Тя бе израснала в същото семейство, в което и майка му. Сибил и Глория бяха полусестри, но се различаваха като тъмната и светлата страна на луната.
Само мисълта за Глория Делоутър сви стомаха му на топка. Но Сет прогони мрачния спомен и концентрира вниманието си върху Сибил.
— Когато преди няколко месеца ти, Фил и децата ме посетихте в Рим, не мислех, че следващия път ще се видим тук. При това толкова скоро.
— Исках да се върнеш. — Тя наля на двамата по чаша чай с лед. — Наистина е напълно егоистично от моя страна, но исках да се върнеш при нас. Понякога както си работя или правя нещо, спирам и мисля — нещо липсва. Какво липсва? И се сещам, ами да, Сет липсва. Сет ми липсва. Глупаво, нали?
— Напротив, много мило. — Той стисна ръката й, докато поемаше чашата. — Благодаря.
— Разкажи ми всичко — настоя Сибил.
Говориха за неговата и за нейната работа. За децата. За нещата, които са се променили, и онези, които не са.
Когато стана да си върви, Сибил го прегърна и задържа за миг в прегръдката си.
— Благодаря за цветята. Прекрасни са.
— Купих ги от един хубав нов магазин на Маркет Стрийт. Жената, която го държи, очевидно си разбира от работата. — Той отиде заедно със Сибил до вратата, като я държеше за ръка. — Ходила ли си там?
— Веднъж или два пъти. — Тъй като го познаваше много добре, тя се усмихна закачливо. — Много е красива, нали?
— Кой? — Но когато Сибил просто поклати глава, той се засмя. — Хвана ме. Да, има невероятно лице. Какво мислиш за нея?
— Наистина нищо. Дойде тук миналото лято и през есента отвори магазина. Мисля, че е от Вашингтон. Струва ми се, че родителите ми познаваха едни Уиткомб и едни Бенкс там. Може би са й роднини. — Тя сви рамене. — Не мога да кажа със сигурност, пък и родителите ми… Ти знаеш, че не контактуваме с тях много често.
Той докосна бузата й.
— Съжалявам. Не исках да те натъжа.
— Няма защо. Те имат две забележителни внучета, които напълно пренебрегват. Така както игнорираха някога теб. Но толкова по-зле за тях.
— Майка ти никога не ти прости, че застана на моя страна.
— Нейна си работа. Само тя загуби от това — рече внимателно Сибил, като обхвана лицето му с ръце. — А аз спечелих. И никога не съм сама. Никой не е сам в това семейство.
Беше права, помисли си Сет, докато караше към корабостроителницата. В семейство Куин човек не можеше да бъде сам.
Но не беше сигурен, че ще успее да предпази любимите си хора от неприятностите, които, както той се страхуваше, най-вероятно щяха да го настигнат и намерят дори тук, у дома.
3
Дру обслужи следващите си клиенти и след като остана сама в магазина, извади рисунката от джоба си. Хм, Сет Куин, значи. Сет Куин искаше да я рисува. Това беше фантастично! И толкова изкусително, колкото и самият художник. Какво пък, една жена може да бъде заинтригувана от един мъж, без да проявява желание за по-специални отношения, напомни си Дру.
Да, съществуваше и подобна нагласа, но тя в случая изобщо не отговаряше на истината. Защото Сет Куин бе привлякъл вниманието й.
Наистина нямаше желание да позира, да бъде подробно разглеждана, да бъде обезсмъртена. Дори и от толкова талантливи ръце. Но беше много любопитна, така както бе силно заинтригувана от личността на самия Сет Куин.
Статията, която бе прочела за него, съдържаше и някои бегли подробности от личния му живот. От нея научи, че бе дошъл на Източното крайбрежие като дете, доведен от дядо си Рей Куин, няколко месеца преди самият Рей да загине в нелепа автомобилна катастрофа. Тази история беше доста мъгляво описана, бе обвита в тайнственост и недомлъвки. Не се споменаваха никакви родители, а Сет държеше устата си плътно затворена, когато по време на интервюта ставаше въпрос за тях. Единственият изнесен факт бе, че Рей Куин е негов дядо и че след смъртта му Сет е бил отгледан от тримата осиновени синове на Рей и Стела Куин. Както и от техните съпруги.
Той ги бе нарекъл сестри, когато бе влязъл в магазина да купи цветя. Искаше да ги поднесе точно на тези жени, които смяташе за свои сестри.
Всъщност нямаше голямо значение, но й направи силно впечатление.
Тя бе по-заинтересувана от онова, което се казваше в статията за работата му, както и как семейството е окуражавало и подкрепяло проявата на таланта му. Как са поддържали желанието му да учи в Европа.
Бил е щастливо дете, реши Дру, което е имало семейство и то го е обичало достатъчно, за да му позволи да върви по своя път. Да му позволи да открива себе си, да успее или да се провали, но по своя собствена воля и желание. Явно бе семейство, което го бе пуснало да лети по широкия свят и сега безрезервно и с любов приветстваше неговото завръщане. Все пак й беше трудно да си представи човека, когото италианците бяха нарекли il maestro giovane — младия майстор, да се установи в забутаното градче Сейнт Кристофър и да прекара тук живота си, като рисува морски пейзажи.
Точно както за много от нейните познати беше трудно и странно да приемат, дори да си представят, че Друсила Уиткомб Бенкс продава цветя в малко магазинче на крайбрежната улица на едно провинциално градче с пет хиляди жители.
За нея нямаше значение какво си мислят или говорят хората — а предполагаше, че Сет Куин също не обръща внимание на подобни неща. Беше дошла тук, за да избяга от очакванията и изискванията към нея, от желязната хватка на семейството си и от безжалостното, безпощадно бреме да бъде използвана като изтъркано, оръфано въже в безконечната война, която родителите й водеха, откакто се помнеше.
Беше дошла в Сейнт Крис, за да е спокойна, да намери мир, тишина и увереност в себе си. Нещата, които бе търсила през целия си живот досега.
Тук наистина ги бе открила.
Макар че майка й сигурно щеше да бъде силно развълнувана — по-правилно би било да се каже
Или, ако трябваше да бъде искрена, интереса, който тя почувства, че се заражда у нея.
Фамилията Куин, според статиите, бяха голямо, сложно и тежко семейство. Само един Господ знаеше, че й бе дошло до гуша от подобни сложни роднински връзки и комплицирани отношения. Нямаше намерение да се забърква в нещо подобно, след като едва се бе спасила от собственото си семейство.
За голямо съжаление, призна неохотно на себе си Дру, като погали картичката с портрета си, преди да я прибере в чекмеджето. Защото младият художник беше привлекателен, интересен и вълнуващ. А всеки мъж, който отделя време, за да купи цветя за сестрите си и освен това иска да бъде сигурен, че те ще отговарят на индивидуалния стил на получателя, според нея получаваше много червени точки и заслужаваше внимание.
— Толкова по-зле и за двама ни — промърмори Дру, хвърли портрета в чекмеджето и го затвори.
В същото време Сет пътуваше с колата и мислеше за нея, така както тя мислеше за него. Пресмяташе от какъв ъгъл да я рисува и какви цветове щяха да бъдат най-подходящи за портрета й. Най-много му харесваше идеята да я нарисува в три четвърти анфас, с глава, леко обърната наляво, но очите й да гледат някъде надалеч, извън платното.
Това щеше да подхожда на контраста, който момичето носеше в себе си — сериозно изражение и силно сексуално излъчване.
Нито за секунда не допускаше, че тя може да откаже да му позира. Имаше цял арсенал от оръжия, с
