— Добре. — Той пъхна ръце в джобовете. — Добре. Ще я намеря на игрището.
— Скъпи, да не би нещо да не е наред? Да не сте се скарали с Обри?
— Не, не! Просто трябва… да говоря с нея за едно нещо.
— Тя ще се върне след около час. И Емили също. Знаеш ли, Емили излезе с гаджето си! Ти защо не отидеш да помогнеш на Итън и Дек да окосите поляната? После ще сготвим и ще останеш за вечеря.
— Благодаря, но… Имам да свърша някои работи. — Чувстваше се странно. Прекалено странно и неловко, докато гледаше лицето на Грейс, виждаше Обри в него и си мислеше за обвиненията на Дру. — Трябва да вървя.
— Но…
Тя спря, защото нямаше смисъл да говори на гърба му. Сет много бързо се отдалечи. Да, Ана имаше право, помисли си с въздишка Грейс. Нещо ставаше с тяхното момче.
Когато отиде на игрището, мачът между отбора на Обри — „Сините раци“, и техните вечни противници „Скалните риби“ беше в разгара си. Зрителите ядяха своите сандвичи, пиеха кола от хартиени чаши и крещяха с цяло гърло очакваните от тях одобрения или неодобрения на играчите. Юни беше дошъл със своя горещ дъх и влажни ръце, а пролетта бе останала само мил спомен. Слънцето печеше безмилостно и полето плуваше в жега и влага, обгърнато от мараня. От трибуните на зрителите също се вдигаше пара. Сет зърна Джуниър Крауфорд. Шапка с козирка засенчваше набръчканото му като на гном лице и криеше голата му глава, а на кокалестото му коляно седеше момченце на не повече от три години.
— Ела тук, Сет! — махна му той и се премести малко, за да му направи място. — Защо не слезеш да играеш?
— Май вече е малко късно за смяна. — Младият мъж огледа игрището и забеляза Обри, която изчакваше, за да хване топката. Сетне кимна към момченцето. — Кое е това хлапе?
— Това е Барт. — Джуниър ръчна хлапето в ребрата и го прегърна. — Моят правнук.
— Какво? Правнук ли каза?
— Да, вече имам цели осем внуци, а този тук ми е правнук. — Вниманието на Джуниър беше привлечено от удара с бухалката. — Фал — промърмори той. — Изправи тази бухалка, Джет Уилсън! — извика той. — За Бога!
— Джет Уилсън? Да не би да е внук на госпожа Уилсън?
— Точно тъй. Много приветливо и любезно момче, но не може да удря с бухалката. Лайнарска работа.
— Лайнарска работа — повтори щастливо малкият Барт.
— Виж какво, момченце! — Джуниър размаха строго пръста си, макар че се смееше. — Да не си посмял да повториш това пред майка си, че пак ще ме накаже и затвори в колибката на кучето.
— Лайнарска работа! — извика високо, като се заля в смях Барт, след което завря своя хогдог в носа на Сет. — Искаш ли да си отхапеш?
— Искам. — Благодарен за разсейването, Сет се облегна на пейката и се направи, че отхапва голям залък от сандвича.
В този момент зрителите скочиха на крака, а Джуниър се развика.
— Заобиколи го! За Бога! Ти си на ред, ти, воняща скалиста рибо!
— Воняща скалиста рибо! — като весело ехо повтори Барт.
— Сега ще има екшън, по дяволите! Сега ще видите какво ще стане!
Феновете на „Сините раци“ започнаха да крещят: „Об-ри! Об-ри!“, докато тя се перчеше на игрището.
— Нокаутирай ги, Об! Това момиче може да го направи — извика Джуниър с такъв див ентусиазъм, че Сет се зачуди дали няма да му удари едно кроше. Или да получи инфаркт. — Гледай! Само гледай! — Той мушна с пръст Сет в ребрата. — Гледай как ще тръшне т’ва копеле!
