява някоя неясна мечта какво бихме правили двамата на такова екзотично място, но не повече.
— Тогава ще ви кажа. — Хвана ръката й и отпусна десница върху рамото на Шон. — Сключихме сделката, както я бяхме обсъдили тримата и Джуд. Стиснахме си ръцете. Връща се в Ню Йорк. Адвокатите веднага се залавят с договорите.
— Двадесет и пет процента ли? — попита Шон.
— Двадесет и пет и одобрение на проекта за залата. Има още подробности, но ние, Магий и адвокатите ще ги уточним.
— Значи успяхме? — поиска да се увери Шон и остави кърпата, с която бършеше плота на бара.
— Така излиза, защото дадох честната си дума.
— Добре тогава. — Шон постави длан върху ръката на Ейдан, с която бе хванал Дарси. — Ще поработя на бара. Ти иди кажи да Джуд.
— Може да почака. В момента сме заети.
— Добрите новини са по-приятни, когато идват навреме. Ще се справя тук и ще затворя. А в замяна утре ще ми дадеш свободна вечер. Кати Дъфи може да поеме готвенето. Отдавна не съм имал свободна вечер.
— Звучи ми съвсем справедливо. Ще звънна и на татко — добави той, докато вдигаше подвижната част на плота. — Освен ако двамата не искате да изчакам до сутринта, когато всичките ще можем да говорим с него.
— Направо му се обади — подкани го с ръка Дарси. — Сигурно няма търпение да узнае. — Щом вратата се затвори след Ейдан, тя се обърна към Шон. — Той беше разсеян. Аз не съм. Нещо по отношение на Брена ли си замислил за утре вечер?
Шон взе празните чаши от подноса й и ги постави в мивката на бара.
— Чакат те клиенти, мила, както и мен. — Наведе се малко напред. — Ти имаш твоите неща, аз — моите.
Обидена, Дарси сви рамене.
— Хич не ми пука за теб. Интересува ме Брена. Приятелка ми е. А ти си ми просто брат и при това ме дразниш.
Но спря дотук. Дори с динамит нямаше да изкопчи нищо от Шон Галахър, ако той е решил да мълчи.
Имаше план. Биваше го да ги съставя. Не че винаги се осъществяваха, но умееше да си фантазира как би трябвало да се получи.
Щеше да има и готвене, но тук той се чувстваше в свои води. Искаше да е нещо просто; да го приготви и да го остави, докато му дойде времето. Затова направи доматен сос и го остави да къкри.
Трябваше да подготви нещата. Нужен му бе претекст. Така се надяваше да има преимущество. Според него беше разумно да се възползва от всички предимства, става ли въпрос за Брена О’Тул.
Измисли си тема за телефонен разговор и го проведе от кръчмата в края на обедната смяна — беше сигурен, че Брена ще е потънала до гуша в задачи.
Точно както очакваше, Брена обеща да намине след работа, за да погледне счупената пералня, за която й спомена.
Прибра се вкъщи. Сосът, оставен да се топли, изпълваше с апетитен аромат въздуха. Набра малко
