лакътя, отпусни ръката.
— Чувствам се глупаво. В студиото не се чувствах така.
— Не мисли за това. Повдигни леко лявото си коляно. — Тя го направи и когато полата се плъзна при движението, веднага я придърпа, за да прикрие краката си.
— Стига де! — Той клекна и очите й се присвиха, когато повдигна полата така, че разкри левия й крак почти до средата на бедрото.
— Сега сигурно ще кажеш нещо от рода, че не се опитваш да ме сваляш и че това, което правиш, е в името на изкуството?
— То наистина е в името на изкуството. — Пръстите му се плъзнаха по повърхността на бедрото й и опипаха кожата. Сякаш се интересуваше от материала, от който е направена. — Но също така се опитвам и да те свалям. — Сетне смъкна едната презрамка от рамото й, огледа резултата и кимна. — Отпусни се. Започни с пръстите на краката. — Сет започна да разтрива с ръка голите й стъпала. — И продължи нагоре. — Като я наблюдаваше, прокара ръка по прасеца и стигна до коляното. — Сега обърни главата си към мен.
Тя го стори и тогава видя боите, които бе приготвил на триножника си.
— Това не са ли акварели? Не ми ли каза, че искаш да ме рисуваш с маслени бои?
— Тази картина е за акварел. Имам идея за съвсем друга картина в ума си, тя ще бъде с маслени бои.
— Я, чакай, чакай! Ти колко пъти смяташ, че ще успееш да ме подкупиш да ти позирам?
— Толкова, колкото е необходимо. Тъй. Сега си представи, че си прекарала един спокоен, мързелив следобед край реката — започна да говори той, докато скицираше върху хартията. — Поспала си малко, замаяна от виното и четенето.
— Сама ли съм?
— За момента да. Лежиш и сънуваш наяве. Умът ти блуждае безцелно. Можеш да се пренесеш, където си пожелаеш. Иди, където ти се иска.
— Иска ми се да скоча в реката, ако водата беше по-топла.
— Тя е толкова топла, колкото на теб ти се иска да бъде. Така че скачай! Затвори очите си, Дру. Помечтай малко.
Тя последва съвета му. Музиката, тиха, нежна, романтична, беше като ласка във въздуха.
— За какво мислиш, докато рисуваш? — попита го, без да отваря очите си.
— Да мисля ли? — При този въпрос съзнанието му се изпразни напълно. — Не знам. Ами… за форми, предполагам. Светлина, сенки. Настроение. Бог. Нямам отговор. Не знам.
— Ти току-що отговори на въпроса, който не ти зададох. Това е инстинкт. Твоят талант е инстинктивен. Да, точно такъв трябва да е, след като си рисувал така добре като малък.
— Какво искаше да правиш, когато беше дете?
Усещаше тялото си като течаща вода.
— Много неща. Балерина. Актриса, изследовател. Мисионерка.
— Ау, мисионерка? Наистина ли? — Слънцето се промъкваше сред листата на дърветата и падаше безшумно върху кожата й, по която играеха сенки.
— Е, беше за кратко време, но имах доста силно желание. Онова, което никога не съм мислила, че ще бъда бизнес дама. Изненада, нали? За мен беше изненада.
— Но ти харесва.
— Да. Харесва ми за използвам онова, което някога смятах за лично увлечение и малък талант по отношение на цветята, и да направя нещо от него. — Съзнанието й започна да плува, като реката, която се движеше зад нея. — Никога не съм била в състояние да говоря с някого така, както си говоря с теб.
— Не се шегуваш, нали? — Приличаше на кралицата на феите — екзотичната форма на очите й, сексапилния шлем, оформен от късата й черна коса. Изключително женствената поза. Една приказна кралица, която дреме сама на личната си приказна полянка. Имаше страхотно настроение в картината пред него.
— И защо мислиш, че е така? — попита той.
— Нямам представа — отвърна сънено Дру и заспа.
Музиката се бе променила. Някаква жена с глас, който можеше да разбие сърцето ти, пееше за любов. Все още сънувайки, Дру се поразмърда.
— Кой пее? — прошепна тя.
— Дарси Галахър. Чуй, тук има гайди. Гледах едно нейно шоу заедно с двамата й братя преди няколко години в Каунти Уотърфорд. В едно малко място, наречено Ардмор. Бях направо шашнат.
— Мммм. Мисля, че съм го чувала… — Тя спря насред думата, когато отвори очи и видя Сет да седи на одеялото със скицника, вместо до работната си маса. — Какво правиш?
— Чакам те да се събудиш.
— Заспала съм. — Силно притеснена, Дру се облегна на единия си лакът. — Извинявай. Колко време ме нямаше?
— Има ли значение? Нямам часовник. — Той остави скицника си встрани. — Няма защо да се извиняваш. Ти ми даде точно онова, което търсех.
Като се опитваше да се събуди и да подреди мислите си, тя погледна към масата. Акварелната рисунка обаче бе извън полезрението й.
— Свърши ли?
— Не, но започнах. С часовник или не, стомахът ми казва, че е време за ядене. — Той вдигна капака на хладилната чанта.
— Но ти си донесъл всичко за един истински пикник!
— Кошницата бе за изкуството, а хладилната чанта е наистина практична. Така. Да видим какво имаме. Хляб, сирене, грозде и малко от пастета, за който Фил се кълне, че е по-вкусен от оригинален френски. — Докато говореше, той вадеше чинии от кошницата. — Трябваше да се примоля на Ана да ми отпусне малко от салатата със спагети. А също и това страхотно вино, което открих във Венеция. То се казва „Сънища“. Струва ми се, че е подходящо.
— Опитваш се да превърнеш виждането ни в среща — рече предпазливо Дру.
— Прекалено късно е да отричаш този факт. — Той напълни първата чаша и й я подаде. — Вече е среща. Исках да те попитам защо изчезна толкова бързо вчера, когато дойде да поръчаш лодката.
— Защото свърших онова, за което бях дошла. — Тя си взе грозде и пое със зъби едно зърно, като разкъса твърдата кожица. — И освен това бързах да се върна на работа.
— Значи искаш да си имаш собствена лодка?
— Да. Обичам да плавам.
— Ела да плаваш с мен. По този начин ще можеш да провериш колко надеждни са лодките на Куин във водата.
— Ще си помисля. — Тя опита пастета и издаде лек възглас на удоволствие и изненада. — Брат ти Филип има прекрасен вкус! Много са различни тези твои братя. И въпреки това са като едно цяло.
— Защото сме семейство.
— Така ли? Не, не е това причината. Това не става винаги, поне според моя опит. Вашето семейство е уникално, по много и различни причини. Ти защо нямаш белези?
Той я погледна недоумяващо, докато си вземаше от салатата.
— Моля? Какви белези?
— В статиите, които прочетох за теб, се съдържаше достатъчно информация, а и онова, което научих, откакто живея с Сейнт Крис, ме наведе на мисълта, че си имал тежко детство. Ти ми каза същото. Как си успял да се справиш, без да бъдеш наранен? Как си успял да преминеш през препятствията и бодливата тел, без да ти останат белези?
Статиите във вестниците винаги докосваха само повърхността, помисли си Сет. Те не знаеха нищо за малкото момче, което трябваше да се крие и да се бори с хлъзгавите, гнусни, опипващи ръце на пияниците или наркоманите, които Глория мъкнеше вкъщи. И то не един път.
Нямаха и понятие за боя, ритниците и юмруците или за изнудването, или за страха, който остава като
