Но деловата жена усети възможностите, а те не бяха за изпускане. Скоро Прага отново щеше да е град, където успешно се съчетават старото и новото — Париж на Източна Европа. А това означаваше търговия и луди пари от туризъм.
Марсела купи малък хотел със старинна атмосфера и хубав традиционен ресторант. А после отвори и клуба.
Управляваше чисто заведение със здрави момичета. Нямаше нищо против, че приемат и частни поръчки.
Знаеше много добре, че сексът плаща екстрите, които правят живота поносим. Но ако заподозреше употреба на дрога, провинилата се на мига изхвърчаше навън.
В „Там, долу“ не се даваше втори шанс.
Марсела поддържаше чудесни отношения с местната полиция, посещаваше операта редовно и стана меценат на изкуствата. Наблюдаваше с радост как градът й се съживява и се изпълва с цветове и музика. И пари.
Макар да твърдеше, че възнамерява да се върне в Сидни, минаха години, а тя си стоеше тук.
На шестдесет години, Марсела поддържаше тялото, което я бе направило богата, облечено по последна парижка мода, и бе в състояние да забележи потенциален проблем отдалеч.
Когато Гидиън Съливан влезе в клуба, тя се вторачи в него. Реши, че е прекалено хубав за негов късмет. После забеляза, че младежът оглежда по-скоро помещението, отколкото сцената и търси нещо по-различно от красивите гърди.
Очевидно му трябваше някой.
Клубът бе по-лъскав, отколкото Гидиън си го бе представял. Гърмеше силна музика и проблясваха цветни светлини. На сцената три жени изпълняваха някакъв номер на дългите сребристи пилони.
Гидиън предполагаше, че някои мъже обичат да си представят собствените си членове като тези пилони, но той би предпочел да използва своя по друг начин.
Имаше много маси и всичките бяха заети. Онези, най-близо до сцената, бяха претъпкани с мъже и жени, които пиеха и наблюдаваха голите акробатки.
Във въздуха висеше облак синкав дим, но миризмата на уиски и бира не беше по-силна, отколкото в местната кръчма в квартала на Гидиън. Мнозина от клиентите бяха в черно, и то кожа. Имаше достатъчно двойки, които го накараха да се зачуди защо един мъж би довел приятелката си да гледа как се събличат други жени.
Макар мястото да бе средна класа, а не като дупката, където двамата с Мълаки бяха прекарали незабравима вечер по време на едно пътуване до Лондон, Гидиън се зарадва, че майка му го бе изпратила тук въпреки яростната съпротива на Ребека.
Това не беше място за млада жена от добро семейство. Но очевидно Клио Толивър го намираше достатъчно подходящо.
Гидиън застана до бара и си поръча бира. Загледа се в танцьорките, останали само по прашки и татуировки, които се люлееха в синхрон около пилоните.
Той извади цигара, запали и се замисли за най-добрия подход. Предпочиташе директните пътища винаги когато е възможно.
Аплодисментите и подсвиркванията утихнаха и той се обърна към бармана.
— Клио Толивър на работа ли е тази вечер?
— Защо?
— Семеен въпрос.
Мъжът не отвърна на широката усмивка на Гидиън, а продължи да бърше бара.
— Някъде тук е — каза той и се отдалечи, преди Гидиън да успее да попита къде.
Гидиън реши да почака. Имаше и по-лоши начини за един мъж да си прекарва времето, отколкото да наблюдава как съблазнителни жени си събличат дрехите.
— Търсите едно от момичетата ми?
Гидиън обърна гръб на изпълнителката, която пълзеше по сцената като котка. Жената, която стоеше до него, бе почти с неговия ръст. Косата й беше платиненоруса и вдигната в сложна прическа. Беше облечена в делови костюм без блуза и снежнобелите й гърди се показваха между реверите.
Гидиън изпита срам от вторачения си поглед, когато видя лицето на жената и осъзна, че е достатъчно стара, за да му бъде майка.
— Да, госпожо — отговори той. — Търся Клио Толивър.
Марсела повдигна вежди, впечатлена от учтивостта му, и махна на бармана да й донесе питие.
— Защо?
— Извинете ме, но бих предпочел да говоря с госпожица Толивър по въпроса.
Без да погледне към бара, Марсела вдигна чашата със скоч, поставена пред нея от бармана. Помисли си, че младежът е греховно красив и има вид на човек, който би победил в схватка, но бе възпитан да уважава по-възрастните.
Макар и невинаги да се доверяваше на подобни учтивости, Марсела ги оценяваше.
— Ако създадеш неприятности на някое от момичетата ми, аз ще ти създам още по-големи.
— Бих предпочел напълно да избегна неприятностите.
— Погрижи се за това. Клио е следващата изпълнителка.
Марсела допи скоча, остави празната чаша на бара и се отдалечи на тънките си, остри токчета.
Отиде зад кулисите сред миризма на парфюм, пот и грим. Танцьорките й споделяха просторна стая с дълга редица огледала и плотове. Всяка си бе направила свое собствено гнезденце и плотовете бяха покрити с козметика, плюшени играчки и бонбони. Снимки на гаджета, филмови звезди и тук и там по някое бебе бяха закачени по огледалата.
Както винаги, в стаята бърбореха на няколко езика, клюкарстваха и се оплакваха. Оплакванията варираха от малки бакшиши, изневеряващи приятели и менструални болки до изморени и подути крака.
В средата на цялата лудница, сякаш на самотен остров, стоеше Клио и слагаше последната шнола в дългата си, самурено черна коса. Клио се държеше дружелюбно с останалите момичета, но не бе приятелка с нито едно от тях. Вършеше си работата добре, прибираше си парите и си отиваше у дома.
Както и самата Марсела бе постъпвала навремето.
— Един мъж разпитва за теб.
Тъмнокафявите очи на Клио срещнаха погледа на Марсела в огледалото.
— Какво разпитва?
— Просто разпитва. Много хубав. На около тридесет години. Ирландец. Тъмна коса. Сини очи. Отлични маниери.
Клио сви раменете си, покрити със строго, раирано сако в сиво.
— Не познавам такъв човек.
— Потърси те по име. Казал на Карл, че имате семейни връзки.
Клио се наведе напред и начерви устните си в убийствено червено.
— Не мисля така.
— Неприятности ли имаш?
— Не.
— Ако се опита да ти създаде някакви, просто махни на Карл и той ще го изрита навън — усмихна се Марсела. — Ирландецът е до бара. Няма начин да не го забележиш.
Клио кимна и обу черните обувки с остри токчета, които допълваха костюма й.
— Благодаря. Мисля, че мога да се справя с него.
— Да. Убедена съм, че можеш — кимна Марсела, като постави ръка на рамото й за момент, а после отиде да разреши спора за лъскавия червен сутиен, който водеха две от момичетата.
Ако се притесняваше, че някой е влязъл в бара, за да разпитва за нея, Клио не го показа. Все пак тя беше професионалистка. Независимо дали танцува в „Лебедово езеро“, или се съблича за европейските боклуци, за всеки изпълнител има определени стандарти.
Клио не познаваше никакъв ирландец. И определено не вярваше, че някой свързан със семейството й, би си направил труда да разпитва за нея. Това не можеше да стане, дори ако се спънеха в кървящия й труп на улицата.
