Сълзите на луната

оцелели през зимата петунии и маргарити и ги постави в спалнята заедно със свещите, които купи на пазара.

Вече бе сменил чаршафите с нови — оттам му хрумна и идеята за пералнята.

Оставаше да се погрижи за музиката. Беше твърде голяма част от живота му, за да не бъде включена, в каквото и… начинание да предприеме. Подбра любимите си компактдискове и ги постави в уредбата, с която се обзаведе преди месеци. После слезе в кухнята, за да се погрижи за някои подробности.

Изпъди котарака навън — той сякаш предусещаше, че ще се случи нещо важно, и се навираше непрекъснато в краката му.

Очакваше да я види около шест. Разполагаше с достатъчно време да приготви плато с мезета. Извади винени чаши, лъсна ги, отвори бутилка червено вино, беше я взел от кръчмата, и го остави на плота да „диша“.

Опита соса и го разбърка за последен път. Огледа се и кимна одобрително. Всичко бе готово. Часовникът показваше шест без десет, когато чу пикапът й да ръмжи по пътя.

— Доста е точна — промърмори той и с изненада почувства как от нерви стомахът му се сви. — Става въпрос за Брена, Господи. Знаеш я от дете.

Но не и по начина, по който възнамеряваше да я опознае, помисли си той. Нито пък тя него. Изведнъж изпита диво желание да се втурне в малкото мокро помещение, да изтръгне нещо от пералната машина и да забрави за останалото.

И откога един Галахър се държи като страхливец? Особено по отношение на жена? С такива мисли в главата се насочи към входната врата.

Брена точно влизаше със сандъчето в ръка. На джинсите й се виждаше ново скъсано място, точно под дясното коляно. Едната й буза бе леко изцапана.

Тя затвори вратата, направи две крачки и го видя. Едва не изскочи от ботите си.

— Господи, Шон, защо направо не ме удариш с нещо по главата, вместо да ме стряскаш до смърт? Какво правиш тук по това време на деня?

— Имам свободна вечер. Нали паркира зад моята кола?

— Да, вярно. Но реших, че или си отишъл пеша, или някой те е откарал. — Докато изчакваше ритъма на сърцето си да се нормализира, подуши въздуха. — Май не си се възползвал от свободната си вечер. Какво готвиш?

— Сос за спагети. Реших да го изпробвам, преди да го предложа в кръчмата. Яла ли си? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Не. Мама ме чака да се прибера след малко.

Нищо подобно, защото Шон бе звъннал да съобщи на Моли, че ще нахрани Брена, докато е при него.

— Вечеряй тук, вместо да се прибираш. — Хвана я за ръката и я поведе към кухнята. — Ще прецениш дали сосът го бива или не.

— Добре, но нека първо погледна какво й е на пералнята.

— Нищо й няма.

Пое сандъчето й с инструменти и го остави на пода.

— Какво значи „нищо й няма“? Нали се обади в хотела да кажеш, че не работи?

— Излъгах. Опитай това.

Взе маслина и я пъхна в устата й.

— Излъгал си?

— Да. И се надявам чрез покаяние да изкупя греха си.

— Но защо… — Изведнъж тя схвана за какво всъщност става въпрос; почувства се неловко и напрегната. — Значи сега е подходящият момент за теб?

— Да. Казах на майка ти, че ще поостанеш малко, затова не се притеснявай.

— Хъм… — Огледа кухнята по-внимателно. На печката къкреше ароматен сос, на масата бе поставена хубава чиния със студени мезета, бутилка вино. — Можеше да ме предупредиш. И да ми дадеш малко време да свикна с мисълта.

— Сега разполагаш с време. — Наля вино. — Знам, че от вино те боли глава на следващия ден, но чаша-две няма да ти навредят.

Беше готова да рискува с махмурлука, стига виното да охлади гърлото й.

— Нямаше защо да си даваш такъв труд за мен. От самото начало ти казах, че не ми е нужно.

— Но на мен ми е нужно, а ти просто ще се наложи да се примириш. — Нейната несигурност го правеше по-уверен. Пристъпи към нея. — Свали си… — Почти се изсмя, когато очите й се разшириха. — Свали си шапката — завърши той. После сам я смъкна от главата й. Остави кепето и чашата с вино, за да прокара ръце през косата й и да я разпусне по раменете й, както най-много я харесваше. — Седни.

Подбутна я на един стол и се настани срещу нея.

— Защо не си свалиш и ботите?

Тя се наведе и започна да ги развързва, но отново седна изправена.

— Наложително ли е да ме наблюдаваш? Караш ме да се чувствам глупаво.

— Ако се чувстваш глупаво, докато те наблюдавам как си сваляш ботите, какво ще изпитваш след малко? Свали си ботите, Брена — повтори той с тих глас, от който по гърба й пробягаха тръпки. — Освен ако не си променила решението си.

— Не съм — раздразнена, тя се наведе отново и се захвана с ботите си. — Аз го започнах, а винаги довършвам каквото съм захванала.

Но това въобще не беше начинът, по който си го бе представяла.

Ритна ботите под масата и се насили да го погледне.

— Гладна ли си?

— Не. — За какво ядене можеше да става дума при тези обстоятелства? — С татко обядвахме късно.

— Още по-добре. Ще ядем после. Хайде да отнесем виното горе.

Горе. Добре, ще отидат горе. В края на краищата идеята е нейна. Но когато той отново хвана ръката й, трябваше да си наложи да не побегне.

— Не е честно така, Шон. Току-що се връщам, работила съм цял ден и нямах възможност дори да се измия.

— Искаш ли да вземеш душ? — Докато се качваха по задното стълбище, той избърса изцапаното място на бузата й. — С удоволствие ще ти изтрия гърба.

— Просто го отбелязвам, това е всичко.

Как така ще вземе душ с него, по дяволите, просто ей така? Дочу музиката: тиха песен на фона на арфи. Нервите й бяха изопнати.

Влезе в спалнята, видя цветята, свещите, леглото. И изпи виното сякаш бе вода.

— Спокойно. — Взе чашата от ръката й. — Не искам да се напиеш.

— Нося на пиене — възрази тя и избърса овлажнелите си длани в панталоните, докато той обикаляше и палеше свещите. — Няма нужда. Още не е съвсем тъмно.

— Но ще стане. И преди съм те виждал на светлината на свещи — подметна той непринудено, поднасяйки запалената клечка кибрит към свещите, поставени върху тясната полица на вече бумтящата камина. — Но не отделих време, да го оценя. Ще го направя тази вечер.

— Не виждам защо трябва да създаваш толкова романтична обстановка.

— Не се страхуваш от малко романтика, нали, Мери Брена?

— Не, но…

Той се извърна. Треперливите пламъци затанцуваха по лицето му, зад гърба му, около него. Сякаш излизаше от някоя от картините, които Джуд рисуваше — с образи на принцове, благородни рицари и поети арфисти.

— През повечето време — успя да промълви тя — нещо във вида ти е причина устата ми да се пълни със слюнка. Ако трябва да съм честна, не ми се нрави особено и затова искам да го разкарам.

— Ами… — Гласът му бе толкова мек, колкото нейният бе раздразнен. — Защо не видим какво можем да направим по въпроса?