Дочу шума от гумите на колата му по чакълестата алея. Стъпка по стъпка, всичко с времето си, напомни си Дру и зачака Сет да почука. Обаче почувства как я залива вълна от топлина в мига, в който той отвори вратата и тя го погледна. Това бе само поредното доказателство, че е човек, че е здрава и има естествени реакции, опита се да се оправдае пред себе си Дру.
— Добро утро — поздрави го и отстъпи, за да го пусне да влезе.
— Добро да е. Харесва ми това място. Едва сега си давам сметка, че ако ти не беше ме изпреварила, аз със сигурност щях да го взема.
— Значи съм късметлийка.
— И аз тъй мисля. — Той огледа жилището, докато се разхождаше из къщата. Наситени цветове, добри материали, помисли си Сет. Може би бе малко разхвърляно, което не бе по вкуса му, но пък й подхождаше. Внимателно подбрани предмети, свежи цветя и въздух, пълен с вятър и море.
— Ти каза, че би искал да работиш на открито.
— Да. О, извинявай, картината ти. — Той й подаде пакета, завит в кафява хартия, който носеше под мишницата си. — Мога да я закача, ако определиш на кое място.
— Това бързо ще стане. — И понеже нямаше търпение да я види на стената, тя седна на дивана и я разви.
Беше избрал тънка рамка от дърво със златна нишка, която чудесно допълваше богатите тонове на цветята и листата, така че рамката изглеждаше едновременно проста и въздействаща като самата творба.
— Перфектно! Благодаря ти. Това ще бъде първата картина в моята колекция от произведения на Куин. Прекрасно начало.
— Ти планираш да събираш колекция?
Тя прокара пръст по рамката, докато го гледаше.
— Може би. И освен това наистина ще те помоля да я закачиш на стената, защото умирам от нетърпение да я видя. Но нямам подходящ пирон.
— Като този ли? — Той измъкна от джоба си пирон, който предвидливо бе взел със себе си.
— Като този. — Тя наклони глава, размишлявайки. — Много си сръчен, нали?
— Когато е необходимо. Имаш ли чук и метър, или да извадя моите от колата?
— Случайно имам чук и други необходими за домакинството инструменти. — Дру стана, отиде в кухнята и се върна с чука. Той бе толкова нов, че чак блестеше.
— Къде искаш да я закача?
— Горе. В спалнята ми. — Тя тръгна да му покаже пътя. — Какво има в чантата?
— Разни боклуци. Знаеш ли, човекът, който е възстановил това място, си е разбирал от работата. — Сет разгледа отблизо прекрасната полировка на перилата, докато се качваха към втория етаж. — Чудя се как така се е решил да се раздели с тази къща.
— Обичал работата сама за себе си. След като приключел с едно начинание, му ставало досадно и искал да се премести. Поне така ми каза, когато го попитах.
— Колко спални има? Три?
— Четири, макар че едната е съвсем маломерна и подхожда повече за домашен кабинет или малка библиотека.
— А на третия етаж?
— Там има завършена мансарда, която е удобна за малък апартамент. Или — тя го погледна — за ателие на художник.
Дру влезе в една от стаите и Сет моментално видя, че бе избрала онова, което най-много й подхожда. От прозорците се откриваше изглед към реката, към извивката на гората и сенчестата градина. Рамката на прозореца бе доста претенциозна, за да бъде очарователна, но тя бе решила да я украси с бяло тюлено перде, виещо се като дълга гирлянда, вместо обикновените завеси. Тънката материя пропускаше слънчевата светлина и даваше възможност да се вижда пейзажът и прекрасната ръчна дърворезба на рамката.
За стените Дру бе избрала лазурносиньо, беше пръснала няколко селски черги в пастелни цветове върху пода, покрит с борови дъски, а мебелировката се състоеше от старинни мебели.
Креватът бе оправен, както и очакваше, застлан с памучен юрган пачуърк със сложни преплетени пръстени и розови пъпки, които сякаш са били специално ръчно изработени за огромното като шейна легло.
— Страхотно! — произнесе той и се наведе, за да разгледа по-отблизо ръчната изработка на юргана. — Това наследство ли ти е? Сватбеното одеяло?
— Не. Открих го на един панаир на занаятите в Пенсилвания през миналата година. Мисля, че стената между тези прозорци ще бъде подходящо място — има добра светлина, без да прониква директно слънцето.
— Добър избор. — Той вдигна картината. — И ще бъде като още един прозорец към пролетта, когато искаш да гледаш цветя през зимата.
Сякаш бе прочел мислите й, помисли си Дру и се съгласи с него.
— Тук ли?
Тя отстъпи назад и огледа позицията от няколко различни ъгъла, като едва се сдържа да не легне на леглото, за да види как ще изглежда картината, когато се събужда сутрин. Не го направи, защото й се видя неприлично. Като доста предизвикателно предложение.
— Чудесно е.
Той се пресегна, отбеляза с нокътя си една незабележима резка върху стената и остави картина на земята.
Дру си помисли, че чувството да бъде отново с мъж в спалнята си е доста странно. При това далеч не й беше неприятно да го гледа с инструментите, чука и картината, небрежното облекло и прекрасните ръце.
Далеч не неприятно, призна на себе си, щеше да бъде, ако почувства тези ръце и върху кожата си.
— Виж какво има в чантата — каза Сет, без да се обръща.
Тя взе чантата и я отвори. Веждите й се вдигнаха високо от изненада. Там имаше дълга ефирна пола като по филмите — яркочервени теменуги върху тъмносин фон, и горница с тънки презрамки в същия нюанс на синьото.
— Ти си много последователен човек.
— Мисля, че ще ти прилича. И освен това е точно дрехата, която исках.
— А ти винаги получаваш онова, което искаш.
Той я погледна, а изражението на лицето му бе едновременно отпуснато и наежено.
— Така е. Имаш ли от онези… — той направи кръгче с пръстите си във въздуха — висящи обеци. Много ще вървят на този тоалет.
Трябваше да се досети, помисли си Дру, но само изсумтя:
— Хммм.
Извади и разстла полата върху леглото, след което отстъпи и загледа как той поставя картината на стената.
— Спусни я малко надолу, точно така. Сега е добре. Нарисувана, поставена в рамка и окачена на стената от Куин. Не е лошо.
— И на мен ми харесва, като гледам оттук — рече Сет, но гледаше не към картината, а към нея.
Когато той пристъпи, Дру почувства импулс да направи същото, но в този момент иззвъня телефонът.
— Извинявай. — Всъщност добре, че иззвъня, каза си Дру, докато вдигаше слушалката. — Ало?
— Здравей, принцесо.
— Татко? — Радост, объркване и малко раздразнение (какъв срам!) се завързаха на възел в стомаха й. — По това време в неделя защо не си на игрището за голф?
— Защото трябва да ти съобщя някои неприятни новини, скъпа. — Проктър изпусна дълга въздишка. — Двамата с майка ти се развеждаме.
— Разбирам. — Пулсът в слепоочията й започна да бие ускорено. — Може ли да ме почакаш за минутка? — Тя натисна бутона за изчакване и се обърна към Сет. — Извинявай, трябва да говоря с баща си.