— Тръшне т’ва копеле! — извика Барт, като размаха войнствено размекналия се хотдог, от който капеха горчица и кетчуп.
Сет взе момчето от коляното на Джуниър и го сложи на своето, за по-голяма безопасност и на двамата.
Беше си истинско удоволствие да я гледа човек, помисли си той за Обри. Нямаше никакво съмнение в това. Беше атлетична, с прекрасно, хармонично и силно тяло. Безспорно бе много женствено загатнато под мъжката бейзболна фланелка, която носеше. Или може би точно заради това изглеждаше така привлекателно.
Но това не означаваше, че си мисли за нея… по този начин и заради… онова нещо.
Тя затътри крака към мястото, откъде трябваше да бие удара. Имаше кратка размяна на реплики между нея и кетчъра, които, както изглеждаше отдалеч, не бяха особено ласкави. Обри направи няколко пробни замаха. Изви бедрото си.
Господи, защо гледаше бедрата й?
След което удари рязко силната топка от първи питч4.
Тълпата скочи на крака и зарева. Ударът към Обри бе като куршум, изстрелян от пушка.
Тълпата се успокои и Обри се върна на мястото си, а топката падна във фал.
Всички скандираха нейното име, когато тя взе бухалката и изпълни същата процедура. Две замахвания, извиване на бухалката, извиване на бедрото и удар.
Удари топката, а когато реферът извика: „Втори удар“, тя се обърна към него. Сет можеше да види как се движат устните й и дори можеше да разпознае думите, които произнася.
„Не прибягвай до съмнителните сексуални прийоми на майка ми — предупреди я мислено Сет. — Не отивай там и не го ругай. Нищо няма да постигнеш.“
Дали защото Обри се бе научила да се сдържа и контролира през последните години, или благодарение на отправеното наум предупреждение, тя само предизвикателно изгледа рефера и се върна в карето на батъра, където презрително се изплю на земята.
Фоновете отново скочиха на крака и започнаха да блъскат по пейките, докато трибуната завибрира. В скута на Сет малкият Барт стискаше в ръчичките си онова, което бе останало от хотдога, и целият омазан, викаше: „Тръшни копелето!“
И тя го направи.
В минутата, в която топката срещна нейната блухалка, Сет знаеше, че е успяла. Очевидно бе, че Обри също го съзнаваше, защото запази позицията си — раменете напред, бедрото повдигнато, единият крак изпънат в шпиц, докато наблюдаваше как топката лети високо и надалеч.
Тълпата отново скочи на крака и изригна мощен рев.
— Дяволите да го вземат! — викаше Джуниър и всеки момент щеше да се разплаче. — Това момиче е истинско съкровище! Иде ми да го изям!
— Дяволите да го вземат! Иде ми да го изям — съгласи се Барт и се наведе, за да сложи една мокра, влажна целувка с вкус на кетчуп върху бузата на прадядо си, който по ирония на съдбата се казваше Джуниър.
„Скалистите риби“ завършиха без нито една точка, напълно разбити от Обри и нейните съотборници. Сет тръгна, повлечен от тълпата, но успя да се отскубне и отиде в съблекалнята, докато феновете се разотиваха по домовете си. Там видя Обри, която пиеше лимонада направо от каната.
— Добра игра, боецо!
— Хей! — Тя подаде каната на един от съотборниците си и се хвърли в прегръдката му. — Не знаех, че си сред публиката. Кога дойде?
— В края на шестото полувреме. Точно навреме, за да видя как разби „Скалистите риби“.
— Беше наистина бърза топка. Ниска и скоростна. Той трябваше да го знае. Мислех, че днес ще ходиш при цветарката.
— Да. Така е, бях при нея. Направихме един сеанс.
Обри вдигна леко вежди, после се почеса по носа, докато Сет я гледаше.
— Какво? Какъв сеанс? А, да… сетих се. — Понеже той продължаваше да я гледа втренчено, тя потърка
