но е така. Ах, вие смъртните. Защо предпочитате да страдате, а не да танцувате?
Този път Карик разтвори длан — държеше кристална топка — гладка и прозрачна като планинско езеро. Прокара ръка над нея и се загледа в появилия се образ. Беше красива, с меки зелени очи — същински току-що окъпани от росата треви, — а светлите й коси напомняха зимна слънчева светлина.
— Липсваш ми, Гуен.
Притисна топката към сърцето си и привика белия кон, за да започне своята обиколка из небето, както правеше нощ след нощ. Сам.
Когато се върна, намери къщурката празна — не беше и очаквал друго. Именно това иска, каза си. Усамотение. Изненада се, че беше прибрала храната. Познавайки нрава й, очакваше да намери разхвърляни тенджери и тигани из кухнята.
Помещението обаче бе чисто и спретнато, а във въздуха още ухаеше на свещи. Изпита известна неловкост. Взе бутилка бира и я отнесе във всекидневната.
Не възнамеряваше да свири, а да поседи до угасналата камина и да размишлява. Но, по дяволите, след като насила му осигуриха свободна вечер, ще направи нещо, което му доставя удоволствие.
Седна, постави пръсти върху клавишите и засвири.
Та това е песента, която й подари, установи Брена, докато вървеше обратно към градинската порта. Първо изпита облекчение, че го е открила. Ала тутакси я завладя мъка — песента действаше като сол, посипана в прясна рана.
Трябваше обаче да приеме тази мъка. Хвана дръжката. Портата отказа да се отвори. Бутна я, размърда резето — отново нищо. Отстъпи шокирана и паникьосана.
— О… — Почувства как ей сега ще заплаче. — Шон, значи ли това, че се затвори за мен?
Музиката спря. В настъпилата тишина тя се бореше да не се разридае. Няма да го посрещне със сълзи. В един момент вратата се отвори. Сепнато, тя обви плътно раменете си с ръце и заби нокти в дланите, за да удави стенанието си.
Стори му се, че чува сподавен вик, мъчително изхлипване. Разбра, че тя е отвън. Дали го усети, или беше вълшебство, нямаше значение. Стоеше там, огряна от лунната светлина. Очите й бяха мокри, а главата — гордо вдигната.
— Ще влезеш ли?
— Не мога… — Сълзите безмилостно напираха, но успя да ги възпре. — Не мога да отворя портата.
Тръгна озадачен по пътеката, тя бързо пристъпи и постави ръце на портата.
— Не. Ще остана от тази страна. Вероятно така е по-добре. Тръгнах да те търся. После реших, че рано или късно ще се върнеш тук. Аз… Попремислих нещата, май не го правя достатъчно често. Аз…
Ще се обади ли някога, отчаяно се запита тя. Или ще стои насреща й и ще я гледа с очи, чийто израз не успява да разчете?
— Съжалявам. Наистина съжалявам, Шон, че постъпих необмислено и те разстроих. Но едно да знаеш — не съм искала да се получи така. Някои от нещата, които каза преди, са верни. И за това съжалявам. О, не знам как да го направя.
В тона й се долови раздразнение и тя се извърна с гръб към него.
— Кое да направиш, Брена?
Остана загледана право напред в тъмнината.
— Моля те не ме изоставяй, задето направих грешка, дори голяма като тази. Дай ми още един шанс. И ако не може да има нищо повече между нас, поне ми остани приятел.
В този момент изпита потребност да й отвори портата, но се насили да поизчака.
— Дадох ти дума, че ще бъдем приятели, както и ти на мен. Няма да я престъпя.
Брена затисна уста с ръка и постоя така, докато възвърне способността си да говори.
— Означаваш толкова много за мен. Искам да изясним отношенията си. — Пое си дълбоко дъх и се извърна към него. — Каза някои истини. Но не всичко е вярно. Най-важното го изтълкува погрешно.
— И ти ще ми разясниш как стоят нещата всъщност?
Тя трепна от ледения му сарказъм, но не се разгневи достатъчно, че да отговори рязко.
— Знаеш как да се прицелваш и кога да стреляш — отбеляза тя тихо. — И е още по-успешно, защото рядко го правиш.
— Добре. Извинявай. — Каза го искрено, защото никога не я бе виждал така наранена. — Още съм сърдит.
— Обикновено насилвам нещата. — Пое си въздух, издиша, но болката в гърдите й остана. — И съм упорита. Понякога съм небрежна към хората, на които държа. И по-лошо: колкото повече държа на някого, толкова съм по-небрежна. Наистина си помислих, че нищо не предприемаш за музиката си и реших аз да се нагърбя да направя нещо. Не бях права… Не съм права да постъпвам с нещо твое според моите виждания. Редно беше да ти кажа за намеренията си, както ти постъпи.
— С това съм съгласен.
— Но не беше просто проява на егоизъм. Исках да ти дам нещо — нещо важно, което да те направи щастлив, което има значение за теб. Не ставаше въпрос за парите, кълна ти се. А за славата.
— Не търся слава.
— Исках я за теб.
— Какво те вълнува това, Брена? Ти дори не харесваш моята музика.
— Не е вярно. — От несправедливото обвинение нервите й се изопнаха. — Може да съм тиранична, но не съм глуха или глупава. Обичам музиката ти. Толкова е хубава. Но ти никога не си се интересувал какво мисля за нея. Пропиляваш един талант, нещо като чудо, и това ме влудява. — Изгледа го свирепо и избърса сълзите от бузите си. — Не съм в състояние да направя нищо по отношение на чувствата си, защото имам страшно високо мнение за теб. Написал си песен, която направо прониза сърцето ми, трогна ме дълбоко. Видях я на пианото, преди да я беше завършил — стоеше захвърлена, сякаш не разбираше, че е истински диамант. Обзе ме порив да предприема нещо, не помислих правилно ли е или не. Гордеех се с уменията ти и не мислех за друго. О, върви по дяволите, тъпоглавецо!
Той подсвирна изненадано.
— Доста странно поднесено извинение.
— О, престани. Взимам си обратно всички думи от извинението, което бях така глупава да направя.
Ето, мина му през ума, жена за него. Постави ръце на портата и я погледна с огромно задоволство.
— Късно е. Вече го получих и смятам да го задържа. И още нещо ще ти кажа. Винаги ме е интересувало какво мислиш за музиката ми и за мен. По-важно е какво мислиш ти, отколкото който и да е друг на този свят. Какво ще кажеш?
— Просто се опитваш да ме омилостивиш, защото отново ме ядоса.
— Винаги съм успявал да те омилостивя, мила. — Дръпна портата и тя се отвори съвсем леко. — Влез.
Брена подсмръкна.
— Не искам.
— Независимо от това ще влезеш — обяви той и хвана ръката й, за да я притегли навътре. — Сега е мой ред да ти кажа това-онова.
— Не ме интересува.
Докосна портата и изруга — тя отново не помръдна.
— И все пак ще ме изслушаш. — Хвана ръцете й, преди да ги е свила в юмруци. — Не ми харесва нито какво си направила, нито начинът, по който си го осъществила. Но причините, тласнали те да постъпиш така, значително смекчават постъпката ти.
— Не ми пука.
— Престани да се държиш като глупачка. — Тя зяпна, а той се възползва от обстановката и я вдигна на няколко сантиметра от земята. — При необходимост ще започна да се държа грубо с теб. Харесва ти, когато го правя.
— Какво…
Думите не й достигаха и той кимна.
— О, най-после млъкна. Каква невероятна промяна! Нямам нужда никой да насочва живота ми, но нямам
