всичко, което не е на мястото си. Бъркотията я плаши, особено когато става въпрос за собствените й чувства. А те са доста объркани, откакто и ти се намеси в живота й.
Той вдигна раменете си по начин, който накара Стела да се усмихне.
— Ударих спирачките. Тя е прекалено трудна за мен.
— Аха. — Стела премигна. — Ще трябва да си го повтаряш по-често, момче.
Не искаше да говорят на тази тема. Неговите собствени емоции бяха така объркани, че не знаеше и не беше сигурен дали изобщо някога ще успее да ги подреди.
— Кам ме помоли да те питам за хляба с дзукини.
— Така ли? Наистина? Момчето сигурно си мисли, че съм забравила. Е, можеш да му кажеш, че аз може да съм умряла, но все още пазя остроумието си. Не бях кой знае каква готвачка. Рей успяваше да се справи с този мой недостатък. Но от време на време аз сама се набутвах между шамарите. Един ден през есента имах желание да направя хляб с дзукини. Бяхме засадили много тиквички и щяхме да ги ядем повече от шест години, особено след като Итън не вкусваше и хапка от тях. Така че извадих готварската книга и се опитах да замеся малко хляб. Четири самунчета, които оставих върху рафта на хладно. Бях много горда с произведенията си.
Тя млъкна за момент и отметна назад глава, сякаш да се вгледа в спомена си.
— След около половин час влязох в кухнята. Вместо четири самунчета, имаше само три. Първата ми мисъл бе, че момчетата са взели едното и са го изяли. Почувствах се много горда и доволна от това. Докато не погледнах през прозореца на кухнята. И знаеш ли какво видях?
— Нямам представа. — Но беше сигурен, че ще бъде много смешно.
— Ще ти кажа — продължи Стела, клатейки глава. — Моите момчета и любимият ми съпруг играеха с хляба, все едно че беше футболна топка. Хвърляха, блъскаха и си го подаваха сякаш имаше мач за Суперкупата. Изскочих от кухнята като стрела, готова да им одера кожите. Точно в този миг Фил бе изпратил самунчето високо и Итън скочи, за да го посрещне. А Кам, той винаги е бил пъргав и бърз като смок, се спусна, за да го изпревари. Обаче не успя и хлябът го удари ето тук. — Тя посочи веждата си. — Удари го и направо го събори на земята. Той седна. Хлябът беше твърд като камък.
Тя се разсмя и се заклати напред-назад.
— Итън хвана хляба, прескочи Кам, който си седеше на земята и очите му се въртяха в орбитите от удара, и изпълни тъчдаун. Когато отидох при Кам, за да прегледам главата му и да го успокоя, той вече бе скочил и четиримата виеха като умопобъркани. Нарекоха мача „Хлебната купа“. Това бе последният път, когато месих хляб, казвам ти. О, как ми липсват тези дни.
— Иска ми се да те познавах и да бях живял с теб. А също и с Рей.
Тя приближи към него и отмести кичура коса, паднал на челото му. Жестът беше изпълнен с такава неописуема нежност, че сърцето го заболя.
— Може ли да ти казвам бабо!
— Разбира се. Ти си добро момче — прошепна Стела. — Тя не е успяла да унищожи добротата в сърцето ти, колкото и да се е опитвала. Не можа да го разбере, затова толкова много те измъчваше и нараняваше и продължава да го прави.
Вече не говореха за Дру, помисли си Сет. А за Глория.
— Не искам да мисля за нея. Повече не може да ме нарани.
— Не може ли? Облаците се сгъстяват, неприятностите наближават. Но ти трябва да си силен, умен и естествен. Чуваш ли ме? Ти не си сам, Сет. Никога не си бил сам.
— Не си отивай.
— Ти не си сам — повтори Стела.
Когато се събуди, ранното слънце се процеждаше през прозорците и той осъзна, че е сам.
Още по-лошо. Видя под врата пъхната бележа, сгъната на четири. Стана, взе я и прочете.
Във вагона на Люси, близо до хотел „Бай уей“ на шосе 13.
Тази вечер в единадесет.
Искам ги в брой.
„Неприятностите наближават“ — сякаш чу ехото от гласа на Стела.
И винаги идват неканени.
10
Обри беше нервна. Непрекъснато мислеше за случилото се. Разнищи го на части няколко пъти, сетне отново го сглоби и колкото повече размишляваше, толкова по-сърдита ставаше. В съзнанието й все по-ясно кристализираше решението, че Друсила Уиткомб Бенкс се нуждае от един сериозен разговор и че точно Обри Куин е човекът, с когото трябва да си поговори.
Двамата със Сет се заклеха да не казват на никого, така че не можеше да сподели нито с майка си, нито с баща си. Нямаше право да отиде при Сибил и да я помоли за психологическа оценка на нещата. Не биваше и пред Ана да излее объркването и негодуванието си.
Ето защо решението да говори с Друсила постепенно изплува и се затвърди в ума й, докато работеше и когато в пет часа напусна корабостроителницата, вече бе убедена, че трябва да постъпи точно така.
Докато караше към къщи, тя подреди в ума си какво възнамерява да й каже. Трябваше да се държи хладно, добре да се контролира и да е проницателна, така че да сложи на място малката госпожица Съвършенство.
Никой не можеше да върви безнаказано по пътя си, след като бе направил Сет нещастен. На никого нямаше да му се размине.
Ако се забъркаш с един от семейство Куин, мислеше си Обри, докато пришпорваше пикапа, значи си се забъркал с всички.
Спря пред цветарницата и слезе. Както бе с мръсната тениска, износените дънки и работните ботуши, приличаше на малък гаврош. С твърда крачка се запъти към „Пъпка и цвят“.
Да, наистина беше съвършена, помисли си Обри, и се опита да потисне гнева си, докато гледаше как Дру увива един букет маргарити за Карла Уигинс. Прекалено изискана в розовата си копринена блуза и с коса като на горска нимфа. Панталоните бяха стоманеносиви и свободни. Сигурно също от коприна, помисли си Обри, объркана и ядосана на себе си заради неволното възхищение, което изпита, гледайки колко класически елегантно и естествено изглежда Друсила.
Тя вдигна очи, когато вратата се отвори. В погледа й се мярна нещо, което можеше да бъде определено като учтива топлота.
Е, поне беше нещо.
Карла, каквато си беше пълничка и румена, също се обърна.
— Здрасти, Обри. Вчера беше страхотна! Голям мач! Всички говорят само за теб и твоето посрещане на топката. Беше на първа база — обърна се тя към Дру, за да й обясни какво се е случило на мача — и направо нокаутира играча на „Рибите“.
— Наистина ли? — чу се да казва Дру, сигурно за десети път този ден. Всеки, който влизаше в магазина, говореше само за вчерашния мач. — Моите поздравления.
— Направо щях да получа сърдечен удар, когато топката излетя — продължи Карла, като се хвана за гърдите, за да подчертае вълнението си. — Джед все още не може да дойде на себе си. Впрочем, тази вечер ще приготвя вечеря за родителите му. Ще говорим за сватбата. Та си взех половин свободен ден и отидох да подредя къщата. И тогава се сетих, че нямам цветя за масата. Ще направя спагети и кюфтета. Те са любимите на Джед. Дру ми каза, че маргаритите ще стоят много красиво в тази червена ваза, която купих. Ти как мислиш?
Обри погледна цветята и кимна.
— Красиви са. И много нежни. Поне според мен. Прости и красиви цветя.
— Точно така. Абсолютно точно казано. — Карла се засуети, като оправяше нервно прекрасната си руса коса.
